РЕШЕНИЕ
№ 2618
гр. Бургас, 21.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря РОСИЦА Н. БУДАКОВА
като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело №
20252120105819 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявена е искова молба от П. Г. М. с ЕГН ********** , действаща
чрез адв. М. М. от АК П., против „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. С******, с правно
основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 800 лева, недължимо заплатена по недействителен договор за
кредит с номер ********** от ****.2020г. тъй като същият е нищожен на
основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ведно със законовата лихва от момента на предявяване на исковата
молба до момента на заплащане на сумата.
Ищцата сочи, че е страна по сключен между нея и ответното дружество
договор за кредит с номер ********** от ****.2020г. за предоставяне на
потребителски кредит, съгласно който получава сумата от 1000 лева, при ГПР
37.28%, годишен лихвен процент 32.55%, при срок на кредита от 11 месеца.
Твърди, че по договора е заплатила сумата от размер на 1800 лева.
Излага, че въпреки плащанията намира договора за нищожен на основание чл.
26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Излага
подробни съображения в тази насока, включително за недействителност на
договора поради неизпълнение на условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК. В условията на евентуалност счита, че клаузите, регламентиращи
допълнителни услуги посочени в чл. 9 ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит с
номер ********** от ****.2020г. са нищожни поради противоречие с добрите
1
нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22
от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Въз основа на изложеното ищцата предявява исковите си претенции,
като моли същите да бъдат уважени. Претендира присъждане на сторените в
процеса разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор. В
същия сочи, че всички твърдения, изложени от ищеца не отговарят на
обективната истина и са неоснователни. Излага, че процесният договор не
противоречи на императивните изисквания на ЗПК, като подробно развива
тезата си в тази насока. Оспорва и твърдението на ищцата, че клаузите на чл.
9, ал. 1 и ал. 2 от договор № ********* са нищожни поради противоречие с
добрите нрави. Освен изложеното прави възражение на претендираната сума
от 800 лв., която ищцата твърди, че е заплатена над усвоената главница от
1000 лв. Твърди, че по кредита е платена сумата от 320,12 лв. над погасената
главница, тъй като ищцата предсрочно е погасила своето задължение по
процесния кредит и не е следвала неговия погасителен план. Предвид
изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира присъждане на сторените в процеса разноски.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
На 15.10.2025 г. ищцовата страна е депозирала становище, с което взима
отношение по хода на делото, поддържа предявения иск и моли за неговото
уважаване. Релевира възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение. Представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
По делото е постъпила молба на 20.10.2025 г. от ответното дружество,
приложение към която е справка за извършените от ищцата плащания по
процесния договор за кредит.
На 23.10.2025 г. постъпила молба от процесуалния представител на
ищеца, с която намаля размера на исковата претенция от 800 лева на 320,12
лева, а за разликата до пълния предявен размер от 800 лева – оттегля иска.
Искането е уважено с Протоколно определение рег. № ****/****.2025 г., с
което съдът е допуснал изменение на иска на осн. чл. 214 от ГПК, като същият
се счита за предявен за сумата от 320,12 лева, представляваща недължимо
заплатена сума по недействителен договор за кредит от 18.06.2022 г. и е
прекратил производството за разликата от 320,12 лева до 800 лева на осн. чл.
232 от ГПК поради оттегляне на претенцията.
В проведеното открито съдебно заседание ищцовата страна не се явява и
не се представлява. Ответникът се представлява от юрк. Юлия Буртева.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Безспорно е, че на ****.2020 г. между ищцата като кредитополучател и
2
ответното дружество – като кредитодател, е сключен Договор за кредит №
**********. По делото е представен процесният договор, в който са
уговорени следните условия: размер на кредита: 1000 лв., месечна
погасителна вноска: 106,36 лв., брой погасителни вноски: 11, годишен процент
на разходите (ГПР): 37,28 %, годишен лихвен процент (ГЛП): 32,55 %, обща
стойност на плащанията: 1169,96 лв., като в разпоредбата на чл. 6 от договора
се съдържа погасителен план, който обективира горепосочените величини. В
разпоредбата на чл. 9 от договора е посочено, че ищцата е заявила ползването
на допълнителни услуги по договора както следва: в ал. 1 ползването на т. нар.
