РЕШЕНИЕ
№ 1640
гр. Пловдив, 30.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на осми септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330104594 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Й. С. К., ЕГН ********** против „С.Г.Груп”
ЕАД, ЕИК *********, с която е предявен отрицателен установителен иск с правна
квалификация по чл. 439 ГПК.
Ищецът твърди, че на 11.03.2010 г. по ч.гр.д. № 2906/10 г. на ПРС, бил издаден
ИЛ за главница, лихви и разноски в полза на първоначалния кредитор „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД във връзка с договор за кредит от 24.01.2008 г. Било образувано ИД
на 25.03.2010 г. По него не били извършвани валидни изп. действия, вкл. от
последващите кредитори – цесионери – „Фронтекс интернещънъл“ ЕАД и „С.Г. Груп“
ООД /чийто правоприемник е ответникът/ - липсвали изискани изп. действия, поради
което ИД било перемирано, а давността за вземанията /петгодишна/ - изтекла.
Моли се за установяване недължимостта на сумите от: 1250 лева – част от
главницата от 5711,23 лева по дог. за кредит; 781,83 лева – редовна лихва за периода
15.05.2009 г. – 25.02.2010 г.; 56,57 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2009 г. –
04.03.2010 г., за които суми бил издаден ИЛ. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е подал отговор. Оспорва иска. До приемане на ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не била текла. Отделно – влязлата в
сила заповед за изпълнение се ползвала със сила на пресъдено нещо и имала
1
последиците на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Вземанията не били погасени по давност. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: въз основа на ИЛ е
образувано ИД; ответникът е придобил чрез договор за цесия вземанията спрямо
ищеца за описаните суми по ИЛ, за което последният е уведомен /вж. Определение по
чл. 140 ГПК - № 4025/16.06.2021 г. – л.24-25/.
От представения изп. лист от 11.03.2010 г. е видно, че въз основа на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК против ищеца са присъдени вземания по договора за
кредит от 24.01.2008 г., чиято недължимост се претендира.
Не се твърди и установява подаване на възражение за недължимост, поради
което заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден ИЛ, е влязла в сила. С
настъпването на това обстоятелство се е преклудирла възможността да оспорва
задълженията с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК. Такива не се твърдят.
Въз основа на ИЛ – банката – цедент е образувала ИД № ........ на 25.03.2010 г.
Възложени са правомощия по чл. 18 ЗЧСИ.
Молбата е изпълнително действие и прекъсва давността, предвид изричното
възлагане по чл. 18 ЗЧСИ /в този смисъл задължителните разяснения, дадени в ТР №
2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10/. Впоследствие са извършени редица
справки за имуществото, като искането за тях и самото им осъществяване, не
представляват действия по изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не са
част от динамичния фактически състав на никакъв предвиден в ГПК изпълнителен
способ. Изпращането на покана за доброволно изпълнение също не представлява
изпълнително действие и не прекъсва предвидената в закона давност /съобразно ТР/.
С молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е
възложил на ЧСИ да определя начина на изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.
Това обстоятелство обаче не го освобождава от задължението да движи
производството или да следи неговото развитие. При наличие на подобно
упълномощаване, срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, би могъл да се прекъсва с всяко
изпълнително действие, което ЧСИ реши да предприеме в изпълнение на възложените
2
му правомощия.
От материалите по ИД се установява, че след образуването, е постъпила молба
на 17.06.2013 г. от цесионера „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД за конституирането му
като взискател, предвид цедиране на вземането по ИЛ от страна на банката – кредитор.
С молбата също са възложени правомощия по чл. 18 ЗЧСИ. Впоследствие обаче не са
извършвани каквито и да е изп. действия, като относно изискваните справки важат вече
изложените мотиви. На 14.10.2019 г. е постъпила молба от ответника да бъде
конституиран като взискател, предвид последваща цесия на вземанията, като с
постановление от 23.10.2019 г., предвид настъпила перемпция ЧСИ е прекратил
производството по ИД, на осн.чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. По същество, по това изп. дело не
са извършени същински действия по изпълнението, пряко насочени към
имуществената сфера на ищеца.
От така установената фактическа обстановка е видно, че ИД е прекратено по
силата на закона, много преди ЧСИ да го констатира, като вземанията по ИЛ са
погасени по давност.
За последно валидно изпълнително действие спрямо ищеца, съдът приема
подаването на молба от „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД на 17.06.2013 г. От този
момент до 17.06.2015 г., двугодишният срок е изтекъл, като на основание чл. 433, ал.1,
т. 8 ГПК, изпълнителният процес е прекратен ex legе.
Предвид прекратяване на ИД по силата на закона, подаването на молби от
взискателя/цесионера след този момент, както и извършването на последващи действия
от съдебния изпълнител /каквито не се установяват/, не могат да породят правни
последици, тъй като не почиват на съществуващо и валидно изпълнително
производство.
С посоченото по-горе ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10, се
прие, че нова погасителна давност за вземанията започва да тече от датата, на която е
поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. Както се
посочи за последно такова съдът приема молбата от 17.06.2013 г. Оттогава до
предявяване на ИМ –15.03.2021 г., 5 - годишната давност за вземането за главница по
договора е изтекла, съответно – тригодишна за лихвите, вкл. като акцесорни.
