РЕШЕНИЕ
№ 1447
гр. Пловдив, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Анна Ив. Иванова
Членове:Иван Ал. Анастасов
Емилия Бл. Лалева
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско дело
№ 20255300502865 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1, вр. чл.126, ал.1 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „ЮтеКредит България“ЕООД против решение №
3723/23.07.2025г. по гр.д.№ 2030/2025г. на ПдРС, XXI гр.с., с което е признато за установено
в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит
№ L385021 от 13.12.2024г. е недействителен и жалбоподателя е осъден да заплати на
въззиваемия К. Г. сумата 43,65 лева, получена без основание за възнаградителна лихва по
горепосочения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху същата,
считано от датата на подаване на исковата молба. Във въззивната жалба се сочи, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва се като погрешен
изводът на РС за неспазване на изискването по чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК и по-конкретно, че в
сключения между страните договор не са посочени взетите предвид допускания при
изчисляването на ГПР. Посочена е подробна методиката, по която е изчислен ГПР. Сочи се
също така, че т. 8.8 от Рамково споразумение за потребителски кредит са отразени
допусканията, взети предвид при изчисляване на ГПР. Твърди се, че необходимата за
изчисляване на ГПР информация се съдържа в договора, като не е налице законово
изискване за възпроизвеждане на формулата, по която е изчислен същия. Оспорва се като
погрешен и мотива на РС, че ГПР и ГЛП не следва да се разминават. Сочи се също така, че
относно възнаградителната лихва РС се е позовал на неактуална съдебна практика, според
1
която възнаградителната лихва не може да надвишава 3-кратния размер на основния лихвен
процент. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете.
От въззиваемия К. И. Г. е подаден отговор на въззивната жалба, с който се поддържа,
че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Изложени са доводи в подкрепа на
изводите на първоинстанционния съд.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по гр.д.№ 2030/2025г. на ПдРС, XXI гр.с. е образувано по искова молба от
К. И. Г. против „ЮтеКредит България“ЕООД, с която са предявени обективно съединени
установителен и осъдителен искове по чл. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33
от ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че между страните бил
сключен договор за кредит № L385021 от 13.12.2024г., по който на ищеца- кредитополучател
е предоставена сума в размер от 1000 лева, при ГЛП – 68,15% и ГПР – 53,11 %, който бил
недействителен, поради нарушение изискванията на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, т.11, чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, чл. 143- 146 от ЗЗП и добрите нрави, поради което на връщане подлежала само
главницата. Моли за прогласяване недействителността на договора, както и за присъждане
на сумата от 59,34 лева- недължимо платена договорна лихва.
От „ЮтеКредит България“ЕООД е подаден отговор на исковата молба, с който
исковете са оспорени като неоснователни. Твърди се, че договорът отговаря на изискванията
на ЗПК, като лихвеният процент бил фиксиран и ясно посочен, както били посочени и
размерът и начинът на формиране на ГПР, който не надхвърлял законовото ограничение. В
последния била включена само лихва, като ГПР и ГЛП нямало как да съвпадат, поради
различния начин на изчисляването.
По делото е безспорно, че между страните е подписан договор за кредит № L385021
от 13.12.2024г., по който на кредитополучателя е предоставената сумата от 1000 лева при
фиксиран лихвен процент от 53,11%, ГПР- 68,15 %, и общ размер на плащанията за период
от една година- 1307,49 лева. Съгласно трайната практика на ВКС, за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се
произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни.
Горното положение произтича от разясненията в т.1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като се има предвид и това, че разпоредбите,
уреждащи правата на потребителите по ЗЗП и изискванията относно съдържанието и някои
клаузи по потребителските договори са от императивен характер.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В настоящия случай, както от съдържанието на договора, така и от
отговора на исковата молба и въззивната жалба, е видно, че ГПР е изчислен на база
единствено на чистата стойност на кредита и договорната възнаградителна лихва. Взетите
2
предвид допускания при изчисляване на ГПР са посочени в т.8.7 от подписаното между
страните рамково споразумение за потребителски кредити от 13.12.2024г. Съгласно ал.4 на
чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, т.е. ГПР не може да надвишава 50%, а по сключения между
страните договор за потребителски кредит той е 68,15%. В ал.5 на чл.19 е предвидено, че
клаузи в договор, надвишаващи определения размер на ГПР по ал.4, се считат за нищожни.
Надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР очевидно се дължи пряко и
единствено на годишния лихвен процент от 53,11 %. Следователно клаузата на
възнаградителна лихва се явява нищожна. Липсва разпоредба в закона, която пряко да указва
максимален размер на възнаградителните лихви по потребитеските кредити, и с която
разпоредба да бъде заместена нищожната клауза за възнаградителна лихва. В тази връзка
следва да се отбележи, че за да е налице такава разпоредба, тя трябва да дава поне няколко
варианта- за случаите, в които общият размер на плащанията включва само чистата стойност
на кредита и възнаградителните лихви и за случаите, в които се включват и други разходи по
кредита. Съответно- следва да се приеме също така, че възнаградителна лихва по сключения
между страните договор за потребителски кредит е изцяло недължима.
По аргумент от разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, вр. чл.22 от ЗПК, посочването на
лихвения процент / размера на възнаградителната лихва/ е задължителна част от
съдържанието на договора за потребителски кредит. Следователно клаузата за
възнаградителна лихва е съществен елемент от този договор, без която той не може да
съществува. Ето защо, обжалваното решение, в частта, с която е признато за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит №
L385021 от 13.12.2024г. е недействителен, ще следва да бъде потвърдено.
Между страните не е налице спор относно обстоятелството, че по горепосочения
договор за потребителски кредит въззиваемият е платил възнаградителна лихва в размер от
43,65 лева. Тази сума се явява недължима както по причина на нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва, така и поради недействителността на целия договор. Ето защо,
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено и в частта, с която е уважен искът по
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Съобразно с решението по делото, в полза на пълномощника на въззиваемия К. Г.,
адв.Д. М. ще следва да бъде присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от
480 лева, с включен ДДС.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3723/23.07.2025г. по гр.д.№ 2030/2025г. на ПдРС, XXI
гр.с., с което е признато за установено в отношенията между страните К. И. Г. и „ЮтеКредит
България“ЕООД, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № L385021 от
13.12.2024г. е недействителен и жалбоподателят „ЮтеКредит България“ЕООД е осъден да
3
заплати на въззиваемия К. И. Г. сумата 43,65 лева, получена без основание за
възнаградителна лихва по горепосочения договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на исковата молба.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, да заплати на адвокат Д. В. М., с адрес: гр. *****,
адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 480 лева с ДДС за процесуално
представителство на К. И. Г. в настоящето въззивно производството.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4