услуга „бързо разглеждане“ на искането за кредит, при условията на т. 7.3.,
раздел V от Общите условия, за която услуга тя дължи сума в размер на 350,11
лв., а в ал. 2 - услуга „динамично плащане“, при условията на т. 7.4., раздел V
от ОУ, за която дължи сумата от 500 лв. И двете суми за допълнителни услуги
се дължат на равни части през периода на кредита, като същите са добавени
във всяка една погасителна вноска от погасителния план, обективиран в
разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от договора. От погасителния план е видно
увеличение както на размера на общо дължимата сума по кредита на 2020,04
лв., така и увеличение на размера на месечната погасителна вноска – на 183,64
лв. В текста на чл. 10 от договора е предвидено, че при пълно предсрочно
погасяване на кредита, кредитополучателят дължи плащане на цялата сума за
допълнителната услуга „бързо разглеждане“. По делото не са представени
приложимите Общи условия, но същите представляват неразделна част от
процесния договор за кредит, като ищецът с подписването на договора е
декларирал, че е запознат с тях и ги приема. Те са общодостъпни на интернет
страницата на ответника, на следния интернет адрес:
https://www.maxcredit.bg/terms.
По делото е представена справка, изхождаща от ответното дружество,
която обективира извършеното на ****.2020 г. плащане от ищцата по кредита.
Заплатената сума е в размер на 1320,12 лв., която е отнесена по пера, както
следва: 1000 лв. – за главница, 315,12 лв. – за услуга „бързо разглеждане“ и 5
лв. – за обезщетение за предсрочно погасяване. Не е отразено заплащането на
суми за услуга „динамично плащане“, законна и договорна лихва.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
В случая несъмнено се касае за договор за потребителски кредити по
смисъла на ЗПК, поради което същите следва да отговарят на предвидените в
този закон условия.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по конкретно определен
начин.
Съгласно чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи
3
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит; ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания, като при изчисляването му не се включват следните разходи: 1/
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит; 2/ разходите, различни от покупната
цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой
или чрез кредит; 3/ разходите за поддържане на сметка във връзка с договора
за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани е извършването на
плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен е потребителя.
В чл. 22 ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до недействителност на договора, а чл. 23 ЗПК
предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
С цел по-голяма защита на потребителите, в Съюзното право е
възприето широко определение на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, C 377/14,
EU:C:2016:283, т. 84). Освен това, за да гарантира тази защита, член 22,
параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират,
че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да
бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите
(решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C 383/18, EU:C:2019:702, т. 30).
Указано е, че националния съд следва да провери, от една страна, дали
закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за
получаването на кредита, или е задължително за получаването му при
договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали
действително става въпрос за допълнителни услуги, а не за конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
Задължение на националната юрисдикция е да вземе предвид всички
разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, за да установи
дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните
допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези
разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
4
действителност с договорна конструкция като разглежданата в главното
производство не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти
изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези
допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор
и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“.
В настоящия случай в Договор за кредит № **********/****.2020 г. е
посочено, че ГПР е в размер на 37,28 %, като в договора не е изрично
посочено от какво се формира той.
В разпоредбите на чл. 9, ал. 1 ал. 2 от процесния договор, е предвидено
задължението на ищцата да заплати общо сумата в размер на 850,11 лв. за
допълнителни услуги, които е заявила – за бързо разглеждане – 350,11 лв. и за
„динамично плащане“ – 500 лв. Според т. 7.3 от приложимите Общи условия
срещу изрично заявено желание да ползва допълнителната услугата „бързо
разглеждане“ кредитополучателят получава възможност искането му за
кредит да бъде одобрено в срок до 2. (два) часа, в рамките на работното време
на кредитора, а разпоредбата на т. 7.4 от същите предвижда, че за всеки
кредитополучател, пожелал и закупил допълнителна услуга „динамично
плащане“ кредиторът осигурява свой представител, който ще посещава
настоящия адрес на длъжника или предварително уговорено от него място,
при условия, че то се намира в квартала по настоящия адрес, в рамките на
работното време на кредитора, за да може длъжникът да извърши редовно
плащане. Съдът намира, че клаузите от договора за потребителски кредит, с
които е предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги
„бързо разглеждане“ и „експресно обслужване“, са неравноправни по смисъла
на чл. 143 ЗЗП. Подобни уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят
на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитодателя и потребителя.
Правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК предвижда, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Постановление № 426 от 18
декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения определя годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта. Към датата на сключване на
процесния договор за потребителски кредит основният лихвен процент на
Българската народна банка е бил в нулев размер. Следователно по процесния
кредит годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от 50 %.
В случая таксите 350,11 за „бързо разглеждане“ и 500 лв. – „за
динамично плащане“ не са предвидени изрично като задължително условие за
сключване на договора, но представлява търговска практика на кредитора,
която цели да прикрие действителните разходи по кредита. Този извод следва
от приобщаването им към общата сума по кредита и включването им в
месечните погасителни вноски. Уговорените такси следва да бъде приети за
5
общ разход по кредита, поради което следва да бъдат взети предвид при
определяне на ГПР по процесния договор. Невключването им е ГПР създава
невярна представа у потребителя относно действителния размер на общите
разходи по кредита, така че той да съответства на установения в ЗПК
максимум.
