№ 254
гр. Б.С., 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КАТЯ Б. А.-ПЕТРОВА
при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. А.-ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221410101223 по описа за 2022 година
Постъпила искова молба от „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” С.А, Париж, рег.
№*********, чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” ЕАД, с ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр.С. 1715, район „Младост”, ж.к.Младост 4, Бизнес Парк
С.,сгр.14, представлявано от Д. Д. – заместник управител, чрез пълномощника юрисконсулт
Н. А. М. (правоприемник - „Юробанк България“ АД), с която се иска да се установи
наличието на претендираните от ищцовото дружество вземания, като съдът издаде
изпълнителен лист срещу ответника А. Л. А. с ЕГН ********** от гр. Б.С., обл.В.,
ул.“Градина“ № 5, за сумата 10 438,54 лева, представляваща главница дължима на
основание сключен договор за потребителски паричен кредит № PLUS -
16812815/01.03.2019г., ведно със законна лихва върху нея за периода от 04.05.2022 г. до
изплащане на вземането, сумата 3555,92 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 20.12.2020 г. до 20.11.2024г., сумата 912,95 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 20.01.2021 г. до 16.04.2022 г. и направените съдебни разноски в исковото
и заповедното производство.
В условията на евентуалност в случай, че съдът не уважи кумулативно предявените
обективно съединени положителни установителни искове, ищеца желае съдът да постанови
решение, с което да осъди ответника А. Л. А. да заплати горепосочените суми.
ИСКОВЕ С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК
вр.чл.124,ал.1 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В хода на размяна на книжата по чл.131 от ГПК е установено, че ответника А. Л. А. не
е намерен на посоченият адрес в гр. Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5.
От изискана служебна справка от Национална база данни „Население“ за постоянен и
1
настоящ адрес е видно, че А. Л. А. с ЕГН ********** е с постоянен и настоящ адрес гр.
Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5.
Видно от справка за регистрирани трудови договори на лицето А. Л. А. с ЕГН
**********, същия няма действащи трудови договори на територията на Р.България.
Същият е уведомен за настоящето съдебно производство по реда на чл. 47 от ГПК, чрез
залепване на уведомление на адреса му в гр. Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5. Съобщението е
залепено на 21.11.2022г. на входната врата на жилището, като съдебните книжа не са
потърсени от лицето А. Л. А. в законоустановеният срок.
С разпореждане постановено в з.з. на 02.02.2023г. съдът е допуснал ПРАВНА ПОМОЩ
на ответника А. Л. А..
С определение постановено в з.з. на 29.11.2023г. съдът на основание чл.26,ал.2 от
ЗПрП назначи адв.Г. С. Х. от ВрАК за особен представител на ответника А. Л. А., с
определено адвокатско възнаграждение в размер на 1741,67 лв. внесени от ищеца по
депозитната сметка на РС-Б.Слатина.
В срока по чл.131 от ГПК адв. Г. С. Х. от ВрАК е депозирал писмен отговор, с който
оспорва иска като неоснователен и недоказан. Сочи, че договорените лихви са завишени и
представляват неравноправни клаузи в ущърб на ответника.
След постановяване на Определение на основание чл.140 от ГПК, съдът служебно
констатира, че назначения по делото особен представил адв.Г. Х. от ВрАК е починал. С
оглед на горното е изискано от АК – В. определянето на нов адвокат на ответника А. Л. А.,
който да бъде назначен да го представлява по делото.
С Разпореждане №1369/05.09.2024 г. е назначен адв. И. И. Г. от АК – В. за особен
представител на призования по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК ответник А. Л. А., ЕГН **********.
По делото са събрани писмени доказателства. Приложено е ч.гр.д.№ 533/2022г. на РС-
Б.Слатина.
В проведеното съдебно заседание особения представител на ответника оспорва иска,
като поддържа изложеното в отговора на исковата молба, както и че не са представени
доказателства за получена покана за доброволно изпълнение, както и че договорните лихви
са неоснователно завишени и представляват неравноправни клаузи.
