№ 15019
гр. София, 02.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:******
при участието на секретаря ***
като разгледа докладваното от ****** Гражданско дело № 20251110112042 по
описа за 2025 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на
уволнението на Б. А. Б., за което е издадена заповед № 128/30.08.2024г. на изпълнителния
директор на ответното дружество „***“ ЕАД, за възстановяване на Б. А. Б. на заеманата
преди уволнението длъжност- „***, ****** (радио)“, както и за осъждане на „***“ ЕАД да
заплати на Б. А. Б. сумата от 8464.55 лева (след допуснато по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК
изменение на иска чрез намаляване на размера му), представляваща обезщетение за
оставането му без работа поради уволнението за периода от 01.01.2025г. до 01.07.2025г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2025г. до окончателно
изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, по силата на
което заемал в „***“ ЕАД длъжността „***, ****** (радио)“, прекратено, считано от
01.01.2025г., за което от работодателя била издадена заповед № 128/30.08.2025г. с посочено в
нея основание- постигнато между страните взаимно съгласие. Служителят поддържа, че в
случая такова съгласие не било постигнато, тъй като, макар и на 27.08.2024г. да депозирал
изрична молба до работодателя си, в която изразил воля за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, волята му не била свободно формирана, не била
съответна на действителното му желание, като я изразил единствено с цел да избегне
дисциплинарното си уволнение, с което бил заплашен от работодателя, както и доколкото
преди да подаде тази молба, бил подложен на тормоз от колегите си- подигравки, обиди,
подмятания, във връзка с което работодателят не взел мерки, а и на дискриминационно
отношение, тъй като необосновано бил изпратен да работи във фургон в гр. ****, а и не бил
допуснат до работа в края на месец ноември 2024г., когато достъпът му до работното място
бил преустановен. Поддържа, че с това свое поведение работодателят го принудил да подаде
молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като, освен това,
злоупотребил с правото си, тъй като бил наясно, че в действителност не съществува
основание за прекратяване по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Като допълнителен аргумент за липса на
действителна воля за прекратяване на трудовото правоотношение сочи обстоятелството, че
на 14.10.2024г. отправил до субекта на работодателска власт изрично изявление, че оттегля
1
молбата си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Независимо
от изложеното, поддържа, че в случая не бил завършен фактическият състав на процесното
уволнително основание, тъй като работодателят не го уведомил дали приема предложението
за прекратяване на трудовото правоотношение в законоустановения 7- дневен срок от
получаване на предложението, а едва с връчване на уволнителната заповед на 09.01.2025г.
Подчертава в тази връзка, че макар върху писменото му предложение за прекратяване на
трудовия договор да имало резолюция на работодателя от 27.08.2024г., същата не му била
съобщена. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът не оспорва, че е получил на сочените от ищеца дати
изявленията му за прекратяване на съществувалото помежду им трудово правоотношение по
взаимно съгласие, както и за оттегляне на същото, както и издаването на заповедта за
уволнение и връчването й на ищеца. Оспорва истинността на изложените от служителя
твърдения за оказани му натиск, принуда, заплаха да подаде молбата си от 27.08.2024г. за
прекратяване на трудовия договор. Поддържа, че се съгласил с предложението на служителя
за прекратяване на трудовото правоотношение още в деня на отправянето му, като поставил
резолюция в този смисъл върху молбата на служителя, като уведомил последния за тази
резолюция в 7- дневния срок по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, аргумент в подкрепа на което било
обстоятелството, че ищецът разполага с копие от молбата си с поставена върху същата
резолюция на работодателя. Счита, че в случая оттеглянето на молбата на ищеца за
прекратяване на трудовото правоотношение не породило целеното правно действие, тъй
като оттеглянето следвало да достигне до адресата преди или най- късно едновременно с
предложението, което в случая не било сторено, поради което и предложителят- ищецът, се
считал обвързан от предложението си до изтичане на 7- дневния срок за приемането му.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е
да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово
правоотношение през сочения от него период, както и прекратяването на същото, считано от
сочения от него момент и съобразно заповедта, която оспорва.
