Определение по дело №140/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 109/31.07.2013 г., постановено по гр.д. № 613/2013 г., Кърджалийският районен съд е признал за установено по отношение на „С.” Е. Г., че „Д. – *” Е. Г. има парично вземане от „С.” Е. Г. в размер на 8 295.90 лева, представляваща цената на доставени и незаплатени строителни стоки по фактура № 715/29.02.2008 г. и лихва за забава в размер на 2 451.35 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 06.02.2010 г. до 17.12.2012 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 08.02.2013 г., до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед № 170/11.02.2013 г. по ч.гр.д.№ 219/2013 г. на Районен съд – Кърджали, като е отхвърлил предявения иск по чл.294, ал.1 от ТЗ във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата от 2 451.35 лева до пълния му размер от 4 654.21 лева и за периода от 01.03.2008 г. до 05.02.2010 г., като неоснователен поради погасяването му по давност. С решението си съдът е осъдил „С.” Е. гр. С. да заплати на „Д. – *” Е. Г. разноски по делото в размер на 214.94 лева, а „Д. – *” Е. Г. е осъдил да заплати на „С.” Е. гр. С. разноски по делото в размер на 197.32 лева.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „С.” Е. Г., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва в осъдителната му част като неправилно – постановено в противоречие със закона и необосновано. В жалбата се излагат съображения, че договорът за цесия не бил съобщен съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД, като титуляр на вземането бил цедентът. Исковата молба не можела да се счита за валидно уведомление, както и представената обратна разписка, подписана от лицето Р. В., от която не ставало ясно какъв документ бил връчен. Неправилно съдът приел, че този довод е преклудиран, тъй като същият бил направен своевременно. В тежест на ищеца било да докаже съобщаването на цесията по надлежния ред, а такива доказателства не били представени. В исковата молба ищецът не сочил кога, по какъв начин и при какви обстоятелства извършил доставка на фактурираните стоки. Твърди се, че „С.” Е. Г. не било получавало твърдяната доставка на строителни материали. Фактурата била постъпила в дружеството и била осчетоводена, въпреки, че по нея не била извършена реална доставка. Фактурата не била подписана от представители на „Д.” ООД Г. или на „С.” Е. Г., а се касаело за съставена проформа фактура от компютърна програма. По делото не били представени писмени доказателства – експедиционни бележки, приемо-предавателни протоколи, пътни листове и др., от които да е видно, че била извършена реална доставка. От показанията на свидетелите С. Ш. и Д. И. не се установявало ищецът да е предал на ответното дружество фактурираните стоки в описаните количества и на посочената дата. Свидетелите не сочели каквито и да е факти и обстоятелства, свързани с конкретната доставка. Наличието на издадена фактура и съответните отразявания в счетоводството не били достатъчни да се признае реалност на доставката, а следвало да се установи, че стопанската операция била действително извършена. Касаело се за родово определени вещи, собствеността върху които се прехвърляла с предаването им, а такова предаване не се сочело от ищеца. В заключението на вещото лице било отразено намаление на стоките в склада на въззиваемия, но това не установявало, че същите били предадени на въззивника. Задълженията във връзка с ползването на данъчен кредит сами по себе си не доказвали наличието на реално изпълнение, за което можело да се носи съответната отговорност. По изложените съображения въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на Кърджалийския районен съд в обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. В съдебно заседание въззивникът, представляван от процесуалния си представител, поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на представителя на ответника във въззивното производство.

Въззиваемото дружество „Д. *” Е. Г., чрез представител по пълномощие оспорва жалбата в представен писмен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. Излагат се съображения, че възражението за липсата на уведомление за извършената цесия било преклудирано, тъй като същото било направено едва с въззивната жалба. В доклада по делото на първоинстанционния съд било отразено, че между страните няма спор относно извършената продажба на вземане. Ищецът представил доказателства за извършената цесия още в заповедното производство, а ответникът не направил никакви възражения срещу съществуването, валидността и съобщаването на цесията, като признал наличието на тези факти. Ответникът признавал във въззивната жалба, че процесната фактура е постъпила в дружеството и била осчетоводена. От свидетелските показания се изяснявало, че издаването на фактурата ставало едновременно с предаването на материалите, както и че страните били в трайни търговски отношения в продължение на 2-3 години, като обичайно ответникът отивал на място в склада на ищеца, давал заявката си за необходимите стоки и те се товарели. Установено било, че процесната фактура била осчетоводена, като в счетоводството на ответното дружество била отразена като извършен разход за материали. Съобразно установената практика и обичаи в практиката документите, които издавал продавачът били фактури с предвидено заплащане в брой или по банков път. Моли съда да потвърди решението на Кърджалийския районен съд, което намира за валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски. В съдебно заседание, въззиваемото дружество, представлявано от процесуалния си представител, оспорва жалбата по изложените в отговора съображения.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от въззивника, констатира:

