Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 12.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Ивелина Симеонова
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №6058 по описа за 2020г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №77726 от
28.04.2020г., постановено по гр.дело №34565/2019год. по описа на СРС, ГО, 126
с-в, е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД
и чл.149 ЗЕ, че Р.Р.И. с ЕГН********** и П.Р.И. с ЕГН********** дължат на „Т.С.”
ЕАД с ЕИК*******: сумите от по 1336,14 лева всеки от тях, представляващи ½
от цена на доставена топлинна енергия за периода м.03.2016г.- м.04.2018г. в
имот с абонатен №086987 и вземане за доплащане цена на доставена топлинна
енергия, дължимо съгласно обща фактура №**********/31.7.2016г.; сумите от по 19,72
лева всеки от тях, представляващи ½ от цена на услуга дялово
разпределение за периода м.03.2016г.- м.04.2018г., заедно със законната лихва
от 15.03.2019г. до погасяване на задълженията, като са отхвърлени: исковете за
установяване на вземане за цена на топлинна енергия за разликите до пълните
предявени размери от по 1849,57 лева срещу всеки от ответниците и за периода м.05.2015г.-
м.02.2016г.; исковете за установяване на вземания за такса за дялово
разпределение за разликите до пълните предявени размери от по 20,47 лева и за
периода 01.02.2016г.- 28.02.2016г., както и изцяло исковете по чл.422 ГПК,
вр.чл.86 ЗЗД за установяване на вземания за сумите от по 273,81 лева- обезщетения
за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна
енергия за периода 14.09.2016г.- 01.03.2019г. и за сумите от по 3,62 лева- обезщетения
за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга
дялово разпределение за периода 30.03.2016г.- 01.03.2019г.
Ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК сумите от по 124,89лв.
разноски в заповедното и исковото производство, а ищецът е осъден да заплати на
ответниците на основание чл.78, ал.3 ГПК сумите от по 294,90лв. разноски в
исковото и заповедното производство, съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Н.“ЕАД.
Срещу решението в
отхвърлителната му част е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че тези задължения на ответниците са погасени
по давност. Съгласно ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
2014г., в сила от 12.03.2014г. продавачът издавал за отчетния период кредитни
известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали
обезещетение за забава до изравняване на отчетния период, а задълженията по
общата фактура от 31.07.2016г. станали изискуеми на 15.09.2016г. и от този
момента започвала да тече погасителната давност, а заявлението за издаване на
заповед за изпълнение било подадено на 15.03.2019г. Ето защо моли решението на
СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете- уважени изцяло. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците, в
подадения в срок отговор на въззивната жалба, молят решението на СРС да бъде
потвърдено в обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Претендират адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В случая се касае
за периодични плащания и по отношение на тях приложима е кратката тригодишна
погасителна давност, която съгласно чл.114 ЗЗД
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Следователно в случая решаващи са въпросите кога вземането е станало изискуемо
и кога (ако изобщо) давността е била спирана или прекъсвана. Съгласно
приложените по делото Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на топлопреносното предприятие. По
делото не се установяват датите, на която са публикувани на интернет страницата
на ищеца- жалбоподател, фактурите за консумираната от ответниците топлинна
енергия, тъй като въпреки твърдението във въззивната жалба по делото не са представените
констативни протоколи по чл.593 от ГПК относно абонатния номер на ответниците. Следователно
относно вземанията на ищеца съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД погасителната давност е
започнала да тече от възникването на задължението, което съвпада с крайната
дата на съответния период. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение (с което е прекъсната давността и е започнал да тече нов
тригодишен давностен срок) е подадено на 15.03.2019г. Погасени по давност са
всички вземания с настъпили падежи преди 15.03.2016г. Вземането за м.02.2016г. е
станало изискуемо на 01.03.2016г. и оттогава е започнала да тече тригодишната
погасителна давност, като същата е изтекла на 01.03.2019г.- преди датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение. Същото се отнася и за предходните по време задължения до м.05.2015г.
включително. Издаването на обща фактура на 31.07.2016г. не е обстоятелство,
което спира или прекъсва давността. Вземането за лихва е акцесорно и предвид
погасяването по давност на главното вземане, също следва да се счита за
погасено, а по отношение на периодите необхванати от погасителната давност- за
тези вземания не са представени доказателства за публикуване на фактурите на
интернет страницата на ищеца съгласно ОУ от 2014г., поради което ответниците не
са изпаднали в забава и не дължат мораторна лихва.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно в обжалваната му част.
Ответниците по
жалбата са били защитавани безплатно по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв,
поради което на адв.Н.К. от САК следва да се определи възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 от ЗАдв в размер на общо 600 лева – минималното съгласно НМРАВ на
ВАдвС от 09.07.2004г.
На основание
чл.280, ал. 2 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №77726 от 28.04.2020г., постановено по гр.дело
№34565/2019год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С."ЕАД ЕИК******* да заплати на адв.Н.К. от САК сумата
от 600 лева (шестстотин лева)- адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,
ал.2, вр.ал.1, т.2 от ЗАдв за процесуално представителство на ответниците във въззивното
производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Н.“ЕАД.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/