В тежест на работодателя е при условията на пълно и главно доказване по смисъла на
чл. 154, ал. 1 ГПК да установи, че в обективната действителност са се осъществили всички
законоустановени предпоставки за прекратяване на процесната трудовоправна връзка на
основание нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ- писмено изразена и от двете страни по
правоотношението воля за прекратяването му, считано от конкретна дата, както и
уведомяване на служителя в 7- дневен срок от получаване на предложението, че същото е
прието.
С оглед на конкретно наведените от ищеца в исковата молба доводи за незаконност на
уволнението негово процесуално задължение е пълно и главно да установи конкретните свои
твърдения, с които обосновава доводите си за опорочаване на волята му, респ. за
недобросъвестно упражняване на трудовите права от работодателя- осъществени спрямо
ищеца от страна на работодателя заплаха, принуда, тормоз, дискриминационно отношение,
които единствени са мотивирали служителя да подаде молба за прекратяване на процесния
трудов договор по взаимно съгласие.
Основателността на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност
предполага да се установи, че прекратяването на процесната трудовоправна връзка е
незаконосъобразно, както и че същата не е прекратена на друго основание- изтекъл срок,
предизвестие от работника или служителя, чийто срок да е изтекъл към момента на
приключване на съдебното дирене в съответното съдебно производство.
2
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във врз. с чл. 225, ал. 1 КТ е също обусловен от
основателността на претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, като
предполага установяване и на следните обстоятелства: продължителност на периода, през
който работникът или служителят е останал без работа, причинна връзка между оставането
без работа и незаконното уволнение, както и размер на последно полученото от работника за
пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение, което съгласно чл. 228, ал. 1 КТ е
базата за определяне стойността на дължимото обезщетение, доказването на които
обстоятелства е процесуално задължение на служителя- ищец- арг. от нормата на чл. 154, ал.
1 ГПК.
Между страните не са спорни, поради което и на основание разпоредбите на чл. 146,
ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото като безспорни и поради това ненуждаещи се от
доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че между страните е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността
„***, ****** (радио)“ в „***“ ЕАД, че същото е прекратено, считано от 01.01.2025г., за което
ответникът е издал процесната заповед № 128/30.08.2024г., като преди това- на 27.08.2024г.,
служителят е отправил писмено предложение в този смисъл до работодателя, както и че на
14.10.2024г. е заявил воля пред субекта на работодателска власт за оттегляне на това свое
предложение.
Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези
правнорелевантни факти се установяват от надлежно приобщените и неоспорени от
страните трудов договор № 12 от 01.08.2017г., допълнителни споразумения към него, молба
от 27.08.2024г. от служителя до ответното дружество с входящ номер от 27.08.2024г. по
описа на последното, с която ищецът е заявил воля за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.01.2025г., както и
писмено заявление от Б. А. Б. с входящ номер от 14.10.2024г. по описа на „***“ ЕАД, с което
служителят е изразил воля за оттегляне на молбата за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, излагайки в тази връзка твърдения за недоброто си
финансово и социално положение.
Съгласно нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява без която и
да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено.
Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да
уведоми другата страна в 7- дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята
се, че предложението не е прието. Следователно, съгласно цитираната разпоредба
единствено писмено изразената воля на двете страни в идентичен смисъл- за
преустановяване съществуването на правоотношението, е годна да породи правните
последици на прекратяването, като в този смисъл е трайно установената практика на
касационната инстанция, формирана по реда на чл. 290 ГПК.
Така, съгласно решение № 258 по гр. д. № 1231/2012 г., IV г. о., ВКС, волеизявлението
на страните по чл. 325, т. 1 КТ трябва да бъде в писмена форма, която форма е за
действителност. С решение № 400/13.05.2010 г., постановено по гр. дело № 1109/2009 г. на
ВКС, IV г. о., по реда на чл. 290 ГПК по поставения правен въпрос е прието, че
фактическият състав на чл. 325, т. 1 КТ изисква всяка от страните по трудовия договор да
направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение.
Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото
правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-
дневен срок от получаването му, като ако тя не направи това, смята се, че предложението не
е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването
на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на
трудовия договор има само констативно действие. С решение № 326/19.05.2010 г. по гр. дело
№ 706/2009 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК, е възприета практиката на ВКС,
3
според която трудовото правоотношение може да бъде прекратено само ако и доколкото и
двете страни по него са изразили волята си за това, като волеизявленията трябва да бъдат
направени в писмена форма и взаимното съгласие следва да се счита постигнато в момента,
в който съвпаднат двете волеизявления за прекратяване на трудовия договор, а
волеизявленията и на двете страни следва да имат едно и също съдържание. В решение №
69/20.04.2012 г. по гр. дело № 898/2011 г. на ВКС, III г. о., постановено по чл. 290 ГПК е
възприето, че съгласно чл. 325, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие
на страните, изразено писмено, като за да е налице това основание, е необходимо двете
насрещни волеизявления на страните- както предложението за прекратяване на трудовото
правоотношение, така и приемането на същото, да са изразени писмено. Съдебният състав е
посочил, че всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия
договор ясно, категорично и безусловно.
А съгласно разясненията на касационната инстанция, съдържащи се в постановените
по реда на чл. 290 ГПК решение № 406 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 537/2012 г., III г.
о., ГК, и решение № 86 от 22.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5957/2014 г., III г. о., ГК „срокът
от седем дни, визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е свързан с условието приемащата
предложението страна да обективира своето волеизявление за прекратяване за
трудовоправната връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези съответни на
обстоятелствата действия, които да позволяват на другата страна да е в известност относно
трудовоправния си статут, когато предложението е прието…Срокът е свързан с правото да се
заяви приемане на предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че
прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е
спазен, когато работодателят е приел веднага предложението и е сторил необходимото, за да
стане това обстоятелство известно на другата страна.“
Въз основа на така изложеното от правна страна относно съдържанието и трайно
установената практика на ВКС по приложението на правната норма на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ
следва да се приеме, че фактическият състав на процесното уволнително основание включва
писмено отправено от едната от страните по трудовото правоотношение предложение за
прекратяване на трудовия договор на основание нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, писмено
приемане на това предложение в 7- дневен срок от другата страна по правоотношението, за
което в същия срок отправилият предложението следва да бъде уведомен.
В случая, както бе изяснено, между страните не е спорно, че служителят Б. А. Б. е
отправил до ответника като негов работодател предложение съществувалото към
27.08.2024г. помежду им трудово правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие
на страните, като в този изричен смисъл е писмената му молба от 27.08.2024г., в която е
посочен и конкретен момент, от който трудовият договор да бъде прекратен. Не е спорно и
достигането на това волеизявление до субекта на работодателска власт на същата дата, в
какъвто смисъл е и отбелязването върху представената по делото молба с вх. №
2024_003/27.08.2024г. Получаването на последната в деловодството на работодателя се
установява и от показанията на свидетелката *********- административен сътрудник в
ответното дружество, които, преценени по реда на чл. 172 ГПК, вкл. при отчитане на
възможната нейна заинтересованост от изход на спора в полза на ответника с оглед
съществуващата спрямо същия икономическа зависимост, съдът намира за достоверни по
коментирания въпрос, доколкото намират опора в останалата доказателствена съвкупност, а
и доколкото, както бе изяснено, между страните не съществува спор относно факта и
момента на получаване на предложението на служителя от работодателя като негов адресат.
Така, свидетелката Бобева твърди, че заеманата от нея длъжност включва обработка-
приемане и регистриране, на заявления и молби, свързани с работата на ответното
дружество, като в тази връзка си спомня, че в края на м. август 2024г. Б. Б., с когото
работили около 10 години в „***“ ЕАД, подал молба за напускане по взаимно съгласие,
считано от 01.01.2025г.
4
Спорен по делото е въпросът дали така изразената и достигнала до работодателя воля
на ищеца за прекратяване на процесното трудово правоотношение е била свободно
формирана, респ. дали върху служителя е била упражнена принуда да изрази воля в
последния смисъл.