Жалбата е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице предпоставки за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното исково производство е образувано по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на „С.” Е. Г., че дължи на „Д. - *” Е. гр. К., сумата в размер на 8 295.90 лева – остатък от главница по фактура № 715/29.02.2008 г., 4 654.21 лева – мораторна лихва, считано от 01.03.2008 г. до 17.12.2012 г., законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на дължимата сума, и направените разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Искът е подаден в едномесечния преклузивен срок по чл. 415 ГПК след възражение от ответното дружество в срока по чл. 414 ГПК срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 170/11.02.2013 г. по ч.гр.д. № 219/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд, издадена за сумите, предмет на установяване.

Ответникът „С.” Е. Г. в отговора си на основание чл.131 от ГПК посочва, че дружеството не е получило доставка на строителни материали по процесната фактура. Фактурата постъпила в ответното дружество и била осчетоводена, но липсвала реална доставка на фактурираните стоки.

Процесната фактура е с № * от 29.02.2008 г. и е издадена от доставчика „Д.” Е. (понастоящем ООД) Г. за доставени на „С.” Е. Г., стоки (силикагел и полиуретан) на стойност 9 616.90 лева с ДДС. Фактурата е включена в дневника по ДДС, както и в справка – декларация за данък върху добавената стойност, подадена от въззиваемото дружество, като по тази фактура е извършено плащане от „С.” Е. в размер на 1 321 лева.

Видно от договор за продажба на вземане от 18.12.2012 г., „Д.” ООД Г. е прехвърлил на „Д. – *” Е. Г. вземанията си, произтичащи от изпълнението на доставки на дограма и материали, към „С.” Е., в т.ч. и по фактура № */29.02.2008 г. Представено с договора за цесия е уведомление по чл. 99, ал.4 ЗЗД от 18.12.2012г. и обратна разписка, за доставена от ЕКОНТ и получена пратка на 19.12.2012 г. от Р. В., с подател „Д.” ООД и получател „С.” Е..

От писменото заключение на вещото лице Г. Д. по назначената съдебно – счетоводна експертиза, както и от разпита на същата от първоинстанционния съд, което и настоящата инстанция приема, се установява, че „С.” Е. е получило от „Д.” ООД фактура № 715/29.02.2008 г. на стойност 9 616.90 лева с ДДС за фактурирани строителни материали. Процесната фактура е осчетоводена по надлежния ред при въззивника, като счетоводното записване отразява извършен разход в дружеството за закупуване на материали, в следствие на което е възникнало задължението на „С.” Е. към „Д.” ООД в размер на 9 616.90 лева. По фактурата има извършено плащане от ответника в полза на ищеца в размер на 1 321 лева. Счетоводното записване в „Д. – *” Е. отразява изплатена от касата на дружеството уговорена цена на цесията по силата на чл.11 от договор за продажба на вземане, сключен на 18.12.2012 г. между „Д.” ООД в качеството му на цедент и „Д. – *” Е. в качеството му на цесионер. Прехвърленото и предстоящо вземане по процесната фактура в размер на 9 616.90 лева е осчетоводено от „Д. – *” Е. като нефинансов приход за бъдещи периоди. От доставчика „Д.” ООД не са съставяни експедиционни бележки, пътни листове или двустранно подписани протоколи за предаване-приемане на стоката. Видно от таблица 1 от констативната част на заключението, отразяваща движението по сметка 304 „стоки”, относно артикулите, включени във фактура № */29.02.2008 г., „Д.” ООД е разполагало с фактурираните стоки. Отчетната стойност на продадените стоки е осчетоводена по дебита на сметка 702 „приходи от продажба на стоки” и по кредита на сметка 304 „стоки” аналитични партиди: „силикагел” и „полиуретан”. С това счетоводно записване документално е отразено намалението на стоките в склада в следствие извършената продажба на ответника.

От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели С. Ш. и Д. И. - служители в „Д.” ООД, се установява, че двете дружества поддържали трайни търговски отношения от 2007 г. до края на 2009 г., началото на 2010 г. През целия този период, по поръчка на ответника, дружеството му продавало стъклопакети, дограма и необходимите за монтажа им строителни материали, включително извършвал и монтаж на место на готови стъклопакети. За всяка една продажба се издавала фактура още при получаване на стоката от склада. Обичайната практика била, фактурата да се предава на представителя на дружеството, което е получил стоката. За процесната фактура свидетелите нямат конкретен спомен, но сочат, че щом е издадена, стоката, описана в нея, е доставена, като не са имали случай, в който да е издадена фактура и да не е предадена стоката.