В тази връзка, съдът не споделя възраженията в ОИМ, че до приемане на
посоченото ТР на 26.06.2015 г., следва да намерят приложение постановките на ППВС
№ 3/18.11.1980 г., при което давността да не е текла по време на изп. процес. Мотиви
относно неприложението му са ясно и подробно изложени в т. 10 на посоченото ТР,
като на стр. 24 е аргументирано – защо това Постановление е загубило силата си -
предвид новата правна уредба на обществените отношения, която се дава с КРБ от
3
1991 г., а и приетия ГПК от 01.03.2008 г. Самата конструкция на изп. процес и
защитаваните с него интереси са били коренно различни, при което след новата уредба
това Постановление е загубило действието си. Това е станало не с приемането на ТР, а
със самото изменение в обществените отношения. Настоящият състав прилага
постановките в ТР, като ги намира за пряко относими, доколкото чрез тях се дава
принципно разяснение как следва да се тълкува и прилага законът във връзка с
действия по изпълнението и давността в изп. процес, при което и не споделя
цитираната съд. практика. Отделно е налице преобладаваща такава в обратна насока
- Решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г.о.; Решение №
12/02.06.2016 г. по т.д.№ 3788/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 451/29.03.2016 г. по
гр.д. № 2306/2015 г. на ВКС; Решение № 269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2012 г. на
ВКС, III г.о. и др., поради което и е образувано Тълкувателно дело № 3/2020 г. на
ОСГТК на ВКС, по което не е налице поставен краен съд. акт.
Но дори да се застъпи друго разбиране, възраженията на ответника не биха
могли да доведат до различен резултат. Съгласно ППВС - на основание чл. 115, б. ж/
ЗЗД след образуване на изпълнително дело, при висящност на изпълнителния
процес, прекъснатата вече давност се спира. Следователно изисква се валиден и
действащ изп. процес. Както се посочи обаче, след подаването на молбата от първия
цесионер, други действия по изпълнението не са предприемани до изтичане на
двугодишния срок на перемпцията на 17.06.2015 г.. Поради това и ИД е прекратено по
силата на закона, поради бездействие от страна на взискателя в рамките на посочения
срок, и оттогава вече липсва висящ изп. процес, през който давността да е спряла.
Така, от 2015 г. е започнала да тече нова давност, която до предявяване на иска /2021 г./
отново е изтекла. Поради изложеното, възраженията в ОИМ се явяват неоснователни и
при тези съображения.
За пълнота - в действителност е налице влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК, но тя има единствено преклудиращ ефект и
препятства оспорването на задълженията въз основа на обстоятелства или
доказателства, които са били известни на длъжника и, с които е разполагал или е
можел да се снабди, до изтичането на срока за възражение. Влизането на заповедта в
сила обаче не създава сила на пресъдено нещо между страните, както влязлото в сила
съдебно решение, а поражда изпълнителната й сила. Именно този извод следва от
тълкуването на разпоредбата на чл. 424 ГПК, която позволява оспорване на сумите по
заповедта при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, които не са
могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за възражение или, с
които не е могъл да се снабди в същия срок. Този специален иск е предвиден въпреки
наличието на влязла в сила заповед за изпълнение, макар тя да е със същия предмет и
разкрива разминаването в последиците на влязлото в сила решение и влязлата в сила
4
заповед за изпълнение. Поради това без изрична законова разпоредба в този смисъл,
заповедта не може да бъде приравнена на решение по спора и не може да се ползва от
всички негови последици, особено силата на пресъдено нещо. За да достигне до този
извод съдът съобрази и подхода на законодателя при уреждането на двете материи, и
предвидения самостоятелен ред за защита срещу влязлата в сила заповед за изпълнение
по чл. 424 ГПК, което нямаше да е необходимо, ако тя се ползваше със СПН като
решение по делото, тъй като щеше да намери приложение чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК,
който регламентира идентични предпоставки.
Предвид изложеното, искът е доказан по основание и размер и следва да бъде
уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК и
доказателства за сторени такива в размер на: 83,54 лева – ДТ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ и предвид регистрацията по ДДС, за което са налице
доказателства, възлиза на минимума от 451,42 лева, който следва да се присъди на
дружеството - пълномощник.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й. С. К.,
ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на „С.Г.Груп” ЕАД, ЕИК *********, следните суми:
1250 лева – част от главница от 5711,23 лева по договор за кредит от 24.01.2008 г.;
781,83 лева – редовна лихва за периода 15.05.2009 г. – 25.02.2010 г.; 56,57 лева –
наказателна лихва за периода 15.06.2009 г. – 04.03.2010 г., за които ведно с други
вземания е издаден изпълнителен лист от 11.03.2010 г. по ч.гр.д. № 2906/10 г. на ПРС,
в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, чийто правоприемник по договори за
цесия е „С.Г.Груп” ЕАД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „С.Г.Груп” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет.6, да плати на Й. С. К.,
ЕГН **********, с адрес: .... сумата от 83,54 лева /осемдесет и три лева и петдесет и
5
четири стотинки/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „С.Г.Груп” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет.6, на основание чл. 38,
ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на..........., представлявано от а. С. Г, сумата от 451,42
лева /четиристотин петдесет и един лева и четиридесет и две стотинки/ - разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Й. С. К. в
производството по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6