РЕШЕНИЕ
№ 2376/16.06.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно заседание, проведено на първи юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при
участието на секретаря Ани Динкова,
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 16089 по описа
на съда за 2019 г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са по
делото обективно-кумултивно съединени искове на „Б.Д.“ ЕАД,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, с правно основание чл. 415, ал.3, предл.2 от ГПК вр.
чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК (с доклада по делото чл. 430 от ТЗ)
за осъждане на З.Л.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на ищеца сумата 7580.37лв. – главница по договор за
банков кредит, сключен между страните на 08.11.2017г.,ведно със законната лихва
върху сумата от предявяване на иска – 07.10.2019 г.
до окончателното й изплащане, за сумата 1023.98лв. – възнаградителна лихва по
същия договор за кредит за периода от 15.06.2018г. до 07.10.2019г.; за сумата
42.17лв. – мораторна лихва за забава по същия договор за кредит за периода от
16.07.2018г. до 07.10.2019г. и сумата 120.00лв. – разходи за предсрочна
изискуемост по същия договор за кредит, за които суми е отхвърлено заявление по
чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № *г. на
ВРС, но исковете са предявени в срока по чл.415, ал.1, т.3 ГПК.
Ищецът твърди, че
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за процесните суми, по
реда на чл.417 ГПК. Същото било отхвърлено и след като били дадени указания по
чл.415, ал.1, т.3 ГПК в срок били предявени исковете. Ищецът
твърди още, че по силата на договор за потребителски кредит от 08.11.2017г. „Б.
Д.” ЕАД се задължило да предостави на З.Л.Л. кредит в
размер на 8000.00лв., която сума била преведена в деня на сключване на сделката
по сметка на кредитополучателя. Последният от своя страна се задължил да върне
получената сума на 120 месечни анюитетни вноски, с падеж 15-то число на месеца,
за който се дължат, с размер съгласно договорен и двустранно подписан
погасителен план. Твърди освен това, че длъжникът изпълнявал задълженията си до
вноската с падеж 05.07.2018 г., която
останала неплатена в цялост. Непогасени останали и следващите вноски. Поради
това на основание Общите условия към договора всички задължения до края на
договора станали предсрочно изискуеми. В случая ищецът твърди обявяване на
предсрочната изискуемост с подаване на исковата молба и получаване на препис от
нея от ответника. С оглед на изложеното
и липсата на последващи плащания се твърди, че ответникът дължи на кредитора
стойността на всички месечни анюитетни вноски, формирани от останалата
невърната главница и възнаградителната лихва върху нея за заявения период;
законна лихва за забава върху главницата в заявен размер и период, както и
еднократна такса разходи за предсрочна изискуемост. По
същество моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски.
В срока по чл.131 от ГПК
ответникът не е депозирал писмен отговор на исковата молба.
В проведеното открито съдебно заседание ищецът поддържа изразеното
становище по спора чрез юрк. М. Моли се за постановяване на неприсъствено
решение, което искане е оставено без уважение от съда, предвид обстоятелството,
че един от исковете не се явява вероятно основателен. Следва да се посочи, че в
процеса по кумулативно-съединени искове е недопустимо съдът да постанови
неприсъствено решение само по отношение на един или повече от исковете,
доколкото процесуалният закон не допуска в рамките на едно и също исково
производство съдът да се произнася по правния спор с повече от един съдебен акт
по същество.
В о.с.з. ответникът не се явява, не се представлява.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Независимо от формално фиксираната с доклада правна квалификация на
предявените обективно кумулативно-съединени искове – чл. 430 от ТЗ,
действителното им правно основание (при тъждество на разгледаните
правнорелевантни твърдения) е чл. 415, ал.3, предл.2 от ГПК вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК, за вземанията по заявление на ищеца за издаване на заповед за незабавно изпълмение
по чл. 417 от ГПК. Последното е отхвърлено с влязло в сила Разпореждане №
12070/19.03.2019 г. постановено по приобщеното ч.гр.д. № 4071/2019г г. по описа на ВРС, при действието на актуалната редакция
на чл. 415, ал.1, т. 3, предл. 2 от ГПК. Респективно за ищеца е налице правен
интерес от водене на осъдителните претенции срещу ответника – длъжник по
заявлението, които са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което
са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
За успешното доказване
на исковите претенции в тежест на ищеца е пълно и главно да установи следните
правнорелевантни факти, от които се ползва – 1/ наличие на валидна
облигационна връзка с ответницата по Договор за кредит за текущо потребление от 08.11.2017 г.; 2/ реалното
предоставяне на заемната сума; 3/ настъпването
на (предсрочната) изискуемост на неплатените дългове от анюитетен характер; 4/ размера
и периода на претендираните вземания.
От горните обстоятелства няма такива, които да са отделени за безспорни между
страните и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК.
