Р Е Ш Е Н И Е
№ 46
гр.Дряново, 23.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Дряновски
районен съд, в открито заседание на двадесет и трети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : Емилия
Дишева
при секретаря Кремена
Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Дишева гр. дело № 354 по описа
за 2018 г. на Дряновски районен съд, за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 във вр.
с чл. 415 ГПК.
В исковата молба на
„***” ЕАД,
ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. ***, бул. ***, представлявано от Н.Т.С., с пълномощник
юрисконсулт К. В.-М., съдебен адрес ***, ***, против Д.А.К. ***, се излага че на 22.06.2013 г. между “***” АД и
ответника е сключен договор за паричен заем № 1861746 в съответствие с
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. С подписването на договора
заемодателят се е задължил да предостави на заемателя сума в размер на 600 лв., представляваща главница и
чиста стойност на кредита. Погасителните вноски, които заемателя се задължава
да заплаща на заемодателя, съставляват изплащане на главницата по кредита,
ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на
заемодателя, като лихвеният
процент бил фиксиран за срока на договора и посочен в него, при което общата
стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 1156,68 лв.
Договорната лихва била
уговорена в
размер на 556,68 лв. Съгласно разпоредбите на договора за паричен заем,
заемателят се задължил да върне кредита до 14.02.1014 г. на 34 равни седмични
погасителни вноски в размер на 34,02 лв. всяка. С подписването на договора за
заем заемателят удостоверил, че заемодателят го е уведомил подробно за всички
клаузи на този договор, съгласен е с тях и желае договора за бъде сключен.
На
основание сключения договор за заем в случай, че заемателят забави плащането на падеж на
погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя
заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни разговори, лични посещения и др.) за
събиране на просрочените вземания в размер на 9 лв., която се начислява за
всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи
за събиране на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати
заемателят, не може да надхвърлят 45 лв. На основание цитираните по-горе
разпоредби на длъжника е начислена такса разходи за събиране на вземането в
размер на 45 лв.
На
основание ЗПК била начислена лихва за забава в размер на законната лихва за
периода от 03.08.2013г. до датата на подаване на заявлението в съда в общ
размер от 350,36 лв., който бил съвкупност от лихвите за забава, изчислени за
всяка отделна паджирала неплатена погасителна вноска. Длъжникът
извършил плащане по договора за заем в
размер на 224,02 лв., с
които погасил, както следва: 45,00 лв. - такса разходи, 135,08 лв. - договорна
лихва и 43,94 лв. -
главница. Срокът
на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска на
14.02.2014 г. и не бил обябяван за предсрочно изискуем.
На 01.02.2015 г. било подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010 г., сключен между “***” АД и ”***та” ООД, по силата на което
вземането на “***” АД, произтичащо от процесния договор за паричен заем било
прехвърлено ведно с всички привилегии и обезпечения на “***та” ООД, ЕИК *********, с
правоприемник „***"
АД, сега „***" ЕАД, ЕИК ***. За извършената цесия до ответника
било изпратено
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/1861746 от 09.01.2018 г. на посочените
в договора за кредит постоянен и настоящ адрес. И
двете писма се върнали в цялост, като в обратната разписка на писмото, изпратено до
постоянния адрес на длъжника било посочено,
че не е потърсено от
получателя, а в обратната разписка на писмото, изпратено до настоящия адрес на
длъжника било отбелязано,
че получателят
е непознат на адреса. На 26.06.2018 г. чрез куриер било изпратено повторно уведомително писмо с изх. №
УПЦ-С-ИАМ/627396/26.06.2018 г. на посочения в договора за кредит постоянен
адрес. Получателят отново не бил открит на адреса и писмото се върнало в цялост. Към
исковата молба е приложено
копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „***" АД чрез „***"
ЕАД с изх. № УПЦ-С-ИАМ/627396/26.06.2018 г., което да се връчи
на ответника ведно с исковата молба и
да се приеме, че същият е редовно уведомен за извършената цесия. Ако
ответникът не е намерен и съобщението е връчено по реда на чл. 47,
ал. 1 от ГПК,
ако по делото безспорно се установи, че задължението на ответника не
е погасено, в този случай получаването на уведомлението лично от длъжника било
ирелевантно за основателността на предявените искове, тъй като уведомлението по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД било
предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното плащане на едно
и също задължение. Длъжникът можел да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия
само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или
на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.
Ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.
Съдът уважил искането и по ч. гр. дело № 45/2018 г. на ДРС била издадена
заповед за изпълнение против ответника Д.А.К.
за дължимите суми по договора за паричен заем: главница от 556,06 лв., ведно със законната лихва за забава от датата
на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението; 421,60
лв. - договорна лихва и 350,36 лв. - обезщетение
за забава. Заповедта за изпълнение била връчена по реда чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и след указания от съда е предявен настоящият установителен
иск.
Направено е искане
съдът да постанови решение, с което да приеме за
установено, че Д.А.К.
дължи на „***" ЕАД следните суми по договор за
паричен заем № 1861746/22.06.2013 г.: 556,06
лв. - главница, ведно
със законната лихва, считано от 06.02.2018
г. до изплащане на вземането; 421,60 лв. - договорна
лихва за периода от 02.08.2013 г. до 14.02.2014 г. и 350,36 лв. - обезщетение за забава за периода от 03.08.2013 г. до
06.02.2018 г. Претендират се сторените в заповедното производство разноски в общ размер от 76,56 лв., както и
сторените в настоящото производство разноски – 123,44 лв. - държавна такса и 350 лв. -
юрисконсултско възнаграждение.
Препис от исковата молба и приложенията към нея са
връчени на назначения особен представител на ответника. В срок е постъпил
отговор, с който е направено възражение, че вземането на кредитора е погасено по
давност, тъй като се касае за
периодично плащане съгласно чл. 111, б. "в" от ЗЗД.
След съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори
между страните, а и от представените в тази насока писмени доказателства се
установява, че на 22.06.2013 г. между
“***” АД и Д.А.К. е сключен договор за паричен заем № 1861746, по силата на който е предоставен заем в размер на 600,00
лв. при
фиксиран годишен лихвен процент от 140,34 % и годишен процент на разходите от 832,11
%. Заемополучателят се е задължил да върне заема на тридесет
и четири равни седмични вноски, всяка от 34,02 лв. или общо 1156,68 лв., с посочен в договора падеж на
всяка вноска, като първата вноска е с падеж 28.06.2013 г., а последната вноска
е с падеж 14.02.2014 г. В чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че с подписването на договора, заемателят
удостоверява, че е получил в изцяло и в брой заемната сума. В чл. 8, ал. 2 от договора
е предвидено в случай, че заемателят забави плащането на падеж на погасителна
вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя заплащането на 9 лв.
за разходи за събиране на просрочените вземания. Таксата за направени разходи
се начислява за всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено
с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събиране на
просрочените погасителни вноски, които следва да заплати заемателя не могат да
надхвърлят 45 лв. В чл. 8, ал. 5 от договора е посочено, че при забава на
плащане на вноски заемателят дължи законната лихва за всеки ден забава.
Представени са Общи условия към
договорите за парични заеми, сключвани между “***” АД и трети лица, но същите не са подписани от
ответника и липсват доказателства, че е запознат с тези общи условия. Към договора не е представен погасителен план,
подписан от ответника. По делото е представена справка извлечение от “***”
АД, която съдържа погасителен план, в който е
посочено каква част от главницата и лихвата се погасяват с всяка вноска.
От
заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза се
установява, че ответницата е направила пет погасителни вноски на обща стойност 224,02
лв., както следва: на 22.06.2013 г. - 34,02 лв.; на 18.11.2013 г. -60,00 лв.; на 11.12.2013 г. - 50,00 лв.; на 10.01.2014 г. - 60,00 лв. и на 31.07.2014 г. 20,00 лв. Тъй като ответницата е
изпаднала в забава повече от 30 дни още с втората
вноска, е начислена такса разходи в размер на 45,00 лв.
Вещото лице е посочило, че след проверка на счетоводните документи на "***"
АД, е установено, че поредноста, в която са погасявани задълженията по кредита
е както следва: разходи за събиране на вземания, лихви по заема, главница. С
направените от ответника погасителни вноски са погасени, както следва: 45,00 лв. такса разходи, 135,08 лв. договорна лихва и 43,94
лв. главница, като остават дължими 556.06 лв. главница и 421,60 лв. договорна
лихва.
