Р Е Ш Е Н И Е
град София, 29.05.2024г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет
и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор …...……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№12538 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №127854 от 22.06.2020г., постановено по гр.дело №40022/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 24-ти състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, че В.С.Г., с ЕГН **********, на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД дължи на А. И.Г.,
с ЕГН **********, М.В.Г., с ЕГН ********** и Д.В.П., с ЕГН **********, сумата
от 15000 лв., от която по 1/3 част за всеки от ищците, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното й
изплащане, която сума е дадена в заем на 15.09.2014г.. С решението е осъдена В.С.Г., с ЕГН **********, да заплати на А. И.Г., с ЕГН **********, М.В.Г.,
с ЕГН ********** и Д.В.П., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 4200 лв.,
представляваща сторени по делото разноски. С решението е обезсилена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 12.03.2018г.,
издадена по ч.гр.дело №11535/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 24-ти състав, в частта по отношение на сумата от 3715.75 лв., лихва
за забава, за периода от 31.08.2015г. до 05.02.2018г..
Постъпила е въззивна
жалба от ответницата - В.С.Г., с ЕГН **********, с която се обжалва решение №127854 от 22.06.2020г., постановено по гр.дело №40022/2018г.
по описа на СРС, I Г.О., 24-ти състав, в частта,
в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, както и в частта на
възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части,
като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на
събраните по делото доказателства. Излага се, че първоинстанционният съд е
допуснал съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото на
защита на ответницата и същите се изразяват се в това, че съдът е приел
ответницата за редовно призована за първото съдебно заседание, насрочено за 04.07.2019г.,
без да отчете факта, че призовката е изпратена на служебен адрес на пълномощник
адв.Г., но във върнатата по делото призовка е
отразено от връчителя, че е получена от колега адв.Е.А., който е вписан в Пловдивска адвокатска колегия и
който няма регистрирана кантора в гр.София, както и в съдебно заседание на
04.06.2020г. не е приет като доказателство оригинала на оспорен документ, като
се е мотивирал, че страната не е изпълнила указанията на съда от предходно
заседание в дадения срок, поради което е настъпила преклузия
по отношение на възможността за приемане на посоченото доказателство. Излага се
още, че първостепенният съд не е обсъдил приети по делото доказателства –
извлечения от банкова сметка ***, от които е видно, че непосредствено преди
датата на подписване на оспорената разписка е била изтеглена от банковата й сметка
сума в общ размер на 15000 лв., която е била предадена на наследодателя на
ищците и същият е подписал разписка на 25.11.2014г., удостоверяваща връщане на
дадената в заем сума, съгласно подписана декларация от 15.09.2014г.. В този
смисъл са изложени твърдения, че по делото са ангажирани доказателства за
връщане от ответницата в качеството й на заемополучател
на заемодателя – наследодател на ищците дадената в заем сума, което е основание
за отхвърляне на предявените искови претенции. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените
установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.240, ал.1 от ЗЗД като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски,
направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемите страни - А. И.Г., М.В.Г. и Д.В.П., не депозират
писмен отговор и не вземат становище относно постъпилата въззивна
жалба.
Предявени
от А. И.Г., с ЕГН **********, М.В.Г., с ЕГН ********** и Д.В.П., с ЕГН **********,
срещу В.С.Г., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, заявени при
условията на разделност - всеки от ищците претендира по
1/3 част от исковата сума /уточнение направено в съдебно заседание на
22.10.2019г., допуснато от съда с обявения проекто-доклад
за окончателен/.
С оглед
предмета на подадената въззивна жалба съдът приема,
че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени
предявените при условията на обективно съединяване искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД. Постановеното първоинстанционно
съдебно решение в частта, в която е обезсилена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 12.03.2018г., издадена по
ч.гр.дело №11535/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 24-ти състав, по отношение на сумата от 3715.75 лв., лихва за
забава, за периода от 31.08.2015г. до 05.02.2018г., като необжалвано е влязло в
сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
инстанция с оглед допуснато
от първостепенния съд процесуално нарушение при разглеждане
на спора, с който е сезиран, и на основание чл.266,
ал.3 от ГПК е извършена констатация от представена от въззивника-ответник
в оригинал разписка от 25.11.2014г., при която е констатирана идентичност с приетата като доказателство по делото в
заверено копие разписка от
25.11.2014г., от съдържанието на която
се установява факта, че В.Д.Г. като
заемодател е декларирал, че
към 25.11.2014г. е получил от В.С.Г. сумата от 15000 лв., която
е бил дал в заем на заемополучателя, за което е била
подписана декларация на 15.09.2014г., посочено е още, че разписката
удостоверява върнатата на заемодателя сума в пълен размер.
Пред настоящата
инстанция не са ангажирани други доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и
ал.3 от ГПК. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен договор за заем, обективиран в декларация, съставена
на 15.09.2014г., съгласно която
ответницата - В.С.Г., с ЕГН **********, в качеството на заемополучател е декларирала, че към посочената дата –
15.09.2014г. е получила от В.Д.Г., наследодател на ищците /съгласно приложено
по делото удостоверение за наследници с изх.№407/24.02.2016г., издадено от СО
район „Триадица“/ в качеството на заемодател сума, възлизаща на 15000 лв.,
която се е задължила да върне в пълен размер, без лихви за периода на ползване
на дадените в заем парични средства, на три отделни вноски от по 5000 лв.