На първо място, следва да се изясни, че макар с доклада по делото на ищеца да са
дадени изрични указания съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест
в българския граждански процес, в хода на съдебното дирене същият не ангажира каквито и
да е доказателства за установяване на конкретните фактически твърдения, изложени в
исковата молба, за упражнени спрямо него тормоз, заплахи, вкл. за дисциплинраното му
уволнение, за проявено дискриминационно отношение, за унизително отношение от страна
на колегите му и на работодателя. Така, при липсата на проведено доказване на твърденията
на страната в изяснения смисъл сочените от нея обстоятелства в тази насока следва да се
приемат за неосъществили се в обективната действителност, поради което и принципно
безпредметно е обсъждането доколко същите представляват принуда, опорочила волята на
служителя, респ. доколко поведението на работодателя е предприето в отклонение от
принципа, регламентиран в чл. 8, ал. 1 КТ, за добросъвестно и в съответствие със закона
осъществяване на трудовите права и задължения. Независимо от това, за пълнота и
прецизност следва да се изясни, че в исковата молба от името на ищеца са изложени
твърдения, обосноваващи преди всичко извод за неблагоприятна за него работна атмосфера,
която, дори и обективно да е съществувала, сама по себе си не би могла да бъде
квалифицирана като целенасочено упражнено спрямо служителя въздействие- психическо
или физическо, респ. като годна да възбуди у служителя основателен страх за живота,
здравето, честта или имуществените му интереси (в тази насока по същество вж. решение №
216 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 724/2011 г., IV г. о., ГК), които да предприети с
единствената цел за прекратяване на правоотношението, респ. единствено и непосредствено
да са мотивирали решението на ищеца да предложи прекратяване на трудовото
правоотношение на процесното основание. Във връзка с последното следва да се изясни, че
дори и изразената от ищеца воля за прекратяване на трудовото правоотношение да не е
съответствала на действителното му желание, в случая се касае за липса на воля в
житейския смисъл на това понятие, която не опорочава волята му в правния смисъл на
понятието, поради което същата следва да се приеме за свободно формирана и годна да
породи целените с писменото изявление от 27.08.2024г. правни последици.
Що се отнася до твърденията в исковата молба за отправени от работодателя заплахи
към ищеца, че ще уволни последния дисциплинарно, следва да се изясни, че подобно
обстоятелство, дори и да бе доказано, което не е сторено в случая, само по себе си не е
достатъчно основание за формиране на извод, че спрямо служителя е упражнена
правнорелевантна принуда (чл. 30 ЗЗД)- такава, която под непосредствен и основателен
страх от настъпване на неблагоприятни за ищеца последствия, да е довела до поведението
му по отправяне на предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Това е така от една страна,
доколкото прекратяването на трудовоправната връзка от работодателя, вкл. поради
евентуално допуснато от служителя дисциплинарно нарушение, е субективно потестативно
право на работодателя, а от друга- законосъобразното му упражняване би могло да бъде
предмет на съдебен контрол по искане на служителя, с което на последния е гарантирана
възможността да се защитава срещу незаконосъобразно и/или недобросъвестно упражняване
на трудови права от страна на субекта на работодателска власт.
Установява се от представеното с исковата молба и с отговора на същата по чл. 131
ГПК копие от молба с вх. № 2024_003/27.08.2024г., с която Б. А. Б. е предложил
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, че на същата
дата- 27.08.2024г., от името на работодателя е поставена резолюция: „Да! Да се изготви
заповед по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.“, като между страните не е спорно, че същата е поставена
от лице, оправомощено да изразява от името на работодателя воля в този смисъл, с оглед на
5
което следва да се приеме за установено, че е налице и изискуемото от закона писмено
приемане на предложението на служителя за прекратяване на трудовоправната връзка,
считано от 01.01.2025г., като същото е изразено още в деня на получаване на
предложението. Същевременно, съгласно показанията на свидетелката ***а, които съдът,
преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, намира за правдиви, доколкото същите и в тази им
част са житейски логични, последователни, вътрешно непротиворечиви, а и неразколебани
от останалата доказателствена съвкупност, депозираната от ищеца през м. август 2024г.
молба за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ
била в два екземпляра, каквато била практиката в дружеството, като свидетелката приела
същите, предоставила ги още същия ден на изпълнителния директор на „***“ ЕАД, който
поставил резолюция върху двата екземпляра, и още на същия ден свидетелката върнала на Б.
