№ 3363
гр. Варна, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20253110101216 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявен от А. К. К., ЕГН **********,
с адрес ***, чрез адв. П. Н., иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. I от
ЗЗД за осъждане на ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Триадица“, бул. „Витоша“ №
146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, да заплати сумата от 402,09
лв. (четиристотин и два лева и девет стотинки), представляваща платено
възнаграждение за поръчителство по Договор за предоставяне на
поръчителство от 31.01.2023 г., поради нищожност на клаузата за
възнаграждение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди в исковата си молба, уточнена с молба № 17002/2025 г.,
че на 31.01.2023 г. между нея и „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен Договор за
потребителски кредит № 2717274, по силата на който е получила кредит в
размер на 638,45 лв., който е следвало да върне до 29.02.2024 г. на 13 месечни
вноски, при общ размер на плащанията 744,05 лв. Съгласно чл. 4 от Договора,
ищецът е заявил, че ще предостави обезпечение чрез сключване на Договор за
поръчителство с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД в срок до 48 часа. На 31.01.2023 г. е
сключен такъв договор, по силата на който ищецът дължи възнаграждение на
поръчителя в размер на 525,62 лв., платимо на месечни вноски, като общото
задължение на ищеца възлиза на 1164,07 лв.
Ищецът твърди, че клаузата за възнаграждение за поръчителство
противоречи на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като води
до неоснователно обогатяване на ответника без насрещна престация и
прехвърля риска от предварителна оценка на платежоспособността върху
1
длъжника, в нарушение на чл. 16 от ЗПК. Освен това, счита, че
възнаграждението не представлява допълнителна услуга по чл. 10а, ал. 1 от
ЗПК, а е свързано с усвояване и управление на кредита, което е забранено от
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, и следователно е нищожно по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът посочва, че „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е собственост на „КРЕДИСИМО“
ЕАД, което предполага, че възнаграждението цели заобикаляне на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което го прави нищожно по чл. 21, ал. 1
от ЗПК. Според ищеца, клаузата е неравноправна по чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй
като не е индивидуално уговорена и води до значително неравновесие между
страните. Ищецът твърди, че е заплатила 1164,07 лв., включително 402,09 лв.
възнаграждение за поръчителство, и няма задължения към „КРЕДИСИМО“
ЕАД.
В отговора си, подаден в срока по чл. 131 от ГПК ответникът „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД оспорва иска като неоснователен, твърдейки, че
възнаграждението за поръчителство е законно, тъй като представлява
заплащане за услуга по гарантиране на задължения, която не е задължителна
за получаване на кредита. Ответникът посочва, че предоставянето на
поръчителство е доброволно и не е включено в ГПР, тъй като не отговаря на
критериите по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, т. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО.
Твърди, че договорът за поръчителство е сключен независимо от договора за
кредит и възнаграждението е съобразено с поетия риск. Ответникът признава,
че ищецът е заплатил 402,09 лв. за поръчителство и няма задължения към „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД. Моли искът да бъде отхвърлен и да му бъдат присъдени
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение от 150 лв.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните и нормативните актове,
регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна :
Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл.
55, ал. 1,предл.I от ЗЗД, чиито фактически състав изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. още при
самото получаване да липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Поради това
предпоставките за уважаване на този иск са две - получаване на нещо и липса
на установено основание, като извършването на престацията подлежи следва
да бъде доказана от ищеца, а съществуването на валидно основание за
нейното получаване от ответната страна. Респективно, основателността му е
предпоставена от установяване на нищожността на договорната връзка между
страните, въз основа на която е извършена престацията.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК между страните с доклада
по делото е обявено за безспорно, че на 31.01.2023 г. между ищеца и
„КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит №
2717274, като на същата дата между ищеца и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е сключен и
Договор за предоставяне на поръчителство. Безспорно е също, че ищецът е
2
заплатил сумата от 402,09 лв. като възнаграждение по Договора за
предоставяне на поръчителство.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че по
силата на Договор за потребителски кредит № 2717274 от 31.01.2023 г.,
„КРЕДИСИМО“ ЕАД е предоставило на ищеца кредит в общ размер на 638,45
лв. (включващ главница от 600,00 лв. и застрахователна премия от 38,45 лв.),
със срок на погасяване 13 месеца. Общият размер на всички плащания по
договора за кредит е 744,05 лв., при посочен ГПР от 30,16%. В чл. 4 от същия
договор, цитиран в доклада по делото, е посочено, че кредитополучателят е
заявил, че ще предостави обезпечение чрез сключване на договор за
поръчителство с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД в срок до 48 часа, което се явява условие
за предоставяне на кредита.
