№ 524
гр. Пловдив, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Н. Ив. Желязкова Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Н. Ив. Желязкова Каличкова Въззивно
търговско дело № 20225001000582 по описа за 2022 година
за да се произнесе, намери за установено следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е решение № 259 от 13.07.2022г., постановено по т.д.№ 606
по описа за 2021г. на ОС Пловдив, с коeто е отхвърлен предявеният от Н. П.
Б. ЕГН ********** от с. Ж., обл. П. против ЗД Е. АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. Х. К. № ** иск за заплащане на
сумата от 50 000 лв., частично от 200 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния внук В. И. И.,
настъпила на 16.06.2019г., вследствие ПТП, причинено виновно от водача на
лек автомобил С. К. П. с рег. № ** **** **, гражданската отговорност на
който е застрахован в ЗД „Е.“ АД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 16.06.2019г. до окончателното й изплащане и в тежест
на ищеца са възложени направените от ответника разноски.
Решението е обжалвано от ищцата Н. П. Б. ЕГН ********** от с. Ж.,
обл. П., чрез адв. М. Б. с твърдения за неправилност и незаконосъобразност, а
искането отправено до въззивния съд е обжалваното решение да бъде изцяло
отменено и постановено друго, с което иска да бъде уважен. Претендира
разноски за двете инстанции.
В срока за отговор е постъпил такъв от ответника „ЗД Е.“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. С., бул. Х. К. № **,
1
представлявани от изпълнителните директори Р. Б. и Е. И., чрез юрисконсулт
Б. Г., с който жалбата е оспорена като неоснователна, а искането е
обжалваното съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане
на разноски.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно
и в тяхната съвкупност и при съобразяване предметните предели на
въззивното производство, намери за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск на Н. П. Б.
ЕГН ********** от с. Ж., обл. П. чрез адв. М. Б. срещу „ЗД Е.“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. С., бул. Х. К. № ** с
правно основание чл. 432, ал.1 КЗ. Твърденията в исковата молба, на които са
основава иска се свеждат до следното: на 16.06.2019г. С. И. Д., водач на л.а. С.
К. П. с рег. № ** **** ** преминава на червен сигнал на светофарната уредба
и реализира ПТП, при което на място загива В. И. И., пешеходец, пресичащ
на пешеходна пътека. Ищцата сочи, че е баба на починалия при станалото
ПТП В. И., която е съкрушена от нелепата и безвременна загуба на своя внук,
с който са имали особено силна, дълбока и трайна връзка, отличаваща се с
любов, подкрепа, разбирателство и взаимопомощ. Твърди, че В. бил
изключително привързан към нея, защото баба му, наред с родителите му са
го отгледали от малък, както и че я търсил за съвет и при всеки възможен
случай се виждали или чували по телефона и споделяли всичко от
ежедневието си. Като сочи, че в загубата на своя внук, ищцата вижда загуба
на свое дете, на което е разчитала за помощ и подкрепа, както и че
гражданската отговорност на виновния водач Д., управлявал лек автомобил
марка С. К. П. е застрахована при ответника, който е уведомен за станалото,
но въпреки това не е определил и изплатил обезщетение, настоява съда да
постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата от 50 000
лв., частично от 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от
нея неимуществени вреди от смъртта на внук й В. И. И., настъпила при ПТП,
ведно със законната лихва, считано от 16.06.2019г. до окончателното й
заплащане. Претендират разноски.
Ответникът – „ЗД Е.“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. Х. К. № **, представляван от изпълнителните
директори Р. Б. и Е. И., чрез юрисконсулт Б. Г. е депозирал писмен отговор в
срока по чл. 367 ГПК, с който оспорва материално правната легитамация на
ищцата, а в случай, че такава се установи да е налична, наведжа възражение
за съпричиняване на вредоносния резултат, като твърди, че пострадалия В. И.
е навлязъл внезапно на пътното платно, без да съобразява светлинната
сигнализация на светофарната уредба, както и приближаващото пътно
превозно средство. Оспорва размера на претендираното обезщетение, като
твърди, че същото е прекомерно. Оспорва и дължимостта на законната лихва,
считано от 16.06.2019г..
В срока по чл. 372, ал.1 ГПК ищцата е депозирала допълнителна искова
2
молба, с която оспорва наведеното възражение на съпричиняване и твърди, че
Н. Б. е активно материално правна легитимирана. Подържа, че застрахователя
отговаря за забава, считано от датата на увреждането.