От допълнителното заключение
на вещото лице, както и от направените от него уточнения в съдебно заседание,
се установява, че дължимата лихва за забава върху неизплатената главница за
периода от 03.08.2013 г. до 06.02.2018 г. - датата
на постъпване на заявлението в съда е общо 258,45 лв.
По делото е представен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между кредитодателя “***” АД /продавач/
и ищеца „***”
ООД, сега „***” ЕАД /купувач/, с който страните са се
споразумели продавачът да прехвърля на купувача станали ликвидни и
изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем или за потребителски
кредити, сключени от продавача с физически лица, като тези вземания се
индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора, считано от датата на съставянето му. По делото е представено
Приложение № 1/01.02.2015 г. към горепосочения рамков
договор, от което е видно, че кредитодателят е цедирал на ищеца вземането си
към ответника, което фигурира под № 156
и е
индивидуализирано с номер и дата на договора, имена и ЕГН на ответника, общ
размер на дължимата главница и лихва, както и лихва
за забава. По силата на чл. 4.9 от
договора продавачът се е задължил от свое име да изпрати писмени уведомления до
длъжниците за сключения договор за цесия в рамките на един календарен месец. Представено
е и пълномощно от 09.09.2015 г., с което цедентът упълномощава цесионера да
уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово име всички длъжници,
чийто вземания са цедирани, за извършеното прехвърляне на техните задължения. По
делото са представени уведомителни
писма с изх. № УПЦ-П-ИАМ/1861746 от 09.01.2018 г. и изх. №
УПЦ-С-ИАМ/627396/26.06.2018 г. до ответника за извършената
цесия, които са били изпратени
на посочените в договора за кредит постоянен и настоящ адрес. От
приложените обратни разписки се установява, че
писмата са върнати в цялост, като е посочено,
че получателят не е намерен
на адресите.
По ч. гр. дело № 45/2018 г. по
описа на ДРС, е издадена заповед № 18/07.02.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, с която ответницата Д.А.К. е осъдена да
заплати на ищеца „***” ЕАД следните суми: 556,06 лв. - главница по договор за паричен заем № 1861746/ 22.06.2013 г. сключен между длъжника и “***”
АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
06.02.2018 г. - датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането, 421,60
лв. – договорна лихва за периода от 02.08.2013г. до 14.02.2014 г., 350,36 лв. –
лихва за забава за периода от 03.08.2013 г. до 06.02.2018 г., както и 76,56 лв.
– разноски по делото.
При така установената фактическа обстановка съдът приема
следното от правна страна:
Предявеният
иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим,
доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и има за предмет посочените в заповедта за
изпълнение суми.
Предмет на
установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по издадената
заповед за изпълнение и успешното му провеждането предполага установяване на
дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея основание. Това предполага
установяване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно отношение
между кредитодателя и кредитополучателя по договора за кредит, че по него
ответникът е останал задължен за процесните суми, че тези вземания са били
изискуеми към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК и че са
надлежно прехвърлени на ищеца от стария кредитор, за което ответник е надлежно
уведомен.
Ищецът се явява материалноправно
легитимиран да търси установяване дължимостта на сумите по заповедта за
изпълнение, тъй като на основание сключения рамков договор за цесия от
16.11.2010 г. със стария кредитор и подписаното между тях приложение № 1/01.02.2015 г., в което цедираното право е
индивидуализирано по обем и обхват, вземанията по договор за паричен заем №
1861746/22.06.2013 г. са му прехвърлени по реда на чл. 99 ЗЗД. За да се прояви
действието на договора за цесия е достатъчно постигането на съгласие между
стария и новия кредитор. От момента на постигне на съгласието страните по
договора за прехвърляне на вземания са валидно обвързани от него и цесионерът
се явява носител на придобитите имуществени права. Приемането на цесията от
длъжника и неговото участие при сключването на договора не е необходимо, но за
да има действие спрямо него цесията следва му бъде съобщена от предишния
кредитор – чл. 99 ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Уведомяването има за цел да обвърже
длъжника с договора за прехвърляне на вземането и да го защити срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му. Изходящото от цедента уведомяване създава
достатъчна сигурност за длъжника относно извършената замяна на стария кредитор
и гарантира изпълнение на задължението му спрямо лице, легитимирано по смисъла
на чл. 75 ал. 1 ЗЗД. В закона липсва забрана съобщението за цесията по чл. 99
ал. 3 ЗЗД да бъде извършено от новия кредитор /цесионера/ по силата на нарочно
упълномощаване от цедента. В този смисъл е решение № 137/02.06.2015 г. по гр.
