Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 25.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и
първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия М. МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Светлана
Влахова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 4935 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - 273 ГПК.
С
решение № 570989 от 31.12.2018 г., постановено по
гр.д. № 57485/2015 г. по описа на СРС, 73 състав, е признато за установено по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, че ответникът „Б.И.К.“ ЕООД, ЕИК ******, дължи на ищеца „А.“ ООД, рег. № 00867550360 съгласно търговския регистър
на Италия следните суми:
- на осн. чл. 327, ал. 1, вр. чл. 288 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД – 5456,06 лв. – представляваща задължение по договор за
търговска продажба, обективиран във фактури с №№ 430/22.2.2013 и
2763/13.11.2013 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по
ч.гр.д №38001/2015 на СРС, II ГО, 73 с-в /30.5.2015 г./ до изплащане на сумата;
-
на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД - 915,71 лв. - обезщетение за забава за плащане на
сумата по иска по чл.327, ал.1, вр. чл.288 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за периода
1.11.2013 г. - 26.6.2015 г.;
-
на осн. чл.82 ЗЗД - 150,00 лв. – обезщетение за вредите от неизпълнението на
задължението по договора по чл.327, ал.1, вр. чл.288 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД -
направените разноски за нотариална покана, ведно със законна лихва от подаване
на заявлението по ч.гр.д №38001/15 на СРС, II ГО, 73-ти с-в – 30.5.2015 г., до
изплащане на сумата.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство, като със същата се излагат оплаквания, че обжалваният съдебен акт
е неправилен, поради допуснато нарушение на процесуалните правила, неправилно
прилагане на материалния закон, както и необоснованост. Правилно СРС установил,
че между страните са били налице трайни търговски отношения, но същите към
момента на предявяване на исковете били окончателно уредени. Ответникът
участвал на няколко търговски изложения, на които представял търговска марка на
ищеца и във връзка с които участия били сторени разходи. На панаирно изложение
ЧИБУС в гр. Парма, Италия, на 06.05.2014 г. между управителите на двете
дружества била постигната уговорка за прихващане на насрещни вземания, а именно
остатъкът от задълженията на ответника по процесните фактури, възлизащи на
сумата от 2789,64 евро. От заключението на изслушаната по делото
съдебносчетоводна експертиза се установило редовното водене на счетоводството
на ответника, като остатъкът за плащане по процесните фактури бил счетоводно
отписан на 31.12.2014 г., тъй като сумата от 5456,06 лева /равностойността на
2789,64 евро/ била недължима именно поради постигнатото на 06.05.2014 г.
споразумение между управителите. Иска се от съда да отмени атакуваното съдебно
решение и да постанови такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират
се разноски за производството.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца,
който я оспорва с доводи, че въззивникът се домогва да въведе фактически
твърдения след настъпила преклузия за същите, които освен това били и
недоказани по делото. „Отписването“ счетоводно на задължението не било
извършено законосъобразно, с оглед което и претенцията на ищеца била изцяло
доказана. Между управителите на дружествата нямало подписано споразумение за
погасяване на процесното главно задължение по договора. Заявено е искане за
потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По
същество същото е правилно и следва да бъде потвърдено, като във връзка с
доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна
жалба, съдът намира следното:
С
оглед изложените от страните фактически твърдения в исковата молба и отговора,
въззивният съд приема, че решаващият състав на първоинстанционният съд е дал
правилна правна квалификация на предявения главен иск по чл. 327, ал. 1 ТЗ. В
тежест на ищеца по същия е да установи възникването на облигационно правоотношение
по договор за доставка на стоки между него и ответника, по силата на което е
изпълнил своите задължения, като е доставил на ответника стоки според
уговореното, а за ответника е възникнало задължението за плащане на уговорената
цена. В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на
дълга, каквито твърдения са наведени с отговора на исковата молба – че е налице
съглашение между страните по договора да извършват прихващане на свои насрещни
вземания, по силата на което задължението на ответника по процесните фактури се
е погасило изцяло.
Между
страните няма спор, че са се намирали в трайни търговски отношения, като ищецът
е доставял на ответника стоки според уговореното. Няма спор помежду им също
така, че процесните две фактури са били издадени за доставени вече от ищеца на
ответника стоки, а също, че ответникът е осчетоводил фактурите и е погасил чрез
плащане частично същите преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от ищеца.
Ето
защо и като взе предвид оплакванията на страните, съдържащи се в депозираната
срещу решението въззивна жалба и отговора на същата, въззивният съд приема, че
между страните продължава да е спорно обстоятелството дали е налице валидно
споразумение, сключено между дружествата, по силата на което същите са постигнали
съглашение за недължимост на непогасения чрез плащане остатък по процесните
фактури № 430/22.02.2013 г. и № 2763/13.11.2013 г. на обща стойност 2789,64
евро или 5456,06 лева, предмет на предявения главен иск.
В
тази връзка следва да се посочи, че с отговора на исковата молба ответникът не
е заявил в преклузивния срок за това възражение за прихващане със свои вземания
към ищеца, макар да са наведени твърдения за неизпълнение на други задължения
на ищеца към ответника, непроизтичащи от процесните доставки на стоки, за които
фактурите са били издадени. Дали във връзка с други търговски отношения между
страните /напр.представителство на международни търговски панаири/ ответникът
има вземане към ищеца не е предмет на производството предвид липсата на такова
конкретно възражение. По така изложените съображения тези доводи на въззивника,
в това число и оплаквания по дейността на първия съд по /липса на/ анализ на
събраните свидетелски показания и снимков материал, не следва да се обсъждат и
от въззивния съд, доколкото същите са неотносими с оглед очертания предмета на
спора.