Видно от съдържащия се в чл. 6 от договора погасителен план сумите,
които ищцата дължи без включване на сумите за „допълнителни услуги“ са
както следва: 11 месечни погасителни вноски в размер на 106,36 лв. или общо
1169,96 лв. и ГПР – 37,28 %, а след включване на сумите за „допълнителни
услуги“ – 11 вноски по 183,64 лв. или общо 2020,04 лв., т. е. увеличението на
първоначалната сума, дължима от ищцата-потребител по договора е в размер
на 850,08 лв. След добавянето на оскъпяването в размер на 850,08 лв. като
„разход-такса при усвояване“, след служебно извършено изчисление в
електронен кредитен калкулатор, достъпен на електронен адрес:
https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html, е видно, че ГПР на
потребителския кредит би бил приблизително 477.5 %. От изложеното следва,
от една страна посоченият ГПР не отразява всички разходи по договора, които
трябва да са включени в него, а от друга, че той значително надхвърля
допустимия по закон размер на ГПР от 50 % към датата на сключване на
процесния договор.
Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
кредитора, доколкото той не разполага с действителна информация колко
точно е оскъпяването по кредита. Това се явява в директно противоречие с чл.
3, nap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да вземе
информирано и икономически обосновано решение дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Допълнителните
услуги не са отразени като разход при формиране на ГПР, което е в
противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение не
става ясно по какъв начин и от какви компоненти се състои ГПР в процесния
договор за кредит, като се създава основателно съмнение относно посочване в
договора за кредит на ГПР по-нисък от действителния такъв.
Следва да бъде взето предвид и указаното в т. 2 на Решение на СЕС от
21 март 2024 година по дело C 714/22, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, следва този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница, като следва да бъде
6
отбелязано, че посочването на неправилен размер на ГПР се приравнява по
правни последици на неговото непосочване.
От изложеното следва, че ответното дружество не е изпълнило
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по
чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за
недействителен, а предвидената в чл. 23 ЗПК санкция е освобождаването на
кредита от лихви и разноски, като съдът намира същата за справедлива и
пропорционална на тежестта на нарушението, допуснато от кредитодателя. В
този смисъл кредитополучателят дължи връщане единствено
чистата стойност на кредита.
За пълнота следва да бъде отбелязано и неспазването на императивното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора единствено е посочен
годишният лихвен процент – 32,55 % без да е посочен общият размер на
дължимата договорна възнаградителна лихва, съответно месечния размер,
както и дали лихвения процент е фиксиран или променлив. Неспазването на
изискването на цитираната разпоредба представлява самостоятелно основание
за недействителност на договора – арг. от разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
След като се установи, че договорът е сключен в нарушение на чл. 10,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен.
Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК ищцата е следвало да
върне само чистата стойност на кредита, която е в размер на 1000 лв. –
главница и не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо и тъй като
по делото се установи, че платените от ищцата суми по процесния договор са
в общ размер от 1320,12 лв., съдът намира, че същата е платила без основание
на ответното дружество сумата от 320,12 лв., поради което тази сума следва да
й бъде върната. След допуснатото от съда изменение на иска, претенцията на
ищеца към настоящия момент е в размер на 320,12 лв., поради което
предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен в
пълен размер.
В полза на ищцата следва да бъде присъдено и обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва върху главницата, считано от
предявяването на иска до окончателното й изплащане.
По отговорността за разноски:
При този изход от спора ищцата има право да й бъдат присъдени
сторените разноски в процеса. Тя е представила списък по чл. 80 от ГПК,
видно от който претендира сума в размер на 50 лв. за заплатена държавна
такса, както и сумата от 480 лв. с ДДС за процесуално представителство,
осъществено по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че
претендираното адвокатско възнаграждение от ищцовата страна е
прекомерно. Претендираното адвокатско възнаграждение е в предвидения
минимален размер от 400 лв. без ДДС, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл.
изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), с оглед материалния интерес в размер на 320,12
7
лв. По делото са представени и доказателства за регистрирането на адв. М. по
ЗДДС. Ето защо, основателно се явява искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение дължимо в полза на адв. М. В. М. - процесуален представител
на ищеца, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. С******, да заплати на П. Г. М. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Б******, сумата от 320,12 лв. (триста и двадесет
лева и дванадесет стотинки), недължимо заплатена по недействителен
договор за кредит с номер ********** от ****.2020г., ведно със законовата
лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.07.2025 г. до момента на
заплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. С******, да заплати на П. Г. М. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Б******, сумата от 50 лв., представляваща
заплатената държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. С******, да заплати на адв. М. В. М. от
АК П., сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение,
дължима на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв .
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
8