д. № 5759/2014 г. на ІІІ г.о., ВКС. В случая доказателствата по делото сочат,
че ищецът е упълномощен от цедента да уведоми ответника за извършеното
прехвърляне на процесното вземане. Изпратените до длъжника уведомителни писма
обаче, са се върнали невръчени, тъй като получателят не е бил открит на двата,
посочени в договора адреса. Препис от тези
писма, както и от споменатото пълномощно са приложени към исковата молба, като
според Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на II, ВКС, с достигане на
същите до длъжника е налице надлежно съобщаване на цесията по смисъла на чл. 99
ал. 3 ЗЗД и последната поражда действие по отношение на него съгласно чл. 99
ал. 4 ЗЗД. Това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.
3 ГПК. По делото следва да се приеме, че длъжникът е уведомен за прехвърляне на
вземането с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея,
въпреки че това е станало по реда на чл. 47 ГПК. За уведомяването на длъжника
законът не изисква спазването на особена форма и нарочен ред за връчване на
съобщенията до него. В хода на висящ исков процес връчването на съобщения до
ответника се извършва по разписаните в чл. 37 и сл. ГПК правила. Когато
ответникът не е открит на постоянния и настоящия си адрес и не е установено да
полага труд по трудово правоотношение или да осъществява стопанска дейност като
регистриран търговец, са налице предпоставките за залепване на уведомление по
чл. 47 ал. 1 ГПК, като с изтичането на двуседмичния срок по ал. 2, съобщението
до него се смята за редовно връчено. Това връчване на съдебните книжа не засяга
редовността на уведомяването, тъй като в случая е налице недобросъвестно
поведение от страна на длъжника, от което същият не може да черпи права. Още
повече, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване за
прехвърляне на вземането само ако едновременно с това твърди, че е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от него лице преди да е уведомен за цесията
/Решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на I т. о. и Определение №
987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на IV г. о., ВКС/. По делото нито се
твърди, нито се доказва длъжникът да е платил, преди да му е връчен препис от
исковата молба, на лице различно от цесионера, поради което към момента на
приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, следва да се приеме, че
ищецът е титуляр на дълговете на кредита, както и че прехвърлянето на вземането
е противопоставимо на ответника и има действие спрямо него.
От така събраните
по делото доказателства безспорно се установи, че на 22.06.2013 г. между “***” АД и Д.А.К.
е сключен договор за паричен заем № 1861746, по силата на
който на ответника е предоставен и получен от него заем в
размер на 600 лв., като се е задължил да върне заема до 14.02.2014 г. на тридесет и четири равни седмични вноски, всяка от 34,02лв. или общо 1156,68лв. Макар размерът на договорната (възнаградителна
лихва) да не е упоменат изрично в договора, се явява
разликата от общия размер на сумата, която е следвало да се плати - 1156,68 лв.
и главницата от 600 лв. или 556,68
лв.
Съдът счита, че размерът на така определената
лихва е прекомерен спрямо обичайния такъв за възнаградителна лихва. Уговарянето
на възнаградителна лихва по договори за парични заеми е допустимо съгласно чл.
240, ал. 2 ЗЗД и сама по себе си такава уговорка не противоречи да добрите
нрави, но когато размерът на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави и добросъвестността, тази клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като съдът при
разглеждане на спорове е длъжен и служебно да следи за нищожността на сделките или
на клаузи от тях.
С оглед
изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите
нрави, следва да се приеме, че именно добрите нрави налагат максималния размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. В съдебната практика се
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава с повече от три пъти законната
такава. (В този смисъл решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003
г., ІІ г. о., решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №315/2005 г., ІІ
г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007г., ІІ г.о. и
др.)
В
конкретния случай след справка в
общодостъпна програма за изчисляване на законна лихва, съдът констатира, че
законната лихва върху сумата 600 лв.
