Решение по дело №4284/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262788
Дата: 28 април 2021 г. (в сила от 28 април 2021 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20191100504284
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 март 2019 г.

Съдържание на акта

 

                         Р Е Ш Е Н И Е

 

                                              гр.София, 28.04.2021 г.

 

                              В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                                   

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
                  Мл.с-я: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4284 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

С решение от 18.01.2019 г., постановено по гр.дело № 90036/2017 год. по описа на СРС,  Г.К., 58 с-в, е признато за установено, по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.150, ал.1 от ЗЕ и чл.110, ал.2 ЗС, чл.86 от ЗЗД, във връзка със заповедно производство № 11504/2017 г. на 58 с-в, за апартамент в гр.София, ул.“*********вх.******, абонатен номер 207475, че И.Г.Н., ЕГН **********,***/ с адвокат П.М.,***/ дължи на „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, ул.“******№ **, с юрк. Б.Ю., главница от 1438,38 лв. за периода 01.01.2014 г.- 30.04.2016 г., със законната лихва от 24.02.2017 г., като е отхвърлен иска над посочения до пълния размер от 2036,27 лв.; мораторна лихва от 200 лв. за периода от 01.09.2014 г.- 21.02.2017 г., като е отхвърлен иска за лихва над посочения, до пълния предявен размер от 260,47 лв. и до пълния период.

            Срещу постановеното от СРС, 58 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез юрк.Д.Д., с искане същото да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени предявените установителни искове. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни и процесуалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по  делото.

       Въззиваемата страна- ответник И.Г.Н., чрез пълномощника си адв.П.М., оспорва жалбата,като неоснователна. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.  

          Третото лице – помагач „Бруната”-ООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.

    СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,   поради което следва да се разгледат по същество.

        Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

        С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

      В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София  срещу ответника И.Г.Н., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.  

          В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален представител юрк.Д.Д. се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни и процесуалноправни разпоредби на закона, както и в коя част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор.

          Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая с въззивната жалба е направено искане за допускане на съдебно-техническа експертиза и съдебно- счетоводна експертиза, но с определение на съда постановено в публично съдебно заседание на 10.03.2021 год., искането е оставено без уважение, като неоснователно, по съображения изложени в мотивите на определението. С оглед на което доводите на ищеца, чрез неговия процесуален представител за допуснати процесуални нарушения от СРС,  изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни.

         За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 от ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.    

         Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

          С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.  

         При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.

          При този изход на спора, на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивника- ищец, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна-ответник сумата от 300 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за правна защита и съдействие от 11.03.2020 год.

          Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,

 

                                                 Р     Е     Ш     И    :

 

       ПОТВЪРЖДАВА  решение от 18.01.2019 г., постановено по гр.дело № 90036/2017 год. по описа на СРС,  Г.К., 58 с-в, в обжалваната част.

          ОСЪЖДА „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.

           РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

        РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Бруната”-ООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.

 

                                                                           

                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             

                                  

                                                                              

                                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                   

 

                                                                                                          

                                                                                                             2.