Едновременно с това, на 31.01.2023 г. ищецът е сключил с ответника
„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство. Съгласно
Приложение № 1 към този договор, общият размер на възнаграждението,
дължимо от потребителя на поръчителя, е 525,62 лв., платимо на 13 месечни
вноски, чиито падежи съвпадат с падежите на вноските по договора за кредит.
Анализът на финансовите параметри на двете сделки разкрива следното
съотношение: по договора за потребителски кредит с „КРЕДИСИМО“ ЕАД
общият размер на кредита е 638,45 лв. със срок от 13 месеца, като общата
сума за връщане е 744,05 лв. при посочен ГПР от 30,16%. Същевременно, по
договора за поръчителство с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, общото възнаграждение е в
размер на 525,62 лв., също за срок от 13 месеца, като този разход не е включен
в изчисления ГПР.
При служебно извършена справка в Търговския регистър, съдът
установи, че едноличен собственик на капитала на ответното дружество „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД (ЕИК *********) е кредиторът по основния договор –
„КРЕДИСИМО“ ЕАД (ЕИК *********). Този факт е от решаващо значение,
тъй като опровергава твърдението на ответника за наличие на независима и
доброволно избрана услуга от трето лице. Установената корпоративна връзка
сочи, че кредиторът и поръчителят представляват една икономическа група, а
сключването на два отделни договора е част от структура, целяща разделяне
на цената на кредита на компоненти, за да се заобиколят законовите
изисквания за формиране на общите разходи по кредита и ГПР.
Решаващият в производството въпрос е сързан с това дали уговореното
възнаграждение за поръчителство следва да бъде включено в общите разходи
по кредита за потребителя и съответно в ГПР.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО, понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително
лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните такси. Тази разпоредба изрично
включва и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
ако сключването на договор за услугата е задължително условие за
3
получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.
Съдът на Европейския съюз (СЕС) последователно е тълкувал това
понятие в най-широк смисъл, за да се осигури висока степен на защита на
потребителите. В решението си по дело C-686/19, Soho Group, СЕС
потвърждава, че в общите разходи се включват всички разходи, които са
задължителни за потребителя, дори ако се отнасят за бъдещи или евентуални
услуги, стига те да са предвидени в договора и известни на кредитора. В
решението по дело C-377/14, Radlinger и Radlingerová, СЕС подчертава, че
всички разходи, които потребителят трябва да заплати, за да получи кредита,
са част от общите разходи.
В настоящия случай са налице кумулативно двете предпоставки, а
именно задължителният характер на услугата и знанието на кредитора за този
разход. От една страна, от чл. 4 от договора за кредит се установява, че
предоставянето на обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство с
конкретно посоченото дружество „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е било задължително
условие за отпускане на заема, като на потребителя не е предоставена
възможност за избор на друг вид обезпечение или друг поръчител. От друга
страна, предвид факта, че кредиторът „КРЕДИСИМО“ ЕАД е едноличен
собственик на капитала на поръчителя „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, е извън всякакво
съмнение, че кредиторът не просто е знаел, а е определил размера на
възнаграждението за поръчителство.
Следователно, възнаграждението за поръчителство в размер на 525,62
лв. безспорно представлява част от „общите разходи по кредита за
потребителя“. Като такова, то е следвало да бъде включено в изчисления ГПР,
съгласно императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Непосочването му представлява съществено нарушение на задължението за
предоставяне на пълна и вярна преддоговорна и договорна информация.
Санкцията за такова нарушение е уредена в чл. 22 от ЗПК, който
предвижда, че когато договорът за потребителски кредит не съдържа някоя от
реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 19, той е недействителен. В свое
задължително тълкуване по дело C-714/22, СЕС постановява, че разпоредбите
на Директива 2008/48/ЕО допускат националното законодателство да
предвиди санкция, съгласно която при непосочване на ГПР, включващ всички
разходи, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, като
потребителят дължи връщане само на чистата главница. Тази санкция е
възприета в българското законодателство с чл. 26, ал. 1 от ЗПК (в редакцията
към датата на сключване на договора). Поради това, договорът за кредит в
частта за лихви и всички разходи, включително и възнаграждението за
поръчителство, е недействителен. Дори и да не се приеме горният извод,
клаузата за възнаграждение за поръчителство е нищожна и на други
самостоятелни основания.
Конструкцията от два договора с две свързани лица цели заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Чрез изкуственото разделяне на
цената на кредита се цели привидно спазване на тавана на ГПР, установен в
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ако възнаграждението за поръчителство бъде включено в
4
общите разходи, реалният ГПР би надхвърлил значително законоустановения
праг. Тази практика е в пряко нарушение на принципа за недопускане на
заобикаляне на закона, закрепен в член 22, параграф 3 от Директива
2008/48/ЕО, който задължава държавите членки да гарантират, че
разпоредбите на директивата не могат да бъдат заобиколени посредством
начина, по който са формулирани договорите.