за периода на
договора за заем от 22.06.2013 г. до 14.02.2014 г. е 39,75 лв. Предвидената в договора лихва е в размер на 556,68 лв. и надвишава 14 пъти законната такава за периода. За яснота следва да
се посочи, че възнаградителна лихва в размер на 556,68 лв. е уговорена върху сумата от 600
лв. за период от около осем месеца, а годишният лихвен процент е 140,34 %, т. е. надхвърля 100 %, а годишният процент на разходите е
832,11 %, което
категорично следва да се приеме, че е в нарушение на добрите нрави. В
подкрепа на гореизложеното е и законодателната промяна в ЗПК за ограничаване на
размерите на възнаградителната лихва по отношение на договорите за потребителски кредит, макар и създадена едва
със ЗИД на ЗПК, обнародван в ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.,
когато е създадена разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите, включващ и
лихвите съгласно ал. 1, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет, което на практика вече е ограничаване
на волята на страните не с добрите нрави, а с
императивни правила на закона. Тези законодателни
промени и императивно ограничение на свободата на волята по отношение на възнаградителната лихва са неприложими за процесния случай,
поради липсата на ограничение по закон към датата на
сключване на договора, но към този момент ограничението
е било именно добрите нрави, поради което клаузата в договора, с която е
определен размерът на възнаградителната лихва, е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите
нрави. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона. Съгласно чл. 10,
ал. 2 ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, а ако уговореният размер е по-голям,
той се намалява по право до този размер. Към датата на сключване на договора е действало Постановление № 100/29.05.2012
г. на Министерския съвет за определяне размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, отм. 23.12.2014 г.,
в което в член единствен е определен годишен размер на законната лихва за
просрочени задължения в левове - основният лихвен процент на БНБ, в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента. След справка в
общодостъпна програма за изчисляване на законна лихва, се установява, че поради променящия се основен лихвен процент,
годишният лихвен процент през периода
на договора за заем варира
между 10.02 % и 10.03 %, като законната лихва върху сумата 600 лв. за процесния период е 39,75 лв., поради което следва да се приеме, че вместо
уговорената между
страните възнаградителна
лихва в размер на 556,68 лв., се дължи законната лихва за срока на договора в размера, изчислен и посочен
по-горе, а именно 39,75 лв.
Съгласно заключението на вещото лице, към 31.07.2014
г. ответницата е изплатила по процесния договор за заем общо сумата от 224.02
лв., с които изцяло е погасила 45,00 лв. такса разходи, 39,75 лв. дължимата
законната лихва за срока на договора и част от главницата в размер на 139,27 лв., включваща първите 13
вноски и част - 2,48 лв. от вноската с падеж 27.09.2013 г. Остава дължима главница в общ
размер от 460,73 лв., включваща част от вноската с
падеж 27.09.2013 г. в размер на 11.50 лв., както и
всички следващи вноски за главница до края на срока на договора - 14.02.2014 г.
Неоснователно е възражението на особения
представител на ответницата, че вземането на кредитора за главница е погасено по давност,
тъй като се касае за периодично
плащане съгласно чл. 111, б. ”в” от
ЗЗД.
С решение № 261/12.07.2011 г.
по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, ВКС
се е произнесъл по въпроса “Налице ли е периодично плащане по смисъла на чл.
111, б. ”в” ЗЗД при договор за заем, с който е уговорено връщането на сумата да
стане на погасителни вноски на определени дати”, на който е даден отрицателен
отговор, като е застъпено становището, че за разлика от периодичните плащания,
всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни
задължения, при договора за заем задължението е неделимо. Поради този му
характер, уговореното връщане на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания, а само съгласие
на кредитора да приеме изпълнение на части. Това становище е застъпено и в
постановеното също по реда на чл. 290 ГПК Решение № 28/05.04.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК, като е прието, че отделните погасителни
вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични
платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение на които
приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. С оглед на
изложеното се налага извода, че задължението на ответницата за главница по
процесния договор за заем не е погасено по давност, тъй като първата непогасена
вноска е с падеж 27.09.2013 г., а заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 45/2018 г. на ДРС е подадено на
06.02.2018 г., т. е. преди да изтече визирания в чл. 110 ЗЗД петгодишен
давностен срок. Тук следва да се посочи, че заповедното производство е уредено
като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед
за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този
иск има обратно действие и същият се смята за предявен от момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК, какъвто е настоящият случай, поради което към 06.02.2018 г.
- датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, вземането за главница по процесния договор за заем не е погасено по
давност.