Б. неговия екземпляр от молбата с резолюция. Въз основа на това ***а изготвила и заповед
за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, която му връчила през м. януари
2025г.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че в случая е спазена както изискуемата
от закона писмена форма за действителност на съгласието на страните за прекратяване на
съществуващата помежду им трудовоправна връзка, така и изискването, представляващо
елемент от фактическия състав на уволнителното основание, в 7- дневен срок от получаване
на предложението отправилият го субект да бъде уведомен, че същото е прието, което в
случая е сторено с връчването на ищеца на 27.08.2024г. на втория екземпляр от молбата му,
обективиращ съгласието на субекта на работодателска власт правоотношението да бъде
прекратено на посоченото в молбата основание и при съдържащите се в нея условия.
Индиция, че последното действително е сторено, подкрепяща показанията на свидетелката в
този смисъл, е обстоятелството, че сам ищецът с исковата молба представя копие от молбата
си с резолюция от името на работодателя върху нея.
С оглед на така възприетото от фактическа и правна страна настоящият съдебен състав
намира, че в случая служителят валидно е формирал и изразил воля за прекратяване на
трудовото правоотношение с ответното дружество, която, както бе изяснено, е достигнала до
последното на 27.08.2024г. Поради това отправеното от него на 14.10.2024г. до „***“ ЕАД
уведомление за оттегляне на предложението не е годно да породи целения с него правен
ефект, тъй като е достигнало до субекта на работодателска власт, след като същият е
получил предложението за прекратяване на трудовоправната връзка на основание чл. 325,
ал. 1, т. 1 КТ и след като валидно и съобразно изискванията на закона е приел същото и е
уведомил за това насрещната страна по правоотношението. В подкрепа на правния извод в
последния смисъл е практиката на касационната инстанция, вкл. постановеното по реда на
чл. 290 ГПК решение № 265 от 15.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2012 г., IV г. о., ГК,
както и определение № 60782 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2116/2021 г., III г. о., ГК, в
които е прието, че „страната, отправила предложението се счита обвързана от него до
изтичане на установения в закона седмодневен срок, освен в случаите, когато
волеизявлението за оттегляне на предложението е достигнало до насрещната страна преди
или най- късно едновременно с предложението- чл. 13, ал. 2 ЗЗД. Оттеглянето на
предложението за прекратяване на трудовия договор от заявилата го страна след
достигането му до насрещната страна по трудовия договор не поражда правни последици,
тъй като до изтичане на установения в закона седемдневен срок предложителят е обвързан
от предложението си (чл. 13, ал. 1 ЗЗД), а насрещната страна разполага с възможността да
изрази съгласие за приемането му.“
При тези мотиви съдът намира, че в случая в обективната действителност са се
осъществили всички юридически факти, включени във фактическия състав на процесното
основание за прекратяване на трудовото правоотношение- чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, поради
което и искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и обусловените от неговата
основателност искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ
6
следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора пред настоящата инстанция по правило разноски се следват
единствено на ответника, комуто в случая такива не следва да бъдат присъждани, доколкото
съгласно изричното изявление на процесуалния му представител в проведеното на
02.07.2025г. открито съдебно заседание такива не се претендират.
Сторените от ищеца разноски следва да останат за негова сметка- така, както са
извършени.
По арг. от нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на съда не следва да бъдат присъждани
дължимата държавна такса за разглеждане на исковете, както и заплатените от бюджета на
съда суми за разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на Б. А. Б., ЕГН **********, за
което е издадена заповед № 128/30.08.2024г. на изпълнителния директор на ответното
дружество „***“ ЕАД, ЕИК *****, за възстановяване на Б. А. Б. на заеманата преди
уволнението длъжност- „***, ****** (радио)“, както и за осъждане на „***“ ЕАД, ЕИК
*****, да заплати на Б. А. Б., ЕГН **********, сумата от 8464.55 лева, представляваща
обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 01.01.2025г. до
01.07.2025г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2025г. до
окончателно изплащане на задължението.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7