На следващо място, уговорката противоречи на добрите нрави (чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД). Възнаграждението за поръчителство е лишено от
своята обезпечителна и обезщетителна функция. То се дължи от потребителя
като фиксирана сума, разпределена на месечни вноски, независимо дали той
изпълнява точно и в срок задълженията си по договора за кредит. По този
начин то не обезпечава риска от неплатежоспособност, а се превръща в скрит
елемент от печалбата на кредитора, който е икономически свързан с
поръчителя. Тази клауза прехвърля върху потребителя търговския риск на
кредитора и задължението му по чл. 16 от ЗПК да оцени платежоспособността
на клиента, като го таксува за това в нарушение на забраната по чл. 10а, ал. 2
от ЗПК.
Клаузата, с която се договаря възнаграждение за поръчителство, е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Тя не е индивидуално уговорена,
тъй като е част от стандартен договор, по чието съдържание потребителят не е
могъл да влияе. Налице е и втората предпоставка – клаузата създава
значителна неравнопоставеност във вреда на потребителя. Това е така, защото
тя лишава потребителя от правото на избор на обезпечение и на поръчител,
като му налага да сключи договор с предварително определено и свързано с
кредитора лице. Също така, тя му налага да заплати значителна сума,
съизмерима с близо 82% от главницата по кредита, без да получава насрещна
престация, която да е в негов интерес, тъй като услугата по поръчителство
облагодетелства изключително кредитора. В допълнение, клаузата
противоречи на изискването за добросъвестност, като използва правния
институт на поръчителството не по предназначение, а като средство за скрито
оскъпяване на кредита. Като неравноправна, тази клауза е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и не обвързва потребителя.
Въз основа на изложените кумулативни и взаимно подкрепящи се
основания за нищожност на клаузата за възнаграждение за поръчителство,
съдът намира, че правното основание за плащането на исковата сума от 402,09
лв. е липсвало още към момента на сключване на договора. Сумата е платена
при начална липса на основание и подлежи на връщане от ответника на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Предявеният иск следва да бъде
уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 50,00 лв. за държавна такса.
Налице са предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение
в полза на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 от
5
Закона за адвокатурата (ЗА). При определяне на неговия размер, съдът
съобразява задължителната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС),
постановена с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. С това решение е
прието, че национална правна уредба, която придава задължителен характер
на наредба, определяща минимални размери на адвокатските възнаграждения
(каквато е Наредба № 1 от 9.07.2004 г.), представлява ограничение на
конкуренцията по смисъла на чл. 101, параграф 1 от Договора за
функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). СЕС постановява, че при
такова установяване, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, дори когато предвидените в нея минимални
размери биха отразявали реалните пазарни цени. С оглед задължителния
характер на това тълкуване, съдът не е обвързан от минималните размери,
предвидени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Тази промяна в правната рамка е
отразена и в най-новата практика на Върховния касационен съд. Поради това,
размерът на дължимото възнаграждение следва да се определи при спазване
на общия принцип, заложен в чл. 36, ал. 2 от ЗА, а именно възнаграждението
да бъде справедливо и обосновано, съответстващо на положения от адвоката
труд. При преценката за справедливост и обоснованост, съдът отчита
изключителната фактическа и правна сложност на настоящия казус. Делото
изисква задълбочено познаване и прилагане не само на националното
законодателство, но и на правото на Европейския съюз, включително анализ
на релевантна практика на СЕС по няколко преюдициални запитвания.
Защитата на ищеца е наложила разкриването на сложна договорна и
корпоративна структура между свързани лица, целяща заобикаляне на
императивни законови норми. Положеният труд за подготовка на исковата
молба, анализ на доказателствата и формулиране на правни доводи значително
надхвърля обичайната сложност на дела с подобен материален интерес. С
оглед на тези обстоятелства, съдът намира за справедливо и обосновано да
определи възнаграждение в размер на 400,00 лв., което съответства на
положения труд и ефективна защита на правата на потребителя.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А),
ет. 4, Бизнес център „България“, ДА ЗАПЛАТИ на А. К. К., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 402,09 лв. (четиристотин и два лева и девет
стотинки), представляваща недължимо платено възнаграждение по Договор
за предоставяне на поръчителство от 31.01.2023 г., на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 31.01.2025 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А),
6
ет. 4, Бизнес център „България“, ДА ЗАПЛАТИ на А. К. К., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 50,00 лв. (петдесет лева), представляваща сторените
съдебно-деловодни разноски в производството, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК.
ОСЪЖДА „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А),
ет. 4, Бизнес център „България“, ДА ЗАПЛАТИ на адв. П. Н. – ВАК, с адрес на
кантората: гр. Варна, бул. „Цар Освободител“ № 44, ет. 4, офис 6, сумата от
400,00 лв. (четиристотин лева), представляваща определено от съда
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7