При тези доказателства по делото, предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане по фактура № 715/29.02.2008 г. в размер на 8 295.90 лева се явява основателен и доказан. Установява се по делото, че страните са поддържали търговски взаимоотношения, вкл. към датата на издаване на процесната фактура – 29.02.2008 година, изразяващи се в покупко – продажба на стъклопакети, дограма и всякакви строителни материали, вкл. и монтаж на такава. Процесната фактура е съставена за извършена продажба на ответното дружество на описаните в същата стоки на обща стойност 9 616.90 лева с ДДС. Тази фактура, съгласно заключението на вещото лице Г. Д., неоспорено от страните и прието като доказателство, била осчетоводена в счетоводствата на двете дружества, като в счетоводството на ответното дружество счетоводното записване отразявало извършен разход за закупуване на строителни материали, предмет на фактурата. Същевременно, дружеството – продавач е разполагало и документално е отразило намалението на тези стоки в резултат на продажбата им на ответника. Наред с това, сделката била включена в дневника за ДДС, както и в справка – декларация за данък върху добавената стойност, подадени от въззиваемото дружество. Свидетелите от друга страна установяват, че с предаването на стоката от склада на дружеството – продавач на купувача му се връчвала и фактурата, и щом е съставена такава, то и описаната стока е получена. В тази връзка развитият довод във въззивната жалба, че не е налице реална доставка, е неоснователен. Събраните по делото доказателства са еднопосочни и непротиворечиви и от тях може да бъде направен един единствен извод за реалност на осъществената доставка. По делото не са посочени и събрани доказателства, опровергаващи този извод. В подкрепа на същия е още установеното по делото, че счетоводните книги и на двете дружества са водени редовно, поради което съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 от ТЗ записванията в книгите могат да се приемат като доказателства между търговци за установяване на търговски сделки. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС, ползването на данъчен кредит по нея, както и извършеното частично плащане по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. В този смисъл е постоянната съдебна практика (Решение № 42/10 на ВКС, II т. о., Решение № 114/26.07.2013г. по т.д. № 255/2012г., І т.о.). Следва да се посочи още, че липсата на експедиционни документи не опровергава извода за реалност на извършената доставка, тъй като в случая останалите събрани по делото доказателства, обсъдени съвкупно, обосновават извода за реалност на доставката по процесната фактура, и с оглед обстоятелството, че остатъчната стойност не е платена от ответника, то същата е дължима.

Неоснователен е и изложеният във въззивната жалба довод за нередовност на съобщението за извършената цесия между „Д.” ООД и „Д. – *” Е.. На първо място, възражението за нередовно връчване на съобщението по чл.99, ал.3 от ЗЗД е преклудирано, тъй като същото е направено за пръв път с писмената защита пред първоинстанционния съд. Въпреки това по делото са събрани доказателства – уведомление и обратна разписка, от които се установява, че въззивникът е бил уведомен за извършената цесия. Същите са последователни и взаимосвързани. Уведомлението по чл. 99, ал.3 ЗЗД до ответника е от 18.012.2012г., обратната разписка е за доставена на „С.” Е., гр. К. от ЕКОНТ пратка, получена от лицето Р. В. на следващия ден - 19.12.2012 г. Тези доказателства не са оспорени, нито са събрани други доказателства, оборващи доказателствената им сила, поради което следва да се приеме, че с обратната разписка е доставено именно уведомлението по чл. 99, ал.3 ЗЗД, т.е. установява се надлежното уведомяване на длъжника „С.” Е. на извършената цесия. От друга страна, съобщаването й на длъжника не е елемент от договора за цесия, а има значение единствено за редовността на плащането от длъжника, каквото в случая не е налице.

С оглед изложеното, основателен е и искът за заплащане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение (мораторна лихва) в установения от първоинстанционния съд размер от 2 451.35 лева, който обосновано е съобразен с възражението за изтекла давност по този иск. Впрочем, решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът по чл.86 от ЗЗД е бил отхвърлен не е обжалвано и е влязло в сила, поради което съдът не излага по – подробни съображения в тази насока.

Като е достигнал до такива фактически и правни изводи Кърджалийският районен съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените за въззивната инстанция разноски в размер на 1 900 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. В тази връзка, направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на договореното адвокатско възражение е неоснователно. В случая договореното между страните адвокатско възнаграждение не е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и не се налага неговото намаляване.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК и чл.280, ал.2 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 109 от 31.07.2013 г., постановено по гр.д. № 613/2013г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА „С.” Е. със седалище и адрес на управление в гр. С., район „М.”, Ж.М. Б. вх.”*”, .*, А., с ЕИК *, да заплати на „Д. – *” Е. със седалище и адрес на управление в Г. У.К. П. В. № *, с ЕИК *, сумата в размер на 1 900 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове:1. 2.