всяка, в посочени срокове, както следва: първа вноска в размер на сумата от
5000 лв. до дата 12.12.2014г.; втора вноска в размер
на сумата от 5000 лв. до дата 15.04.2015г.; както и трета вноска в размер на
сумата от 5000 лв. до дата 30.08.2015г.. В
същата декларация е отразено, че за всяка от върнатите от заемополучателя суми се поставят подписи на страните, както
и че промени в съставената декларация са валидни само ако са извършени в писмен
вид.
На следващо място не се спори
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната
искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №11535/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 24-ти състав, въззиваемите
–ищци - А. И.Г., М.В.Г. и Д.В.П. са подали заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК на 19.02.2018г. и е постановена на 12.03.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.С.Г. за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - В.С.Г. възражение, поради което
дължимата от нея сума, посочена в заповедта на изпълнение, е предмет на
предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като
такава е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва
да ограничи проверката си
само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната
част и спазване на императивните
норми на материалния закон
(т.1 на ТР
№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая
при извършената служебната
проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира атакуваното решение
за валидно
и допустимо – в обжалваната част.
Издадената заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК е връчена на длъжника, който в срока по чл.414 от ГПК е подал възражение, а установителните искове
по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и
същите са допустими. За да постанови обжалваното решение в частта, в която са
уважени предявените при
условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.240, ал.1 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че по делото е доказано, че между
наследодателя на ищците и ответницата е възникнало облигационно правоотношение
по сключен договор за заем, като при доказателствена
тежест за ответницата по делото не са ангажирани доказателства, че е изпълнила
поетото от нея задължение да върне получената в заем сума на посочените в
съставената декларация от 15.09.2014г. три отделни вноски от по 5000 лв. всяка,
в уговорените срокове. Крайният извод на СРС за основателност на заявените
искови претенции е обоснован в противоречие на материалния закон и при липсата
на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и като такъв е неправилен
и незаконосъобразен. Изложените от жалбоподателката доводи досежно незаконосъобразността на оспореното
решение са основателни.
Разпоредбата на чл.240, ал.1 от ЗЗД постановява, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален – той
се смята за сключен и поражда желаните от страните правни последици от момента
на предаване на парите или другите заместими вещи,
предмет на сделката. Договорът е и каузален – основанието за предаване е
предметът на сделката да стане собственост на заемателя,
който от своя страна се задължава да върне заетото.
За да бъдат уважени предявените
искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, ищците, които извеждат своята
активна материалноправна легитимация като наследници
на заемодателя /факт по отношение на който по делото не е налице спор/ следва при
условията на пълно и главно доказване да установят всички факти, на които
основава искането си. В тяхна тежест е да докажат, че наследодателят е предал
на ответницата - В.С.Г. сума, възлизаща на 15000 лв., срещу насрещно задължение
за връщането й от заемателя. На доказване
подлежи фактът на връщане на
заетата сума с оглед на въведеното
твърдение от ответницата,
която носи доказателствената тежест съгласно чл.154, ал.1 ГПК.
В конкретния случай от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства въззивният
съд приема, че по делото е доказано възникването и съществуването на валидно
облигационно правоотношение между ответницата - В.С.Г., с ЕГН
**********, в качеството й на заемополучател, и В.Д.Г.,
наследодател на ищците /съгласно приложено по делото удостоверение за
наследници с изх.№407/24.02.2016г., издадено от СО район „Триадица“/ в
качеството на заемодател, обективирано в декларация, съставена на 15.09.2014г., в която изрично е декларирано от ответницата - В.С.Г., с ЕГН **********, в
качеството на заемополучател, че към посочената дата
– 15.09.2014г. е получила от В.Д.Г., в качеството на заемодател сума, възлизаща
на 15000 лв., която се е задължила да върне в пълен размер, без лихви за
периода на ползване на дадените в заем парични средства, на три отделни вноски
от по 5000 лв. всяка, в посочени срокове, както следва: първа вноска в размер
на сумата от 5000 лв. до дата 12.12.2014г.; втора
вноска в размер на сумата от 5000 лв. до дата 15.04.2015г.; както и трета
вноска в размер на сумата от 5000 лв. до дата 30.08.2015г.. На следващо място с
оглед спорният
предмет в настоящото въззивно
производство, съдът намира,
че в случая
въззивника-ответник е ангажирал по делото доказателства, от които се установява
по несъмнен начин, че е изпълнила поетото от нея задължение да върне на
заемодателя дадената й в заем парична сума. По делото е приета като
доказателство разписка от 25.11.2014г., собственоръчно подписана от заемодателя
- В.Д.Г., с която същият е декларирал, че към посочената дата е получил в брой
от ответницата - В.С.Г., сумата от 15000 лв.,
която й е била дадена в заем, съгласно съставена декларация от 15.09.2014г..