В срока по чл. 373, ал.1 ГПК е постъпил допълнителен отговор на
исковата молба, с който ответника подържа изложените в отговора
възражения.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ във вр. с чл. 496 КЗ във вр. с чл. 380 КЗ, като
допълнителна, специална предпоставка за допустимост на прекия иск на
пострадалия срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС
е изтичането на тримесечен рекламационен срок от сезиране на
застрахователя по реда на чл. 380 КЗ за доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия и застрахователя по повод плащане на застрахователно
обезщетение. В конкретният случай застрахователят е сезиран по реда на чл.
380 КЗ със застрахователна претенция от ищцата, депозирана на 03.12.2020г.,
по която няма данни да е определено и платено застрахователно
обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ, увреденото лице може да предяви претенцията
си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл.
496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с
размера на определеното или изплатеното обезщетение. Процедурата за
доброволно уреждане на спора е приключила с изтичането на три месечния
срок и непостигнато съгласие за дължимо обезщетение, което обосновава
извод за допустимост на прекия иск по чл. 432 КЗ.
Няма спор, а това се установява и приложената присъда № 35 от
04.06.2020г., постановена по НОХД № 593 от 2020г. по описа на ОС Пловдив,
че С. И. Д. е признат за виновен в това, че на 16.06.2019г. в гр. П. при
управление на МПС – лек автомобил марка «С.», модел «К. П.» с рег.№ **
**** ** е нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл. 21, ал.1,
чл.116, чл.119, ал.1 и чл. 120, ал.1, т.1 ЗДвП и чл. 31, ал.7, т.1 от ППЗДвП и по
непредпазливост е причинил смъртта на В. И. И., като деянието е извършено
на пешеходна пътека, поради което и му е наложено съответното наказание.
Коментираната присъда е стабилизирана по реда на осъществения
инстанционен контрол, като е изменена единствено в частта, с която
подсъдимия е признат за виновен в извършено нарушение на чл. 116 ЗДвП и
чл. 31, ал.7, т.1 ППЗДвП и е оправдан по това обвинение и се ползва с
последиците на чл. 300 ГПК, като по задължителен начин за гражданския съд
установява извършеното деяние, противоправността му и виновността на
дееца.
3
Не се спори, че гражданската отговорност на водача на лек автомобил с
рег. № ** **** ** е била застрахована към датата на станалото ПТП при
ответното дружество, което обстоятелство се установява и от приложената на
л.11 справка от базата данни на Иформационен център към Г. ф..
Няма спор и, че ищцата е баба на починалия при ПТП - то на
16.06.2019г. В. И. И., което се установява от представеното удостоверение за
родствени връзки – л. 9.
Спорният между страните във въззивното производство факт е очертан
от посоченото във въззивната жалба и се свежда до неправилна преценка на
първостепенния съд, обосновала липсата на материално правна легитимация
за ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди, вследствие
смъртта на нейния внук.
За отговор на този спорен въпрос от значение са събраните гласни
доказателства и приетата от съда и без възражения от страните съдебно
психологична експертиза.
В качеството на свидетел в проинстанционното производство е
разпитан А. Я., чиито показания съдът кредитира като преки, непосредствени
и незаинтерисовани от изхода на спора. Така свидетелят твърди, че
отношенията между баба Н. и нейния внук В. били топли, като В. говорил за
нея с любов и умиление и я възприемал като близък човек, с който се чувства
добре и обичан, разбран и приет. Свидетелят сочи, че В. помагал на баба си
винаги, когато се налагало, както и че я посещавал през почивните дни.
Твърди, че смъртта на В. се отразила много зле на Н., която загубила желание
за живот и «…много мъка и страдание имало в очите й…», вече нямало на
кого да разчита, тъй като децата й, а и другите внуци били в чужбина.
В аналогичен смисъл са и показанията на другия разпитан свидетел Н.
П., които съдът кредитира като преки и незаинтерисовани от изхода на спора.
Св. П. твърди, че баба Н. живее в с. Ж., а В. живеел в П., но често се чували
по телефона и когато почивал В. ходел при нея, веднъж на седмица – две.
Сочи, че В. бил единственото момче от внуците, което помагало на баба си,
тъй като останалите внуци живеели извън Б. или в отдалечени населени
места. Твърди, че Н. разчитала за всичко на В. и имали силна връзка,
отличаваща се с обич, уважение и подкрепа. Св. П. уточнява, че В. до 18
годишна възраст живял, заедно със своите родители, а след това майка му
заминала за чужбина, където живее и работи. Твърди, че смъртта на В. се
отразила и на физическото здраве на ищцата, което се влошило и ограничило
двигателната й активност; същата била притеснена и разстроена от това, че
няма кой да я посети.