Във
връзка с твърденията на страните по обстоятелствата около счетоводното
отразяване и отписване на задълженията по двете фактури в счетоводството на
ответника, в хода на съдебното дирене пред СРС е изслушано заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което настоящия състав на съда
кредитира като отговарящо в пълнота на стоящите пред изследването въпроси,
обективно и компетентно изготвено от специалист, притежаващ необходимите специални
знания из областта на счетоводните науки. Съгласно същото процесните две
фактури, издадени от ищеца, са осчетоводени в счетоводните регистри на ответника,
отразени са и частичните плащания по същите суми /по отношение на които
обстоятелства страните не спорят/, като непогасеният чрез плащане остатък по
фактурите съгласно заключението е в размер на 5456,06 лева. Това задължение е
било отписано на 31.12.2014 г. В съдебното заседание, проведено на 06.11.2017
г., вещото лице е пояснило по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК заключението си, в
смисъл че задължението е отписано на база документа, на който ответникът се
позовава с отговора на исковата молба.
Според
константната съдебна практика на ВКС, /решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. №
1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО,
решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение №
30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по
т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г.
на II ТО и др./ фактурите отразяват възникналата между страните облигационна
връзка и осчетоводяването им от търговското дружество - ответник, включването
им в дневника за покупко-продажби, представлява недвусмислено признание на
задължението и доказва неговото съществуване. В решение № 211/2012 г. на ВКС по
т.д. № 1120/2010 г. на II ТО дори е посочено още, че само по себе си отсъствието
на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е
основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради
неформалния характер на продажбата, преценката за сключването на договора не
следва да бъде ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е
необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на
тези, относно предприети от страните действия, които при определени
предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата
облигационна връзка, като вписването на фактурата в дневниците за продажба и
покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в
справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства
несъмнено релевантни за възникването на продажбеното правоотношение, по повод
на което тя е била съставена.
Ето
защо следва да бъде обсъдено възражението на ответника за недължимост на
сумите, предмет на предявения от ищеца главен иск за остатъка от цената на
доставените му от ищеца стоки на стойност 5456,06 лева. За доказване на въпросната
уговорка за извършване на прихващане на насрещни вземания между дружествата, по
силата на която от страна на ответника се твърди, че е погасен изцяло остатъкът
от задължението му по процесните фактури, е представено писмено изявление на г-н
Д.М.с дата 06.05.2014 г., с която последният е декларирал, че няма нищо да
получава от г-н Д.. Между страните не е спорно, че към посочената дата тези
именно лица са управители на двете дружества.
Тук
е мястото да се направи принципно разграничение между управителя на търговското
дружество и самото дружество търговец, последното самостоятелен правен субект,
притежаващ обособено свое имущество, като съвкупност от права и задължения. Без
да се навлиза в излишни теоритични уточнения, следва да се посочи само, че за
да обвързва едно изявление, който и да било правен субект, същото следва да
бъде направено от негово име. Ето защо макар изявлението да изхожда от физическо
лице, което да се явява управител на дружеството ищец, то по никакъв начин не
може да ангажира правната сфера на търговеца, доколкото не е направено от името
на последния.
Нещо
повече, ако ответникът своевременно беше въвел в производството фактически
твърдения и искане от съда да разгледа заедно с предявения иск конкретно
възражение за прихващане на претенцията на ищеца с вземане, което ответната
страна има към ищеца, то дори да не е настъпил ефектът на извънсъдебното
прихващане /както се твърди с отговора на исковата молба/, то тогава съдът би
бил компетентен и овластен да разгледа и това заявено вземане по основателност
и ако са налице предпоставките за това, да приеме, че вземането на ищеца е
недължимо поради погасяването му чрез съдебно прихващане. Доколкото обаче това
не е сторено от страна на ответника, то не е налице основание съдът да приеме,
че въз основа на така написаното изявление, изхождащо от физическо лице и
относимо към друго физическо лице без никаква друга конкретика, че вземането на
ищеца за остатъка от цената на доставените стоки, за които са издадени двете
фактури, се е погасило.
Следователно
и въз основа на посочения документ не следва да се приеме за правнорелевантно
за спора и счетоводното отписване на остатъка от задължението на ответника. Ето
защо решението на СРС в тази част е правилно.
При
липсата на други доводи във въззивната жалба по отношение на другите два
предявени иска, уважени с първинстанционното решение, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и по
чл. 82 ЗЗД въззивният съд при съобразяване на правилото на чл. 269 ГПК намира, че
жалбата следва да бъде преценена като неоснователна, а решението на районния
съд следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
С
оглед изхода от спора решението на районния съд не следва да се ревизира и в
частта за разноските. За въззивното производство право на репариране на
сторените в тази фаза на процеса разноски има само въззиваемата страна. Искане
за присъждането им е направено своевременно, като от представените по делото
документи се установява, че страната е извършила разходи за процесуалното си
представителство /платено адвокатско възнаграждение/ в размер на 1400 лева. От
страна на въззивника не е направено възражение по разноските на въззиваемия, с
оглед което същите следва да се присъдят в цялост.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
570989 от 31.12.2018 г., постановено по гр.д. № 57485/2015 г. по описа на СРС, Второ
гражданско отделение, 73 състав.
ОСЪЖДА „Б.И.К.“
ЕООД, ЕИК ******, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „А.“ ООД, рег. №
00867550360 съгласно търговския регистър на Италия, сумата от 1400 лева,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.