Представител на ищеца не се явява в проведеното съдебно заседание. Същият е
изпратил становище, но същото е депозирано по делото след приключване на съдебното
дирене и оттегляне на съда за произнасяне по същество на спора.
Съдът като взе предвид доводите изложени в исковата молба и след преценка на
доказателствата по делото по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 533/2022г. на РС-Б.Слатина срещу длъжника А. Л. А. с
ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес гр. Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5 е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 291/09.05.2022г. в полза на кредитора БНП
2
Париба Пърсънъл Файненс С.А., Париж рег.№ *********, клон България ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.С. за сумата 10 438,54 лева, представляваща
главница за период от 20.01.2021г., ведно със законна лихва върху нея за периода от
29.04.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 3555,92 лева, представляваща договорна
лихва(възнаградителна лихва) за периода от 20.12.2020 г. до 20.11.2024г., сумата 912,95 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 20.01.2021 г. до 16.04.2022 г. и направените
съдебни разноски в размер на 298,15 лв. заплатена държавна такса и 50,00 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта на длъжника А. Л. А. е връчена по реда на чл.47 от ГПК, чрез залепв.
На заявителя са дадени указания да предяви иск за установяване на вземането си, тъй
като заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47,ал.5 ГПК и такъв е предявен,
въз основа на който е образувано настоящето производство по гр.д.№ 1223/2022г. по описа
на БСлРС.
С исковата молба ищеца навежда доводи, че между длъжника А. А. и ищцовото
дружество е сключен договор за потребителски кредит от PLUS-16812815/01.03.2019г. с
отпускане потребителски кредит с краен срок 20.03.2024г. за сумата 12 000 лв.
На 31.05.2023г. е извършено прехвърляне на предприятие по силата на чл.15 от ТЗ по
партидата на „Юробанк България“ АД и на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А”-
Франция, клон България“ КЧТ. Като универсален правоприемник на кредитора ищцовото
дружество е носител и на всички права и задължения по процесния договор за кредит.
С исковата молба ищеца навежда доводи, че по силата на договор за потребителски
кредит № PLUS-16812815/01.03.2019 г., БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., Париж рег.№
*********, клон България ЕИК *********, гр.С. е предоставило на А. Л. А. с ЕГН
********** с постоянен и настоящ адрес гр. Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5 потребителски
кредит в размер на 12000,00 лева. Договорено е и заплащането на застрахователна премия в
размер на 2835,00 лв., както и такса ангажимент в размер на 420,00 лв. В договора са
посочени годишен процент на разходите /ГПР/ от 16,82 %, годишен лихвен процент /ГЛП/
от 14,08 % и обща стойност на плащанията от 19 807,20,00 лева. Ответникът се е задължил
да възстанови заетата сума на 61 месечни вноски с краен срок до 20.03.2024., всяка от
които в размер на 314,40 лева, съгласно инкорпорираният в договора погасителен план.
Между страните на 10.06.2020 г. е сключено споразумение за отсрочване на
погасителни вноски предвид пандемията от Ковид-19, с което се споразумели заплащането
на месечни вноски с № 15,16,17,18,19,20 (отложените вноски) да се отложи за срок от 6
месеца(гратисен период). Вследствие на това срока на кредита се удължил със срока на
гратисният период, за което е изготвен допълнителен погасителен план, т.е. крайният срок
на договора е 20.11.2024г. Месечната погасителна вноска от 20.11.2020г. (15-та погасителна
вноска и следващите месечни вноски до края на договора-20.11.2024г.) става 328,76 лв., като
обща стойност на плащанията от 19 807,20 лева се променя на 20 510,84 лв., като ГПР по
договора останал непроменен.
3
Съгласно т. 2 от условията по договора за кредит, подписани и от двете страни се
установява, че страните се договорили размерът на кредита за покупка на застраховка
"Защита на плащанията" да бъде платен директно на застрахователя посочен в
застрахователния сертификат, който не е приложен по делото. Посочената сума в поле
"Застрахователна премия" е разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения
брой вноски в поле "Брой погасителна вноска". Страните са уговорили и заплащането на
такса ангажимент при условия, размер и срок, посочен в документа, дължима поради
обстоятелството, че лихвеният процент е фиксиран по смисъла на § 1,т.5 от ЗПК, която такса
е посочена в поле "Такса ангажимент" и е уговорено да се заплати в условията на удържане
от кредитора при усвояване на кредита. Страните се договорили, че кредитополучателят А.
Л. А. следва да върне заетата му сума заплащайки погасителните вноски съобразно
посоченото в погасителния план, които представляват част от главницата плюс надбавка,
съставляваща печалба на кредитора.
Съгласно чл. 5 от договора при забава на една или повече месечни погасителни вноски,
дължи обезщетение за забава в размер на действащата лихва за периода - ОЛП, обявен от
БНБ в сила от 1 януари, съответно на 1 юли на текущата година плюс 10 %, а при забава на
две или повече месечни погасителни вноски, считано от падежната дата на втората
непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо, без да е
необходимо изпращане на съобщение до кредитополучателя. С този договор страните са
уговорили още условия за прекратяването му, за погасяване на заема предсрочно, за
използване на кредитна карта и за осъществяване на кореспонденцията между тях.
От представеното по делото извлечение по кредит с номер PLUS-16812815 се
установява, че длъжникът А. Л. А. е преустановил плащането на вноските на 20.12.2020г.,
като към тази дата са погасени петнадесет на брой месечни погасителни вноски в общ
размер на 8001,60 лева. По този начин ответника останал задължен за остатъка по заема в
размер посочен в исковата молба, като към дата 20.01.2021 г. кредитът станал изискуем в
целия му размер.
Приетата по делото "писмена покана" дава сведение за обстоятелството, че кредиторът
е известил длъжника, че е преустановил плащанията по договора на 20.12.2020 г., поради
което вземането му е обявено за предсрочно изискуемо, посочвайки дължимите суми към
момента. Поканата носи дата на издаване 14.09.2021г., но няма данни по делото същата да е
получена от длъжника А. Л. А../л.24 от делото/.
Назначеният особен представител на ответника е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, който се поддържа и в съдебно заседание, като посочва, че кредитора не е
приложил доказателства за уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост, както и
че договорната лихва е неоснователно завишена и представлява неравноправна клауза
съгласно Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителя.
При така изложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
4
Извършвайки самостоятелна преценка за наличието на специалните положителни
процесуални предпоставки за допустимост на иска, с оглед задължителните указания по т.
10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК, съдът намира предявения иск за допустим,
тъй като действащата към настоящия момент редакция на чл.415 ал.1 т.2 от ГПК предвижда
след като заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК е връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 ГПК, заявителят да предяви установителен иск за сумите, които са му присъдени
със заповедта за изпълнение.
В контекста на повдигнатият правен спор в тежест на ищеца по настоящото дело е
доказване на факта на съществуване на валидно облигационно отношение между него и
ответника, произтичащо от договор за паричен кредит с твърдяното съдържание, по който
той е изправна страна, реално предаване на сумата по Договора за кредит на ответника,
съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността, равновесието между правата
и задълженията на страните, както и че същата не противоречи на добрите нрави;
основанието и размера на претенциите си, включая предпоставките за обявяване на
предсрочна изискуемост, надлежно уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост
на кредита, настъпване на падежа на задължението на кредитополучателя, неизпълнение на
това задължение от ответника.
В тежест на ответника бе да установи факта на изпълнение на претендираните
задължения, заплатил ли е частично, изцяло или не дължимата сума, причината за
неиздължаването на сумата, респ. възраженията си срещу изискуемостта й.
Съгласно твърденията на ищеца и представения договор за паричен кредит номер
PLUS-16812815/01.03.2019 г. кредитора БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., Париж рег.№
*********, клон България ЕИК *********, гр.С. е предоставил паричен кредит на А. Л. А. в
размер на 12 000,00 лева. Договорът е подписан от А. в качеството му на заемополучател,
при параметри и условия – годишен процент на разходите в размер на 16,82 %, лихвен
процент 14,08 %, застрахователна премия – 2835,00 лева, брой погасителни вноски – 61
броя, размер на месечна погасителна вноска – 314,10 лева и такса ангажимент – 420,00 лева.
В договора е инкорпориран погасителен план, показващ падежните дати на месечните
погасителни вноски – всяко 20-то число на месеца, техния размер в общ вид и оставащата
непогасена част от главницата по договора.
С подписано между страните споразумение на 10.06.2020г. предвид пандемията от
Ковид-19, са отложени погасителни месечни вноски с № 15,16,17,18,19,20 (отложените
вноски) да се отложи за срок от 6 месеца(гратисен период). Вследствие на това срока на
кредита се удължил със срока на гратисният период, за което е изготвен допълнителен
погасителен план, т.е. крайният срок на договора е 20.11.2024г. Месечната погасителна
вноска от 20.11.2020г. (15-та погасителна вноска и следващите месечни вноски до края на
договора-20.11.2024г.) става 328,76 лв., като обща стойност на плащанията от 19 807,20
лева се променя на 20 510,84 лв., като ГПР по договора останал непроменен.
По делото няма спор, че посоченият в договора кредитор е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
5
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като
кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК и надлежна страна в исковото производство.
Отпуснатият заем на А. Л. А., като физическо лице, представлява предоставяне на
финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и ответникът има качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на
препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на
този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Ищецът в исковата молба се позова на факта на настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, като твърди, че същата е настъпила на 20.01.2021г. – падежът на втората неплатена
вноска, позовавайки се на чл. 5 от договора, съгласно който не е необходимо изпращане на
съобщение за предсрочна изискуемост до длъжника. Предсрочната изискуемост на кредита
по смисъла на чл.60 от ЗКИ не настъпва автоматично с факта на неплащане на дължимите
вноски по него, а необходимо нарочно волеизялвение на кредитора в този смисъл, което
следва да е доведено до знанието на кредитополучателя. Моментът на настъпване на
предсрочната изискуемост на задължението по кредита при иск по чл.422 от ГПК трябва да
предхожда депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно т.
18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Разрешението, дадено в т. 18 на ТР се прилага и по отношение на небанковите финансови
институции, какъвто е ищеца /в този смисъл решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. №
2561/2014 г. на II т. о. на ВКС; Определение от 25.05.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. на
СГС, Решение № 1886 от 4.12.2015 г. по в. гр. д. № 2591/2015 г. на ОС – Пловдив, Решение
№ 918/14.10.2014 г. по т. д. № 2389/2013 г. на ОС-Варна, Решение от 28.11.2014 г. по гр. д. №
490 /2014 г. ОС – В., Решение № 105 от 26.05.2015 г. по в. гр. д. № 41/2015 г. на ОС –
Кърджали/. Липсва основание да се приеме, че настъпването на предсрочната изискуемост
за вземанията на банките следва да бъде по различен начин, по-усложнен, от настъпването
на предсрочната изискуемост на вземанията на други търговци, професионално
предоставящи заеми и кредити. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното
основание, доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им
нормативно третиране в сравнение с финансовите институции, което пряко следва и от
решение № 12 от 02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на КС. Ако приемем, че предсрочната
изискуемост ще следва да се съобщава само от банките, но не и от финансови институции,
очевидно този принцип ще се наруши, но по-важното – така ще се наруши и принципът за
6
правна сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е
недопустим правен резултат. Кредитирането е правно регламентирана дейност и правната
сигурност изисква да се прилагат еднакви правила с оглед защита на потребителя, при това
независимо от субекта, който отпуска потребителския кредит. За потребителя следва да е
ясно съдържанието на материалното правоотношение, че предсрочната изискуемост може да
настъпи при условията в договора или ОУ, но едва от момента, в който е уведомен за това.
Изложеното е в унисон с практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на
кредита, е датата, на която волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно
изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, и то ако са били налице
обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.
За да настъпи предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо: 1) да са настъпили
уговорените в договора 2) банката да заяви, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем; 3) това волеизявление да достигне до кредитополучателя.
В случая по делото липсват доказателства волеизявлението на банката да е достигнало
до длъжника преди подаване на заявлението, поради което вземането й не може да се приеме
за предсрочно изискуемо на твърдяната от нея дата – 20.01.2021 г. От приетата за установена
фактическа обстановка, длъжникът е в забава на плащанията по договора на повече от една
вноски и банката има право да упражни правото си на предсрочна изискуемост, с което
двете предпоставки за реализирането на тази възможност са налице, но липсва третата
предпоставка, защото изявлението на банката, обективирано в приложената по делото
„покана“ не е достигнало до длъжника.
В тази хипотеза се поставя въпроса следва ли съдът да се произнесе по установителния
иск. Отговор на касаещия делото въпрос е даден с ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017г.
на ОСГТК на ВКС. Според постановките на точка 1 от посоченото ТР е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските
с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. От значение за
решаване на поставените по делото въпроси е т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г.
по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, според която в производството по чл. 422, ал. 1
ГПК, респ. чл. 415, ал. 1, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на
7
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Както е посочено по-горе в решението процесният договор е за потребителски кредит,
чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на
препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично
изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му;
лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори, ако
нарушението на тези норми не е въведено като възражение в законоустановеният
срок./Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС, Решение по дело № С-472/11 на Съдът на ЕС; Решение
по дело С-243/08 на Съдът на ЕС, Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г.
на ВКС, I т. о., и др./.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между
страните договор, настоящият съдебен състав констатира следното:
При сключване на договора е спазена изискуемата се от чл.10, ал.1 ЗПК писмена форма
на хартиен носител. Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.1-9 от ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения
кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин
на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски.
С оглед съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А., Париж рег.№ *********, клон България ЕИК *********,
8
със седалище и адрес на управление гр.С. и ответника А. Л. А., настоящият съдебен състав
приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е спазено и
изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК - всички елементи на договора да се представят в
еднакъв по вид формат и размер шрифт - не по малък от 12. В конкретния случай не е спазен
шрифта на представените общи условия на договора за кредит /л.11 от делото/, а договора
за застраховка "Защита на плащанията", въобще не е представен, нито в заповедното, нито в
исковото производство.
На първо място не е спазено изискването относно минимално допустимия размер на
шрифта при изготвянето на договора, а именно - не по-малък от 12. Неспазването на
това изискване се санкционира с недействителност на договора за кредит – чл. 22 от ЗПК.
В разглеждания случай договорът и ОУ на договора са отпечатани с шрифт Garamond с
размер 11, което се установява при визуално сравнение.
Изискването на закона е ясно и същото фиксира точно определен размер на текста,
който да позволява на потребителите лесно да се запознаят с условията. На настоящият
съдебен състав е известно, че е налице практика, която не прилага стриктно изискването на
закона, щом като договорът е с шрифт, който позволява лесното запознаване с него. Въпреки
това обаче този състав на съда намира, че текстовата яснота на нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
нейният императивен характер и практиката на СЕС, с която се допуска държавите-членки
да установят по-тежки правила при реализацията на защитата на потребителите по
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 год. относно
договорите за потребителски кредити, не дават възможност нормата да бъде пренебрегната,
макар договорът да е лесно четим. Директива 2008/48/ЕО предвижда пълна хармонизация на
съдържанието на договора, но не и на формата му и на основанията за недействителност. В
този смисъл, българският закон е предвидил по-висок стандарт на защита, тъй като на
практика е въведена писмена форма със специални технически изисквания, което не е
забранено от директивата и не е уредено от нея, но съответства на нейните цели, които дават
и възможност държавите да въвеждат по-висок стандарт на защита на потребителя. Целта на
разпоредбата на ЗПК е да важи за всички свързани договори, които са от съществено
значение за правата и задълженията на страните, произтичащи от договора за кредит. При
тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че е налице нарушение на
изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на всички
елементи на договора.
Използването на шрифт с такъв размер е в нарушение на изискването по чл. 10, ал.1 от
ЗПК и води до недействителност на договора само на това основание. За извършване на
подобно визуално сравняване на два текста, очевидно различаващи се по размера на
използваните в тях шрифтове, не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195,
ал.1 от ГПК. Разликата може да бъде онагледена чрез цитиране на част от текста на договора
(например част от т.5 от Условията по договора) в използвания шрифт Garamond с размер 11
(с който текста е отпечатан) и съответно размер 12 (който би следвало да е най-малкия
допустим размер за отпечатване на договора).
9
В Определение от 14.04.2021г. по дело C‑535/20 на Съдът на ЕС е посочено, че
член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че
допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за
потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт — не
по-малък от 12.
Горното показва недвусмислено, че текста на договора е отпечатан на шрифт с размер
11, което води до недействителност на договора на основание чл. 22 във връзка с чл. 10, ал.1
от ЗПК.
На следващо място договорът не отговаря на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в който е
посочено, че договорът за потребителски кредит съдържа „годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, с посочване на взетите предвид допускания, в него не се съдържа
посочване кои разходи влизат в процентното изражение на ГПР, както изисква чл. 19 ЗПК
В конкретният случай е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ от 16,82 %, но
единствено като абсолютна процентна стойност, без да е установен механизма, по който е
изчислен този процент и конкретно какви други разходи освен възнаградителните лихви са
включени в него. В т. 3 от ОУ на договора се пояснява, че погасителните вноски съставляват
изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, съставляваща печалбата на
кредитора, като началната дата за изчисляване на годишния процент от разходите е датата на
подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е
високосна и договорът е валиден за целия срок като страните изпълняват точно
задълженията си по него.
В т. 3 от ОУ на договора не са посочени кои разходите са включени в ГПР, тъй като при
получаването на кредита при предлаганите условия /т. 2 от условията по договора/ включва
заплащането на застрахователна премия от 2835,00 лв. за покупка на застраховка "Защита на
плащанията". Следователно застрахователната премия представлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на
ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл
вж. Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК/. В
договора е предвидено и заплащането на такса ангажимент от 350,00 лв. като условие за
фиксиране на лихвения процент за срока на договора. От договора обаче не става ясно дали
тези разходи са включени в посочения ГПР. При това положение не може да бъде направен
категоричен извод, че формално извършеното в договора посочване на ГПР отговаря на
действителните разходи по същия. (Решение № 40/02.03.2023 г. на ОС - В. по в.гр.д. №
436/2022 г.).
Тези записвания не са достатъчни, за да се приеме, че са изпълнени изискванията на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Това е така, защото следва в договора да бъдат изброени всички общи разходи
/настоящи или бъдещи/, които се включват по кредита за потребителя. Едва тогава ще може
10
да се извърши преценката какъв реално е размерът на ГПР. С подобна клауза за потребителя
липсва изчерпателна информация по какъв начин е формирано неговото задължение и няма
яснота с каква сума е оскъпен кредита му, както изисква чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с пар.
1, т. 2 ДР на ЗПК.
Съгласно чл. 2 от условията по договора, срещу договорената такса ангажимент
кредиторът се задължава да сключи договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на
§1, т.5 ЗПК. Посочено е, че таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на
кредита, като кредиторът удържа посочената в договора сума. От посоченото в договора
може да се заключи, че заплащането на тази такса е задължително условие за сключването на
договора за потребителски кредит. В такъв случай таксата ангажимент е задължително
условие за получаване на кредита, има връзка с усвояването и управлението на кредита,
поради което не може да се приеме, че попада в приложеното поле на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, а
по-скоро попада в приложното поле на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като събирането й противоречи на
там уредената забрана, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия за усвояване и управление на кредита.
Ако пък се приеме, че таксата ангажимент не е условие за получаване на кредита, а е
свързан с договора разход за допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, то след
като страните са договорили фиксиран лихвен процент, договорената такса не представлява
възнаграждение за реално ползване на определена услуга, а представлява условие за
изпълнение на договорно задължение на едната страна по договора спрямо другата страна.
Това условие накърнява изискването за добросъвестност и води до неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което клаузата е недействителна
на основание чл.24 ЗПК вр. чл.143, ал.1 ЗЗП. Следователно и в двата случая, потребителят
не дължи заплащането на такава такса, поради което кредиторът неправомерно я е удържал
от общата стойност на предоставения кредит.
Съдът не намери други противоречия, извън посочените по-горе на процесния договор
с норми от такъв характер, при изпълнение на служебното си задължение да следи за
спазването на разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на
икономически по-слаби участници в оборота /в който смисъл са задължителните указания,
дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК сключеният договор за потребителски паричен кредит № PLUS-
16812815/01.03.2019 г. между БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.С. и А. Л. А. е недействителен, тъй като
не отговаря на част от изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, както и на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира, че при така констатираното несъответствие на
договора с императивни законови разпоредби следва да бъде прогласена неговата
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК.
11
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
В този случай кредитополучателят дължи връщане само на остатъка от главницата,
след приспадане на заплатените от него на ищеца суми. С Решение № 50174 от 26.10.2022 г.
по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело №
1023/2020 г. на ВКС, I т. о., Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021
г., III г. о., ГК е прието, че при недействителност на договора за потребителски кредит,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, като ако тази недействителност
се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита, без да е необходимо да се води отделно производство по иск с правно основание чл.
55 ЗЗД.
Съгласно Тълкувателно решение 3/2017 г. от 27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК
на ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за
заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената
по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. Уговорената в договора лихва е
възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора.
Предсрочната изискуемост има гаранционно – обезпечителна функция съгласно чл.71 ЗЗД,
независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на срока при
погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора
да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него
риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи.
С оглед констатирана недействителност на договора и произтичащата от това
дължимост само на чистата стойност на кредита, съдът намира, че от така претендираната
главница 12 000,00 лв. следва да бъдат приспаднати следните суми: 2835,00 лева,
представляваща застрахователна премия, 8001,60 лв. платени суми по кредита, видно от
представеното извлечение, 420,00 лв. такса ангажимент /поради нищожност на клаузата й на
самостоятелно основание по чл. 10а ЗПК/.
След извършените приспадания дължимата чиста стойност на кредита като сбор от
месечни погасителни вноски с настъпил падеж от 20.01.2021 г. до края на съдебното дирене
пред първоинстанционния съд /07.10.2024 г./ възлиза в размер на 4087,20 лева, за която сума
следва да бъде уважен предявеният установителен иск.
12
За разликата над тази сума 4087,20 лв. до пълния претендиран размер на главница от
10 438,54 лева претендираният установителен иск следва да бъде отхвърлен.
Следва да се присъди и законната лихва върху тази сума от датата на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане.
Съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, при констатираната недействителност на
договора за кредит, ответникът не дължи заплащане и на претендираните възнаградителна
лихва и лихва за забава.
За останалата част от претендираната главница до размер от 10 438,54 лева лв., както и
за претендираните от ищеца договорна лихва (възнаградителна лихва) в размер на 3555,92
лева за периода от 20.12.2020 г. до 20.11.2024 г. и мораторна лихва в размер на 912,95 лева
за периода от 20.01.2021 г. до 16.04.2022г., предявените искове са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
При несбъдване на процесуалното условие, под което е предявен евентуалният
осъдителен иск, съдът не дължи произнасяне по него.
По отношение на претендираните разноски, с исковата молба ищеца е поискал
присъждане на разноски, като е представил списък по чл.80 от ГПК/л.7 от делото/, както и
след внасяне на депозита за особения представител с молбата е представен списък на
разноски /л.43 от делото/. В заповедното производство на ищеца са присъдени 298,15 лв.
заплатена държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.78,ал.8
изр.второ от ГПК и чл.37 от ЗПП вр.чл.26 от НЗПП или общо 348,15 лв.
В исковото производство ищецът е направил следните съдебно-деловодни разноски, за
които има приложени писмени /финансови/ документи: 298,15 лв. заплатена държавна
такса/л.8 от делото/ и 1741,67 лв. внесен депозит за особен представител на ответника/л.41
от делото/. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00
лв. или общо 2139,82 лв.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника А. следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по настоящето исково производство разноски в общ размер на 837,84 лв.,
съразмерно уважената част от иска.
Съгласно т.12 на ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълкувателно дело № 4/2013г., съдът
който разглежда иска с правно основание чл.422 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.
Предвид изхода на спора, ответника А. следва да заплати на ищеца разноски в
заповедното производство в общ размер от 136,31 лв., съразмерно с уважената част от
исковете.
Водим от гореизложените мотиви, съдът
РЕШИ:
13
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. Л. А. с ЕГН ********** от гр.
Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5, че СЪЩИЯТ ДЪЛЖИ на „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ
ФАЙНЕНС” С.А, Париж, рег.№*********, чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС”
ЕАД, с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр.С. 1715, район „Младост”,
ж.к.Младост 4, Бизнес Парк С.,сгр.14, представлявано от Д. Д. – заместник управител, чрез
пълномощника юрисконсулт Н. А. М., на основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК
вр.чл.124,ал.1 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, сумата от 4087,20 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит номер № PLUS-
16812815/01.03.2019г., представляваща сбор от месечни погасителни вноски с настъпил
падеж от 20.01.2021 г. до 07.10.2024 г., ведно със законна лихва върху нея за периода от
04.05.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК № 291/09.05.2022г.по ч.гр.д.№ 533/2022г. по описа на РС-Б.С., като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над уважената сума от 4087,20 лева до пълния
предявен размер на главницата от 10 438,54 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” С.А, Париж, рег.
№*********, чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” ЕАД, с ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр.С. 1715, район „Младост”, ж.к.Младост 4, Бизнес Парк
С.,сгр.14, представлявано от Д. Д. – заместник управител, чрез пълномощника юрисконсулт
Н. А. М., иск с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК вр.чл.124,ал.1 от ГПК,
вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за признаване на установено в отношенията между
страните, че А. Л. А. с ЕГН ********** от гр. Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5, ДЪЛЖИ
заплащането на сумата 3555,92 лева, представляваща договорна лихва(възнаградителна
лихва) за периода от 20.12.2020 г. до 20.11.2024г. и сумата 912,95 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 20.01.2021 г. до 16.04.2022 г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА А. Л. А. с ЕГН ********** от гр. Б.С., обл.В., ул.“Градина“ № 5, ДА
ЗАПЛАТИ на „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” С.А, Париж, рег.№*********, чрез
„БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” ЕАД, с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление гр.С. 1715, район „Младост”, ж.к.Младост 4, Бизнес Парк С.,сгр.14,
представлявано от Д. Д. – заместник управител, чрез пълномощника юрисконсулт Н. А. М.,
направените разноски по исковото производство по гр.д.№ 1223/2022г. по описа на БСлРС
в общ размер на 837,84 лв. съобразно уважената част от исковете, както и сторените от
ищеца разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 533/2022г. по описа на БСлРС в
общ размер на 136,31 лв. съобразно уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред ВрОС от уведомяването
на страните по делото, че е изготвено.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 533/2022г.
по описа на БСлРС.
14
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
15