От приетата от първостепенния съд съдебно психологична експертиза и
без възражения от страните, която настоящия съд кредитира се установява, че
смъртта на В. И. е предизвикала състояние на остра стресова реакция у
неговата баба Н. Б., като понастоящем няма данни за тежка дезадаптация, а
4
усещането за загуба е все още налично.
С ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС се прие, че материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена
смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961
г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на коментираното
ТР е разяснено, че най-близките на починалия се ползват с право на
обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка
е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за
продължителен период от време значителни по степен морални болки и
страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение
не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият
обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди,
които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна
точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия
семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени
вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална
връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания
от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и
страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при
реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък
човек противоречи на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и на
гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Р. Б. и с чл.20 и чл.47 от
Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред
закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в
Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне
като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи
особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди, наред с най-близките на починалия или
вместо тях, в случай, че те не докажат, че са претърпели вреди от неговата
смърт. Особено близка привързаност може да съществува между починалия и
негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно
бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг.
Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Когато, поради конкретни житейски
обстоятелства, привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия
от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
5
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези
случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само
формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г.
на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само
най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка,
даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на
фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само
тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че
лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни, като интензитет и
продължителност, морални болки и страдания.
Изводът е, че с коментираното ТР е изоставена досегашната практика на
ограничаване на кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени
вреди, но това не означава, че е предоставена неограничена възможност за
присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги и на всички
близки на починалия, които страдат от смъртта. Дадените разяснения в
мотивната част на ТР сочат, че е изрично поставеното изискването за
изключение, породило връзка, трайна и дълбоко емоционална, отличаваща се
от обичайната.
В конкретният случаи е предявен иск от баба на починалия В. И., по
отношение на която не може да се приеме, че е налице връзка с починалия
нейн внук, която да се отличава от обичайната такава за традициите в
българското семейство между баба и внук. Установените факти, че баба Н. е
разчитала на помощта на своя внук В., както и че са подържали близки и
топли отношения, не обосновава изключителност в отношенията, а са
признак единствено на осъществена грижа, нормална и типична за традиците
в българското общество за отношенията внук – баба, като без значение е
обстоятелството, че останалите внуци и деца на ищцата са в чужбина, както и
че тя била трудно подвижна. Невярно е твърдението на жалбоподателя, че в
случая е налице заместваща грижа, полагана от баба Н. по отношение на
нейния внук В., тъй като се установи, че неговата майка е заминала за
чужбина едва след навършване на пълнолетна възраст на детето, както и че
между тях е съществувала топла връзка като между родител и дете, както
преди заминаването на майката, така и след това. Фактът, че В. е прекарвал
ваканциите като дете при баба си е такъв, който също не обосновава
необходимата изключителност в отношенията, а следва да се възприема като
нормално обстоятелство, присъщо за отношенията в българското семейство и
конкретно тези между прародител - внук. Изводът е, че по отношение на
6
ищцата не е изпълнено изискването за изключителност в отношенията с
починалия нейн внук, поради което и не й се дължи обезщетение.
До същият правен извод е достигнал и решаващия първоинстанционен
съд, поради което и постановеното от него решение като законосъобразен
отговор на повдигнатия спор следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция на ответника по
жалбата се дължат разноски, които, съгласно приложен списък на разноските
са в размер на 150 лв., представляващи юристконсултско възнаграждение за
настоящата инстанция. Съдът, след като констатира, че спора не се
характеризира с особена правна и фактическа сложност счете, че дължимото
се на ответника юристконсултско възнаграждение следва да бъде определено
в минималния, съгласно чл. 25, ал.1 НЗПП размер, а именно 100 лв., за
заплащане на които следва да се ангажира отговорността на жалбоподателя.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 259 от 13.07.2022г., постановено по т.д.
№ 606/2021г. по описа на Окръжен съд Пловдив.
ОСЪЖДА Н. П. Б. ЕГН ********** от с. Ж., обл. П. да заплати на „ЗД
Е.“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. С., бул. Х. К.
№ ** сумата от на 100 лв., представляваща разноски пред въззивната
инстанция за юристконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280,
ал.1 ГПК пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7