В случая от представения
двустранно подписан препис от Договор за кредит за текущо
потребление
от 08.11.2017 г. (л. 8 - 11) се установява, че дружеството
ищец се задължило да отпусне на заемателя-ответник З.Л.Л. сумата от 8000,00 лв.
срещу насрещното задължение на потребителя да върне заетата сума в срок от 120
месеца, ведно с възнаградителна лихва. В
чл. 8 от Договора страните са уговорили, че размерът на последния компонент от
задължението се формира от променлив лихвен процент в размер на 6,65 % годишно или 0,02 % на ден, формиран от стойността
на 6-месечен СОФИБОР - 0,268 % и фиксирана лихвена
надбавка в размер на 6,382 %, при
изпълнение на Условията по програма ДСК Престиж
Плюс. В чл. 8.1 страните са се споразумели лихвеният процент да се
променя с промяната на 6-месечен СОФИБОР, по ред и срокове посочени в Общи
условия. В договора е отразено, че нарушаването на условията води до увеличение
на лихвения процент, чиито максимален размер се чрез увеличаване на надбавката,
която може да достигне максимален размер от 6 -месечен SOFIBOR и фиксирана
надбавка от 13,182 %. Страните са се споразумели за
ГПР от 8,56 % и предоставяне на обезпечение
чрез залог на парични вземания. В чл. 17
от Договора е предвидено задължение на кредитополучателя да заплаща такси,
съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага по
извършване на услуги на клиента, като в чл. 18
се съдържа декларация от кредитополучателя, че е запознат с Общите условия на
банката и ги приема.
Към договора е представен погасителен план, подписан лично
от ответника (л. 18-19), съдържащ информация за падежните дати, компонентите и
общия размер на погасителните вноски, с дата на първо погасяване 08.11.2017 г.
и последно от 08.11.2027 г. В плана е посочен и общият размер на лихвите по
кредита – 2908,53 лв. и на таксите – 745,60 лв., които формират краен размер на
сумата за връщане от 11654,13 лв.
Към
доказателствената съвкупност са приобщени ОУ за предоставяне на кредити за
текущо потребление като в чл. 8 е
посочено, че кредитополучателят заплаща на банката такси и комисионни, съгласно
тарифа на ищеца за такси и комисионни. В чл. 18.1 е уговорено обезщетение при
забава в плащането по кредита под формата на надбавка в размер на 10 пункта
върху частта от вноската за падежирала главница, а в чл. 18.2, че при допусната
забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият непогасен
остатък от главницата става предсрочно изискуем и се олихвява с договорения
лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 пункта до предявяване на
молбата за събирането му по съдебен ред, а след тази дата – с надбавка за
забава, равна на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. В ОУ са посочени и други случаи,
при които банката е оправомощена да обяви кредитът за предсрочна изискуемост,
като в чл. 19.1, т.1 е посочено, че предсрочна изискуемост настъпва и при всяко
неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или главница.
Видно от представеното банково извлечение (л. 52 – 60) на дата 09.11.2017 г. сметка с титуляр З.Л.Л. е заверена със сумата от 8000,00 лв. с посочено основание – усвояване на кредит за текущо потребление, както и че последното плащане по заема е от 29.11.2018 г.
С оглед на горекоментираната
доказателствена съвкупност и предвид липсата на спор по валидността на
изявленията на страните по сключване на договора и усвояването на заетата сума
съдът приема за доказано по делото, че ищецът е изпълнил възложената
му доказателствена тежест и е установил, че е изправна страна по валидно
сключен между страните договор за потребителски кредит. Предвид пасивното процесуално поведение на ищцата същата не е релевирала
правопогасяващи твърдения за плащане на изискуемите месечни вноски след 29.11.2018
г., което е достатъчно съдът да приеме, че в отношенията на страните е настъпила
уговорената в чл. 18.2 предсрочна изискуемост на кредита считано от датата на
получаване на исковата молба от ответницата – 03.12.2019 г. Т.е. по делото е
установена основателността на предявените искове за главница, договорна лихва и
мораторна лихва върху главницата.
Доколкото ответницата не
е оспорила исковете по размер и период на формиране същите следва да се уважат изцяло
така както са претендирани с исковата молба.
Вследствие уважаване
на претенцията за главница основателна се явява и акцесорната за законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба 07.10.2019
г. до окончателното погасяване на задължението.
