Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 15.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на петнадесети декември през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 14969 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
181051 от 31.07.2019
г. по гр. д.
№ 73638/2018 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, съдът е признал за установено по
исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу К.М.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ, че К.М.Б. дължи
на „Т.С." ЕАД сумата от 277,53 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 20.09.2016 г.,
ведно със законна лихва от 13.06.2018 г. до изплащане на вземането, и сумата от
18,20 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.05.2014 г. до 20.09.2016 г. ведно със законна лихва от 13.06.2018
г. до изплащане на вземането, присъдени със заповед от 25.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 39171/2018 г. на
СРС, като е отхвърлил исковете за установяване дължимостта на цена на доставена
топлинна енергия за периода 21.09.2016 г.- 30.04.2017 г. и за разликата над 277,53
лв. до претендираните 663 лв., и на цената на извършена услуга за дялово
разпределение за периода от 21.09.2016 г. до 30.04.2017 г. и за разликата над
18,20 лв. до 22,75 лв.; и исковете по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за
установяване дължимостта на мораторна лихва в размер на 72,02 лв. за периода от
16.09.2015 г. до 05.06.2018 г., и мораторна лихва в размер на 5,53 лв. за
периода от 16.09.2015 г. до 05.06.2018 г.
С решението К.М.Б. е осъден да заплати в
полза на “Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, разноски за исковото производство в размер
на 48,40 лв. и разноски в заповедното производство в размер на 15,60 лв.
Недоволен
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени установителните
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД, е останал ищеца в
производството „Т.С.“ ЕАД, който чрез процесуалния си представител юрк. Н.К.го
обжалва при твърдения, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа, че неправилно
първоинстанционния съд е приел, че след 20.09.2016 г. единствено съсобственика Н.П.е
задължено лице по смисъла на ОУ на дружеството. Счита, че длъжници са и двамата
съсобственици. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната част.
Претендира разноски и юрк. възнаграждение.
Въззиваемата страна К.М.Б. не взема
становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ГПК,
за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и
разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, а и не е било спорно
между страните, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по
делото доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния съд, че въззиваемия
К.Б. е съсобственик на процесния топлоснобден имот, придобит по време на брака
му в режим на СИО /и представляващ обикновена съсобственост след прекратяване
на брака, от която всеки съсобственик има дял по 1/2 и има качеството на
потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012
г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42
(отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на
закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за
топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право
на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва
да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно
право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл.
153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед
промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това
и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в
сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответника К.Б. за сума в размер на 277,53
лв. за периода от 01.05.2014 г. до 20.09.2016 г.
Според
т. 1 от ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите
на ограниченото вещно право на ползване дължат цената на доставената топлинна
енергия и в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно основание, освен ако между ползвателя на
договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба
на ТЕ за битови нужди, през времетраене на който ползвателя дължи цената й.
Сключването на договора не се презумира, а подлежи на доказване, например с
откриване на индивидуална партида на ползвателя, поради това и като
съсобственик на имота, К.Б. дължи цената на доставената в него топлинна
енергия. С прекратяване на брака му и с възникналото с бившата му съпруга
наемно правоотношение не е достатъчно да се приеме, че само тя е задължено лице
за имота. Тя е станала задължено лице за имота след сключване между нея /като
ползвател на целия имот на облигационно основание/ и топлопреносното
предприятие на договор за доставка на топлинна енергия. Н.П.е подала заявление-декларация
за откриване на партида за имота на нейно име на 20.09.2016 г. и считано от
тогава, единствено задължено лице за цената на потребената ТЕ в имота е Надя
Петрова. Относно доставената до тогава ТЕ в имота отговарят двамата
съсобственици, с дял 1/2 от задълженията за имота.
Съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна
собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. Според чл. 22, ал. 2 от общите условия на ищцовото
дружество от 2014 г. купувачите заплащат таксата за дялово разпределение на
топлинната енергия на продавача, тоест на ищеца. Аналогична е и клаузата на чл.
22, ал. 2 от общите условия от 2016 г. Следователно потребителите на топлинна
енергия са задължени да заплащат на „Т.С.” ЕАД възнаграждението за услугата
дялово разпределение на топлинната енергия, независимо че услугата се извършва
от трето лице. Същата за периода от 01.05.2014 г. до 20.09.2016 г. възлиза на
18,20 лв.
Ответника не доказва плащане на процесните
суми, следователно предявеният иск по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ правилно е бил уважен за тези суми.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай ищецът не е
ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били публикувани
на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на поставянето на
ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на процесните суми.
Тъй като от страна на ищцовото дружество
не е доказана и датата на която ответникът е изпаднал в забава за изпълнението
на задължението за заплащането на услугата „дялово разпределение“, то правилно
и искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5,53 лева -
обезщетение за забава върху възнаграждението за услугата „дялово разпределение“
е бил отхвърлен като неоснователен.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 181051 от 31.07.2019 г. по
гр. дело № 73638/2018 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, вкл. в частта за
разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.