Изрично в разписката е отразено, че същата удостоверява върнатата на
заемодателя сума в пълен размер, като с подписването на разписната се отменят
всякакви други уговорки и документи, подписани от страните, както и че
оригиналният екземпляр от същата се намира при заемополучателя.
В хода на въззивното производство и с оглед
направеното от въззиваемите страни – ищци оспорване на
приетата като доказателство разписка от 25.11.2014г. в частта досежно подписа, положен от техния наследодател - В.Д.Г.
като заемодател, въззивника-ответник в изпълнение указания на съда представя в
съдебно заседание на 12.10.2023г. оригинала на процесната разписка от
25.11.2014г., като от извършената от въззивния съд
констатация се установява пълна идентичност между оригинала и приетото по
делото като доказателство заверено копие от разписката. В процесната хипотеза противно
на приетото от първоинстанционния съд настоящият
състав счита, че с оглед направеното от ищците оспорване на положения подпис на
заемодателя в приетата като доказателство разписка от 25.11.2014г. на основание
чл.193, ал.3 от ГПК носят доказателствена тежест да
установят с допустимите в закона доказателствени средства
неавтентичността на положения подпис на техния наследодател, който факт им е
бил изрично указан с определение на съда в съдебно заседание на 12.10.2023г.,
което е връчено надлежно чрез призовка на техния пълномощник. В дадения от съда
срок въззиваемите страни – ищци не ангажират
доказателства, чрез които да се опровергава съдържанието и автентичността в
частта относно положения подпис на заемодателя в приетата като доказателство
разписка от 25.11.2014г.. Следователно приетата като доказателство по делото разписка от 25.11.2014г., издадена
от кредитора /заемодател/ –
наследодателя на ищците,
макар
и частен свидетелстващ документ се ползва с доказателствена сила относно удостовереното изявление за изпълнение на задължението на заемателя. Процесната разписка от 25.11.2014г. обективира релевантните за спора факти, удостоверяващи връщане
от заемополучателя на заетата по процесното заемно правоотношение сума.
Така мотивиран въззивният съд счита, че ответницата е доказала, че е изпълнила
насрещното си задължение да върне заетата сума, получена
съгласно подписана
декларация от 15.09.2014г., т.е. погасила
е задължението си към наследодателя на ищците и същата не се явява длъжник на претендираните от ищците вземания. Първостепенният съд като е достигнал до обратния правен извод и е уважил изцяло предявените при условията на обективно съединяване искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД е
постановил неправилен и незаконосъобразен съдебен акт в тази част, вкл. и в
частта на възложените на
основание чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на ответницата разноски, който следва
да бъде отменен на основание чл.271, ал.1 от ГПК и
вместо него да бъде постановен
друг, с който да бъдат отхвърлени
предявените при
условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.240, ал.1 от ЗЗД.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззивницата
– ответник. По делото липсват данни за реално сторени разноски от ответницата
пред първоинстанциония съд, поради което такива не
следва да й се присъждат за тази инстанция. За настоящата инстанция въззивницата е сторила разноски за платена държавна такса в
размер на 300 лв. по подадената от нея въззивна жалба.
Няма ангажирани доказателства за други направени от въззивницата
разноски пред настоящата инстанция. На основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемите - ищци следва да бъдат осъдени общо да заплатят
на въззивницата – ответник сторените от нея разноски
пред настоящата инстанция в размер на сумата от 300.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№127854 от
22.06.2020г., постановено по гр.дело №40022/2018г.
по описа на СРС, I Г.О., 24-ти състав, В ЧАСТТА, в която е признато за
установено по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, че В.С.Г., с ЕГН **********, на
основание чл.240, ал.1 от ЗЗД дължи на А. И.Г., с ЕГН **********, М.В.Г., с ЕГН
********** и Д.В.П., с ЕГН **********, сумата от 15000 лв., от която по 1/3
част за всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението в съда до окончателното й изплащане, която сума е дадена в заем на
15.09.2014г.; както и В ЧАСТТА, в
която е осъдена В.С.Г., с ЕГН **********, да заплати на А. И.Г., с ЕГН **********, М.В.Г.,
с ЕГН ********** и Д.В.П., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 4200 лв.,
представляваща сторени по делото разноски; И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от А. И.Г., с ЕГН **********, М.В.Г., с ЕГН ********** и Д.В.П., с
ЕГН **********,***; срещу В.С.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***; при условията
на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД за признаване
за установено, че ответницата -В.С.Г., дължи на всеки
от ищците - А. И.Г., М.В.Г. и Д.В.П.
по 1/3 част от сумата в общ размер
на 15000 лв., представляваща дадена в заем сума по двустранно подписана
декларация от 15.09.2014г., ведно със законната лихва от 19.02.2018г. /дата на
депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда/ до окончателното й изплащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК от 12.03.2018г. по ч.гр.дело №11535/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 24-ти състав.
ОСЪЖДА А. И.Г.,
с ЕГН **********, М.В.Г., с ЕГН ********** и Д.В.П., с ЕГН **********,***; да
заплатят на В.С.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.78,
ал.3 от ГПК общо сумата от 300.00 лв. /триста лева/, сторени разноски пред
настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./