Поради
изложеното искът за установяване на вземане за главница по процесния договор
следва да бъде уважен в размер на 460,73 лв., а в останалата част за разликата до пълния
предявен размер от 556,06 лв., да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Искът за установяване на
вземане за договорна лихва в
размер на 421,60 лв. за периода от 02.08.2013 г. до 14.02.2014 г. следва да се
отхвърли изцяло, като неоснователен и недоказан, с оглед установеното, че
дължимата законна лихва за срока на договора в размер на 39,75 лв. е била изцяло погасена към 31.07.2014 г.
С исковата
молба е предявен установителен иск за сумата от 350,36 лв.
- обезщетение за забава за периода от 03.08.2013 г. до
06.02.2018 г. С оглед направеното възражение и разпоредбата на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, вземането
за лихви преди датата 06.02.2018 г.,
т. е. за тригодишния период преди подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, следва да се счита за погасено по
давност. Следователно за част от процесния период от 03.08.2013 г. до 06.02.2015 г. вземането за
законна лихва за забава е погасено по давност. За периода от 06.02.2015 г. до 06.02.2018 г., изчислена с
общодостъпна програма за изчисляване на законна лихва, на база дължима главница
в размер на 460,73 лв., дължимата лихва за
забава е в размер на 140,50 лв. За тази сума предявеният иск е основателен и
следва да се уважи, а в останалата част за разликата от 209,86 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 03.08.2013 г. до 06.02.2015 г. искът следва
да се отхвърли
като погасен по давност.
Относно разноските:
Ищецът е
направил искане за присъждане на разноски. Съгласно
дадените указания в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС
в полза на ищеца следва да се присъдят и направените в заповедното производство
разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, които
съразмерно на уважената част от исковете възлизат общо на 34,66 лв.
В
настоящото производство, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, ищецът е
сторил разноски за държавна такса в размер на 123,44 лв., 322,96 лв. за особен
представител на ответника и 200 лв. депозит за вещо лице. В процеса ищецът е
защитаван от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП му се следва юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., определено
от съда в границите по чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ. По правилото на чл. 78 ал. 1 ГПК и при общ размер на разноските от
846,40 лв. ответникът следва да заплати на ищеца, съразмерно с уважената част
на исковете, сумата от 383,19 лв.
Водим от
горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Д.А.К., с
ЕГН **********,***, че дължи
на „***” ЕАД,
ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. ***, бул. ***, представлявано от Н.Т.С., с пълномощник
юрисконсулт К. В.-М., съдебен адрес ***, ***, сумите, за които е издадена
заповед №
18/07.02.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч. гр. д. № 45/2018 г. по описа на ДРС, както следва: СУМАТА от 460,73 лв. (четиристотин и шестдесет лева и
седемдесет и три стотинки) - главница по договор за паричен заем № 1861746/22.06.2013 г., сключен между Д.А.К. и “***” АД, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 06.02.2018 г. - датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането, както и СУМАТА от 140,50 лв. (сто и четиридесет лева и
петдесет стотинки), представляваща лихва за забава за периода от 06.02.2015 г. до 06.02.2018
г., като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване на вземане за главница за
разликата над 460,73 лв. до пълния претендиран размер от 556,06
лв., изцяло
иска за установяване на вземане за договорна лихва в размер на 421,60 лв. за периода от 02.08.2013 г. до 14.02.2014 г. като неоснователни и
недоказани, както
и иска за установяване на
вземане за лихва за
забава за
разликата от 209,86 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 03.08.2013 г. до 06.02.2015 г., като погасен по давност.
ОСЪЖДА Д.А.К., с ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „***"
ЕАД, ЕИК ***, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. ***, бул. ***, представлявано
от Н.Т.С., с пълномощник юрисконсулт К. В.-М., съдебен адрес ***, ***, СУМАТА
от 34,66 лв.лв. (тридесет
и четири лева и шестдесет и шест стотинки) направени разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 45/2018 г. по описа на ДРС, както
и СУМАТА от 383,19 лв. (триста осемдесет и три лева и деветнадесет стотинки) направени разноски по гр. д. № 354/2018
г. по описа на ДРС, съразмерно с уважената част от исковете, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ОС – гр. Габрово в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от
решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д. № 45/2018 г. по описа на
ДРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: