РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ..………………г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на десети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Димитринка
Костадинова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 13
267 по описа за 2019 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 51061 от 26.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 9 092/2017 г. по описа
на СРС, I ГО,
30 състав е признато за установено по предявените по реда на чл.422 ГПК във
връзка с чл.415 ГПК искове, че Н.С.Н., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********
½ от сума в общ размер на 1106,01 лева, а именно: 463,65 лева –
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода:
м.03.2013 г. – м.04.2015 г., 38,98 лева – законна лихва за забава върху нея от
30.04.2013 г. до 16.10.2015 г., 24,30 лева – главница за услугата дялово
разпределение и 3,58 лева – законна лихва за забава върху сумата от 24,30 лева,
ведно със законната лихва върху главниците от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 05.11.2015 г.
до изплащане на вземането.
Исковете,
предявени по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГП Квъв връзка с чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за признаване за
установено, че П.С.А., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* 1/2 от сума в общ размер на 1106,01 лева, а
именно: 463,65 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената
топлинна енергия за периода: м.03.2013 г. – м.04.2015 г., 38,98 лева – законна
лихва за забава върху нея от 30.04.2013 г. до 16.10.2015 г., 24,30 лева –
главница за услугата дялово разпределение и 3,58 лева – законна лихва за забава
върху сумата от 24,30 лева, ведно със законната лихва върху главниците от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
– 05.11.2015 г. до изплащане на вземането., са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт Н.С.Н., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл.78, ал.1 ГПК разноски в производството в общ размер от 425 лева.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Нелбо” ЕАД, гр.София.
Така постановеното съдебно решение – в частта, в която са
уважени претенциите срещу Н.С.Н., е обжалвано от Р.М.Г., ЕГН **********, в
качеството му на наследник на починалата на 01.12.2018 г. ответница Н.С.Н.,
конституиран като страна по делото на основание чл.227 ГПК. В жалбата се излагат
съображения за неговата недопустимост, неправилност и постановяване в нарушение
на процесуалния и материалния закон. Въззивникът твърди, че в нарушение на
съдопроизводст-вените правила ответницата не е надлежно уведомена за провеждането
на първото по делото съдебно заседание, което задължение на съда не отпада
поради липсата на подаден отговор от нейна страна на отговор на исковата молба
в едномесечния срок по чл.131, ал.1 ГПК и че последица от допуснатите
процесуални нарушения е възпрепятстване правото на защита на ответницата. Релевирани
са съображения за нищожност на решението, като постановено срещу починал
ответник, като се навеждат оплаквания и относно правилността на първоинстанционното
решение. Оспорва ищецът да е изпълнил разпределената му доказателствена тежест,
като при условията на пълно и главно доказване да е установил наличието на
облигационна връзка между ищеца и ответника с предмет доставяне на топлинна
енергия, като твърди, че в тази част решението е постановено в противоречие със
събрания доказателствен материал и при нарушение на материалния закон, както и
че представеният по делото нотариален акт не е годно доказателствено средство,
тъй като е представено от другия ответник по делото и не е в заверен препис. Сочи
се и че неправилно са кредитирани депозираните по делото заключения на вещите
лица по допуснатите експертизи, доколкото са изготвени на база неприобщени по
делото доказателства, както и че вземането за главница за дялово разпределение
е недължима поради липса на материалноправна легитимация на ищеца да претендира
сумата.
Моли първоинстанционното решение в обжалваната част да се
обезсили като недопустимо, а в условията на евентуалност – същото да бъде отменено и да се постанови
друга, с което да се отхвърлят изцяло предявените срещу тази страна искове,
като му се присъдят направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата. С молба от 16.03.2021 г. бланкетно е оспорил
жалбата и е заявил искане за нейното отхвърляне като неоснователна. Претендира
присъждането на разноски. Навежда възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Нелбо” ЕАД,
гр.София не е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, в която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД претенции не е обжалвано и е влязло в
законна сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Неоснователно е наведеното в жалбата възражение за нищожност на решението
на СРС. За да е нищожно едно съдебно решение, същото не следва да отговаря на
изискванията за валидност на съдебните актове. Безспорно е в правната доктрина
и в съдебната практика, че нищожно е съдебното решение, което е постановено от
ненадлежен съдебен орган или в ненадлежен състав; извън пределите на
правораздавателната власт на съда; не е изготвено в писмена форма; не е
подписано и е абсолютно неразбираемо дори и чрез тълкуване. Разглежданото
решение не страда от нито един от визираните пороци. Същото е постановено от
надлежен състав в кръга на неговата компетентност, изготвено е в писмен вид,
подписано е и е мотивирано, волята на съда е
изразена ясно и разбираемо. Недостатъците при формиране на правните изводи на
съда, евентуалната липса на мотиви по някои възражения или погрешните мотиви не
водят до нищожност на решението, а до евентуална негова неправилност.
Настоящата инстанция намира за неоснователно твърдението на
жалбоподателя за недопустимост на първоинстанционното решение в атакуваната
част. Безспорно е в теорията и съдебната практика, че недопустимо е решението,
което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по
същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или
ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на
положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави
решението недопустимо. Първоинстанционното решение в атакуваната част не страда
от някои от визира-ните пороци, които да обуславят неговата недопустимост.
От приложеното удостоверение за
наследници с изх. № 6790/04.12.2018 г. на СО, район „Красна поляна“, е видно,
че ответницата Н.С.Н. е починала на 01.12.2018
г. – след приключване на устните състезания по делото на СРС на 26.11.2018 г.,
поради което не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като
делото е разгледано с нейно участие. Съдебното решение би било недопустимо само
в случай че е постановено спрямо страна, която е починала преди края на устните
състезания, тъй като такава страна е загубила процесуалната си правоспособност
и липсва произнасяне спрямо надлежната страна - правоприемник на основание чл.227 ГПК /в т.см. и съдебната практика – решение № 9/21.01.2011 г. по
гр.д.№ 1821/2009 г. на ВКС, І ГО, решение №
16/21.02.2014 г. по гр.д.№ 4682/2013 г. на ВКС, ІІ ГО, определение № 37/18.01.2018 г. по гр. д. № 3011/2017 г.
на ВКС, ІІ ГО, решение № 23 от 16.02.2021 г. по
гр.д.№ 2564/2019 г. На ВКС, ІІ ГО, решение
№ № 86/03.04.2015 г. по гр.д.№ 5563/2014 г. На ВКС, ІV ГО, решение №
14/02.03.2022 г. по гр.д. № 997/2021 г. На ВКс, ІІІ ГО и др./. Тази
практика съответства и на изричната разпоредба на чл.229, ал.2,
изр. второ ГПК, според която, ако страната
е починала след завършване на съдебното дирене, производството по делото се
спира след постановяване на съдебното решение.
При условията на субективно
и обективно кумулативно съединени са предявени положителни установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ
и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление с вх.№ 3077404/05.11.2015
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Н.С.Н.,
ЕГН ********** и П.С.А., ЕГН ********** разделно – по ½ част за
следните суми: 1106,01 лева, от които 972,29 лева – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: м.03.2013 г. –
м.04.2015 г. и 77,96 лева – законна лихва за забава върху нея за времето от
30.04.2013 г. до 16.10.2015 г., 48,60 лева – главница за услугата дялово
разпределение и 7,16 лева – законна лихва за забава върху сумата за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главниците от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК –
05.11.2015 г. до изплащане на вземането.
На 22.07.2016 г. на „Т.С.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 67 716/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 30 състав срещу посочените лица за претендираните суми, ведно със
законната лихва върху главниците от 05.11.2015 г. до изплащане на тези вземания,
като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство
разноски на стойност 12,50 лева – държавна такса и 150 лева – възнаграждение за
юрисконсулт, дължими от Н.С.Н.
и 12,50 лева – държавна такса и 150 лева – възнаграждение за юрисконсулт,
дължими от
П.С.А..
На 05.08.2016 г. е депозирано
възражение от длъжниците по чл.414 ГПК, в което същите оспорват дължимостта на
вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 14.02.2017 г. ищецът
„Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установява-не съществуването на
вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни
установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на
присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците Н.С.Н. и П.С.А. главни и акцесорни вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжниците с подадените
възражения по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да
установи в това производство – качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите/клиентите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото
следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови
нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквива-лентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период – от м.03.2013 г. до м.04.2015
г. вкл., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъеди-нени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде
устано-вено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване
върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение. Неоснователни са възраженията на въззивника, че не е представено
годно доказателство за притежаваното от наследодателката му право на
собственост, тъй като приетият нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот
срещу задължение за гледане и издръжка № 54, том XIX, дело № 3043 от 1984 г. не е
заверен. Действително, първоинстанционният съд не е дал указания на другата ответница
да отстрани тази нередовност по реда на чл.101, ал.1 ГПК, но пред настоящата
въззивна инстанция порокът е отстранен, като е приет заверен от Агенция по
вписванията препис от този акт, който не е оспорен от въззивника, поради което
по безсъмнен начин е доказано в производството правото на собственост,
притежавано от ответницата Н.С.Н.
върху процесния недвижим имот в исковия период.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР/КЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. Съгласно
чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топло-преносно предприятие и клиента, по силата на закона –
чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител,
вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната
съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3
184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за периода: м.03.2013 г. – м.04.2015 г. вкл. е сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за
продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., приложими за времето от м.03.2013 г. до
м.01.2014 г. вкл. и Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19
минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., приложими за периода:
м.02.2014 г. – м.04.2015 г. вкл.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия,
които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза
ответницата Н. не твърди и не установява да е упражнила това нейно право срещу
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същата ги е приела. С общите условия, одобрени от КЕВР,
се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между
страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
В чл.139,
ал.1 ЗЕ е предвидено, че разпределението на топлинната енергия в сграда –
етажна собственост се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 –
чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ
бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г., но
действаща в исковия период/. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна
собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия
закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда –
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Съгласно
чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна
собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогноз-на консумация за сградата, и една изравнителна вноска,
като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консу-мираното количество топлинна
енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ.
За
процесния период в съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите
условия сумите за топлинна енергия относно имота на ответницата Н. са
начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период е изготвена изравнителна сметка
от дружеството, извършващо дялово разпределение на база документа за индивидуалните
отчети в процесния апартамент, като в последните – подписани от потребителя /неоспорени
в процеса/, е отразена разликата между старите и новите показатели, снети от
отчетените уреди. От главните отчети за отоплителен сезон: 01.05.2013 г. –
30.04.2014 г. и за отоплителен сезон: 01.05.2014 г. – 30.04.2015
г., подписани от клиента и заключението на приетата съдебно-техническата
експертиза /СТЕ/ на вещото лице инж.В.В., което съдът кредитира като обективно,
обосновано и компетентно изготвено, настоящата инстанция приема, че по делото е
установено количеството и стойността на действително потребената топлинна
енергия за процесния имот в исковия период.
Ответницата Н. не е навела твърдения
и не установява да са е възползвала от предвиденото рекламационно производство
и да е оспорила изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в
установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия – в 45-дневен срок
след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на
уредите и разпределението по чл.70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването
/отм./ – в ред. до изм. с ДВ бр.74/2019 г., поради което съдебният състав
намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта в
съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с нормативната уредба.
Неоснователни са релевираните в жалбата оплаквания, че
съдът неправилно е кредитирал заключенията на приетите по делото
съдебно-техническа и съдебно – счетоводна експертиза. Същите са допуснати в
съответствие с изискванията на чл. 195, ал.
1 ГПК поради необходимост на специални знания в съответната
област на науката, изготвени от експерти, притежаващи необходимите специални
знания, които са отговорили обективно и пълно на поставените им задачи, като не
са налице основания съдът да не даде вяра на вещите лица и да не ползва
заключенията им за разрешаване на правния спор - предмет на делото. Противно на
твърденията, експертизите не са изготвени по документи, едностранно издадени от
ищеца, а въз основа на документите за отчет за индивидуалното разпределение,
установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите
показания по уредите за разпределение в процесното жилище за процесния период,
подписани от потребителя, както и тези от общия топломер в абонатната станция и
на документи, представени от третото лице - помагач. В случай че въззивникът е
искал представянето на част от проверените от вещото лице документи, които не
са приложени по делото, е следвало своевременно да заяви искания по реда на чл.190 ГПК, което не е направил.
Действително първоинстанционния
съд е допуснал процесуално нарушение във връзка с призоваването, правната
последица от чието допускане е свързана с правото на ответника да заяви искане
за събиране на съответните доказателства във въззивното производство по реда на
чл.266, ал.3 ГПК, каквото искане с въззивната жалба не е инвокирано.
Депозираната въззивна жалба по отношение на задължението за дялово
разпределение и обезщетението за забава върху същото е бланкетна, не съдържа
конкретни оплаквания за неправилност на обжалвано решение, поради което в тази
част въззивният съд дължи проверка само за евентуално допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни норми, каквото
в дадения случай не са налице.
Въззивният състав намира, че по отношение на главните вземания, представляващи стойността на
дължимата се топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. – м.04.2015 г. вкл., ответницата
първначалната ответница Н. Н. не е изпаднала в забава относно плащането им
поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време Общи условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., на основание
чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ като
неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен
от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП, водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителите /купувачи/ – ответници
по исковете. С клаузата на чл.33, ал.1
от Общите условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими
суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от
същите/ в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на
задължението за плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на
изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в 30-дневен срок след
публикуването им на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Съдебният състав
приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане с
притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да извърши и допълнителни парични вложения, които да му
осигуряват достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна,
от клиента-потребител не може да се изисква да извършва постоянни справки в
един неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество
ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може
да съобрази едностранно определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за
изпълнение. С оглед горното решаващият състав на СГС приема,
че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на
императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП –
са нищожни. Предвид това обстоятелство съдът намира, че за вземанията на ищеца
за дължимата се стойност на топлинната енергия за времето: м.02.2014 г. –
м.04.2015 г. вкл., които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г.,
първоначалната ответница Н. Н. не е изпаднала в забава, тъй като липсва
договорен срок за изпълнение между страните. С оглед това обстоятелство същата не
дължи престирането на обезщетение за забавено плащане на посочените главни
вземания.
Съобразно горното искът по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главницата за топлинна енергия за времето от м.03.2013 г. до м.01.2014 г. вкл. се
явява основателен за сумата 10,69 лева предвид данните от съдебно-счетоводната
експертиза на вещото лице К.М.. По отношение на останалите главни задължения искът
по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 28,29 лева се явява неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Поради частичното несъвпадане на изводите на
настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд, атакуваното
решение на СРС следва да бъде отменен в частта, в която е уважена предявената
претенция по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата
от 10,69 лева до приетата за дължима такава от 38,98 лева и за периода
30.04.2014 г. до 16.10.2015 г. и вместо него да бъде постановено друго, с което
този иск за посочената сума и период – да
бъде отхвърлен като неоснователен.
Освен във визираната част първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която ответницата Н. е осъдена
да заплати на ищеца разноски по производството за разликата над 402,34 лева до
уважената стойност от 425,00 лева.
В останалите обжалвани части решението е правилно и трябва да бъде
потвърдено.
При
приетия изход на спора за
въззивната инстанция право на разноски имат и двете страни. Съобразно
уважената част от жалбата на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя Р.М.Г. /конституиран
като страна по делото на основание чл.227 ГПК в качеството му на наследник на
починалата Н.С.Н./, следва да се присъдят разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 33,60 лева.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК не се дължат разноски
на въззивае-мата страна съобразно отхвърлената част от жалбата, вкл. и за
юрисконсултско възнаграж-дение. Във въззивното производство от упълномощения от тази
страна процесуален представител – юрисконсулт не са извършени реално никакви
процесуални действия, извън допозираната бланкетна молба, с която единствено е
заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата. Доказателства за извършването
на други разходи във въззивното производство не са ангажирани.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 51061 от 26.02.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 9 092/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 30 състав – в ЧАСТТА, в която е признато за установено по
предявени по реда на чл.422 ГПК положителни установителни искове, че Н.С.Н., ЕГН **********
/заместена на основание чл.227 ГПК от наследника й Р.М.Г., ЕГН **********/ дължи на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* разликата над сумата от 10,69 лева до сумата 38,98 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за топлинна енергия за периода от м.02.2014
г. до м.04.2015 г. вкл., начислена за периода от 30.04.2014 г. до 16.10.2015 г.,
както и в ЧАСТТА,
в която Н.С.Н., ЕГН ********** /заместена на основание чл.227 ГПК
от наследника й Р.М.Г., ЕГН**********/, е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.78,
ал.1 ГПК разноски по делото за разликата над сумата от 402,34 лева до сумата 425,00 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седа-лище и
адрес на управление:*** срещу Н.С.Н., ЕГН **********, заместена на основание чл.227 ГПК
от наследника й Р.М.Г., ЕГН **********, иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че дължи на „Т.С.“ ЕАД разликата
над сумата от 10,69 лева до сумата от 38,98 лева – обезщетение за забавено плащане относно вземанията за главницата за времето от м.02.2014
г. до м.04.2015 г., начислена за периода от 30.04.2014 г. до 16.10.2015 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
от 22.07.2016 г. по ч.гр.д.№ 67 716/2015 г. по описа на СРС, ГО, 30
състав, като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51061 от 26.02.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 9 092/ 2017 г. по описа на СРС, I ГО, 30 състав в
останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на Р.М.Г., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 33,60 лева /тридесет и три лева и
шестдесет стотинки/ – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „Нелбо” ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.