Доколкото договорът е
такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК като сключен при
действието на ЗПК, неговите клаузи следва да бъдат преценени от съда служебно
за съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса
на потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в
създадената между страните облигационна обвързаност ответникът има качеството
потребител по смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП. В тази връзка ищецът носи
тежестта да установи изпълнение на
задълженията си относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се
изменят, както и индивидуалното
договаряне на условията по договора. Кредиторът
следва да обоснове и договарянето на размера на
лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите разходи и такси, в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
В случая претенциите на ищеца за главница,
договорна (възнаградителна) лихва и обезщетение за забава съдът намира, че са
договорени в съответствие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП. Не така
обаче стои въпросът с клаузите на чл. 17 от Договора и чл. 8 от ОУ, въз основа
които се основава претенцията за разходи при изискуемост от 120,00 лв., по
следните съображения:
Видно от текста на визираните от съда клаузи потребителят декларира предварително съгласие да заплаща
„такси“, съответно „такси и комисионни“, неизвестни за него към момента на
сключване на договора, а регламентирани в отделна Тарифа, към която препращат
Договора и ОУ. Поддържането, изменението и допълнението в съдържанието на
Тарифата, включително с нови такси или с оскъпяване на вече дължимите, се
извършва по напълно неясни за потребителя критерии, доколкото механизмите за
това не съдържат нито в договора, нито в ОУ, нито в самата Тарифа, видно от
техния прочит. Т.е. съдържанието на тарифата е изцяло в дискрецията на ищеца, а
с приемането на чл. 17 от Договора и чл. 8 от ОУ потребителят е принуден да го
валидира предварителното и така на практика се съгласява да заплаща такси с
напълно неизвестно за него основание и размер. Показателно е, че естеството и
размерът на разходите възложени в тежест на потребителя не е индивидуализирано
по никакъв начин в представената с исковата молба Тарифа (л. 21). Тези
съображения водят до извод, че клаузите създават "значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя", по смисъла на
чл. 143, т.18 от ЗЗП, тъй като неопределеността на насрещната престация
срещу поетото от потребителя задължение да заплаща такса, по никакъв начин не позволява на последния като по-слабата страна в
преговорите по условията на кредита, предварително да прецени икономическите
последици от сключването на договора в частта за дължимите такси и комисионни.
Отделно от горното, доколкото процесният договор за кредит е
потребителски (същият попада в определението на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит), едновременно с което е сключен при действието на ЗПК, императивните
му норми следва да бъдат съобразени служебно от съда. В случая от самото
наименование на вземането за такса изискуемост следва, че то възниква под условие за настъпил падеж на главното задължение по
кредита, следователно в противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
съгласно което при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Наред с това ако се
приеме, че вземането за „такса изискуемост“ е тъждествено с уговореното в Тарифата
за „разходи по изискуем кредит“, то последните очевидно са функция от
управлението на кредита, респективно са сторени във връзка с него, при скрепен
в чл. 10а от ЗПК запрет за финансовата институция да събира такива такси. В
обобщение вземането за сумата от 120,00 лв. противоречи не само на
нормите на ЗЗП, но и на цитираните разпоредби на ЗПК. Следователно същото не е
възникнало валидно и не се дължи от кредитополучателя.
По изложените съображения съдът
приема, че исковата претенция за вземането за сумата от 120,00 лв.,
представляваща разходи за
предсрочна изискуемост по договора за кредит следва да се отхвърли като
неоснователна.
Предвид изхода на спора, право на разноски в производството имат и двете
страни, но предвид пълната пасивност на ответника в процеса не му се
следват разноски на основание чл. 78, ал.3 от ГПК. В заповедното производство ищецът
претендира присъждане на разноски от 163,51 лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с оглед
отхвърлената част от исковете до размер от 161,22 лв., която сума
следва да се присъди на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. В настоящото
производство ищцовото дружество представя доказателства за сторени разноски за
държавна такса 289,70 лв., а предвид
направеното с исковата молба искане съдът определя по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК
на страната и юрисконсултско възнаграждение от 100,00 лв. След направените
изчисления съдът намира, че в полза на страната съобразно уважената част от
исковете следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 384,24 лв., на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З.Л.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Б. Д.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес
на управление *** сумата
7580.37 лв. –
главница по договор за банков кредит, сключен между страните на * г., ведно със законната
лихва върху сумата от предявяване на иска – 07.10.2019 г.
до окончателното й изплащане, сумата
1023.98 лв. –
възнаградителна лихва по същия договор за кредит за периода от 15.06.2018 г.
до 07.10.2019 г., както и сумата 42.17 лв. –
мораторна лихва за забава по същия договор за кредит за периода от 16.07.2018 г.
до 07.10.2019 г., за които суми е отхвърлено заявление по
чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № * г.
на ВРС, но исковете са предявени в срока по чл.415, ал.1, т.3 ГПК, на основание чл. 415, ал.3, предл.2
от ГПК вр. чл. 79 и чл. 86 от
ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК като ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата 120.00 лв. – разходи за
предсрочна изискуемост по същия договор за кредит.
ОСЪЖДА
З.Л.Л., ЕГН **********, с адрес: ***
да заплати
на „Б. Д.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление ***, сумата 161,22 лв., представляваща
сторени съдебно-деловодни разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № * г.
по описа на ВРС, както и сумата 384,24 лв., представляваща
сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл.
78, ал. 1 вр. ал. 8 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: