О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 260219 06.11.2020г. гр.Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО отделение, ІІ състав
на шести ноември две хиляди и двадесета
година
в закрито заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ
: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
при секретаря Катерина Маджова
като разгледа
докладваното от съдията- докладчик Златев
частно гражданско дело № 3304 по описа за 2020 година,
за да се произнесе съобрази
следното :
Производството
е на осн. 274- 278 във вр. с чл.410 от ГПК и чл.82- 86 от ЗЗД.
Делото е образувано
въз основа на постъпила в законния 1- седмичен срок по чл.275, ал.1 от ГПК
частна жалба от заявителя ,,Ф.Г.***“- ЕООД, ***против постановено в з.з. Разпореждане
№ 7759/06.10.2020г. по ч.гр.д.№ 20205530103571 по описа на РС- Ст.Загора, с
което е отхвърлено изцяло заявлението му против 2 бр. пълнолетни български
граждани П.М.Ж. и И.Г.Р./и двамата от ***/ за издаване на Заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК солидарно против тях двамата, с която се претендират сумите
7 200 лв. възнаградителна лихва и сумата 6 000 лв. мораторна лихва, като
незаконосъобразни. Ч.жалбоподател излага подробни фактически и правни доводи за
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното от него
първоинстанционно Разпореждането, и моли настоящия въззивен съд да отмени
изцяло атакуваното Разпореждане и да постанови ново, с което да издаде Заповед
за изпълнение за двете отхвърлени суми, със законните последици. Претендира
разноските си пред двете съдебни инстанции.
Въззивният съд, след
като обсъди оплакванията в ч.жалба, данните по първоинстанционното дело,
мотивите на атакуваното първоинстанционно Разпореждане и приложимите по казуса
материалноправни и процесуални норми, намери за установено и доказано следното :
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление по чл.410 от ГПК от заявителя ,,Ф.Г.***“-
ЕООД, ***против постановено в з.з. Разпореждане № 7759/06.10.2020г. по ч.гр.д.№
20205530103571 по описа на РС- Ст.Загора, с което е отхвърлено изцяло заявлението
му против 2 бр. пълнолетни български граждани П.М.Ж. и И.Г.Р./и двамата от ***/
за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК солидарно против тях
двамата, с която се претендират сумите 7 200 лв. възнаградителна лихва и
сумата 6 000 лв. мораторна лихва, като му е изцяло отказано от РС издаването на
Заповед относно и двете претендирани суми в левове, тъй като РС ги е счел за
изцяло незаконосъобразни, неоснователни и недоказани. В текста на самото Заявление
изрично е посочено, че претендираните 2 бр. суми са за 7 200 лв. възнаградителна лихва и съответно
за 6 000 лв. мораторна лихва, като в мотивите на атакуваното Разпореждане РС е
приел, че искането противоречи на разпоредбите на чл.143, т.5, т.18 и т.19 от ЗЗП
във вр. с чл.4, т.2 и чл.19, ал.4 и 5 от ЗПК, във вр. с чл.29, ал.9 и 10 от
ЗКНИП и във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 и чл.81, ал.2 от ЗЗД, съгласно която при
забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, и всякакви противни уговорки са нищожни. Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК,
за да бъде уважено искане за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК,
заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на формалните
законови изисквания по чл.127, ал.1
и 3
и чл.128, т.1
и 2 от ГПК,
да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това, длъжникът да има постоянен адрес или седалище
на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или
седалище на територията Република България съгласно чл.411, ал.2 от ГПК. В
конкретния случай въззивният съд приема, че са налице законови пречките по смисъла
на чл.411, ал.2,
т.2 от ГПК, тъй като искането за присъждане и на двете претендирани суми,
произхождащи от договор за предоставяне на поръчителство, съгласно клаузите на
договора за потребителски кредит, очевидно противоречат на закона и на добрите
нрави. Също така клаузата в договора за дължима от потребителите наказателна
лихва за забава, също противоречи на императивна законова разпоредба, тъй като
съгласно разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя,
кредиторът има право само на законна лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, и всякакви различни уговорки за начисляването на лихва за
забава по друг начин, са изцяло нищожни. Действително според разпоредбата на
чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
като автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка обаче е ограничена в две посоки-
съдържанието на договора не може да противоречи на императивни норми на закона,
както и на добрите нрави, като ограничението се отнася както за гражданските,
така и за търговските сделки по аргумента на чл.288 от ТЗ. Добрите нрави представляват морални норми, на
които законът е придал правно значение, като тяхното нарушение води до
недействителност на договореното и то в най-тежката му форма/нищожност/ по смисъла
на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Добрите нрави не са
писани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, и за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът е длъжен да следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава
всеки признат от закона доказан правен интерес. Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора,
като чл.10а, ал.2 от ЗПК обаче забранява на кредиторът да изисква заплащането
на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
като разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК изисква видът, размерът и
действието, за което се събират тези такси и/или комисиони, да бъдат ясно и
точно определени в текста на самия договора за потребителски кредит. Съгласно нормата
на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя, кредиторът има право само на
законна лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, и всякакви други
различни уговорки са нищожни. Предвид нормативното изискване на чл.411,
ал.2 от ГПК/в последната му редакция от
ДВ бр.100/20.12.2019г./, съдът издава заповед за изпълнение, освен когато
искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или искането се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това. Налице е трайна съдебна практика, съгласно която
съдът е длъжен да следи служебно за наличието на противоречие на искането със
закона и при констатиране на такова отказва издаване на заповед за изпълнение. По
спорния въпрос по делото е налице изрично законово правомощие и задължение на
заповедния съд да се позове на нищожност, без да е бил сезиран с изрично
писмено възражение, ако констатира наличие на неравноправна клауза. За което е
налице и задължително решение на Съда на ЕС от 14.06.2012г. по дело С-618/10,
където е дадено задължително тълкуване на транспонираната в националното ни законодателство
Директива 93/13/ЕИО, като съгласно това решение, не се допуска правна уредба на
държава- членка/каквато се явява Република България/, която не дава възможност
на съда, в който и да е етап на производството, да преценява служебно неравноправния
характер на клауза от договор. В този смисъл, РС в българското заповедно
производство разполага с правомощия да извърши служебно проверка дали
предявеното вземане не произтича от неравноправна клауза, и ако констатира
наличието на такава клауза, заявлението следва да бъде отхвърлено- както от
първоинстанционния РС, така и от настоящия въззивен ОС.
Въззивният съд
намира, че относимите по казуса клаузи от договора за поръчителство носят
всички белези на неравноправие по смисъла на чл.143 от ЗЗП,
тъй като нарушават изискването за добросъвестност и създават значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, а
разпоредбите на чл.143, т.1- 19 изброяват
отделните изрично посочени хипотези, като в чл.143, т.20 от ЗПК
изброяването е примерно, а не изчерпателно. Констатираното противоречие с
приложимите разпоредби на ЗЗП и на ЗПК е основание спорните клаузи да се приемат
за нищожни, като неравноправни, поради което и на това основание Заявлението законосъобразно
е следвало да бъде отхвърлено от РС, със законните последици от това. Действително
от материалите по делото на РС липсват данни процесната сделка да е била сключени
при крайна нужда, но
за добрите нрави основния принцип е изискването за еквивалентност на
престациите, като
безспорно е противно на добрите
нрави да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен заем, която надвишава
двукратния размер на законната лихва, какъвто е конкретния случай. Още повече, че предоставеният от заявителя на двамата солидарни
длъжници паричен заем безспорно е обезпечен с
ипотека, и размерът на уговорената за ползването му
възнаградителна лихва от 3 % месечно/тоест 36 % годишно/ върху заетата сума от 20
000 лв. главница очевидно надхвърля
двукратния размер на законната лихва по просрочени им задължения, която към датата на сключване на заема/07.09.2015г./ е била в размер на само 10, 01 % годишно и двукратният
й размер е бил 20.02 % годишно. Следователно мотивиран и законосъобразен е изводът на РС в атакуваното му
Разпореждане, че уговорената клауза в процесния договора за заем за възнаградителна лихва е нищожна, като
накърняваща добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.4 от ЗЗД, поради което законосъобразно е отказано
издаването на исканата заповед
за изпълнение и изпълнителен лист срещу двамата солидарни длъжници по реда на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК. Дори и след междувременно настъпилите законови
промени след подписване на договора до подаване на Заявлението в РС на чл.19,
ал.4 и 5 от ЗПК (ДВ, бр. 35/2014г., в законна сила от 23.07.2014 г.) и на чл.29, ал.9 и 10 от ЗКНИП( ДВ, бр.
59/29.07.2016г.), годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
петкратният размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и
валута, определен в ПМС, относимите по спора клаузи в договор за кредит,
надвишаващи този ГПР по кредита, се явяват действително нищожни, защото
разпоредбите на чл. 29, ал. 9 и 10 от ЗКНИП са неприложими към процесния
договор за заем/сключен на 07.09.2015г. преди влизането след това в сила на
този ЗКНИП, понеже предвид разпоредбата на § 4 от ПЗР, този закон не се прилага
за такива договори за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с
изключение на чл.41 от същия/ който не се отнася за процесния случай/. Наред с
това разпоредбата на чл.4, т.2 от ЗПК/в редакцията й към датата на сключване на
договора за заем- 07.09.2015г.(ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г.),
разпоредбите на ЗПК не се прилагат за договорите за кредит, които са обезпечени
с ипотека(какъвто е процесния), като за тях е предвидено в същата тази норма
съответно приложение само на изчерпателно посочените в нея норми на ЗПК, сред които
не се явява разпоредбата на чл.19 от ЗПК.
От друга страна мотивирани,
законосъобразни и правилни се явяват мотивите на РС и относно втората
претендирана сума за мораторна неустойка, защото и тя
действително противоречи на добрите нрави, тъй като условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции и принципа за справедливост
в гражданските и търговските правоотношения. В тази връзка преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай, към момента на
сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и на неизпълнението на задължението, което обезпечава/съществена или
незначителна негова част/, съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди. В конкретния случай очевидно в договора за заем е уговорена мораторна
неустойка в размер на 6 000 лв./което в размер на 30 % от цялата получена заемна сума от 20
000 лв./, но не само за неиздължаването й в срок, но и
за забавяне на всяко едно от дължимите плащания по същия договор с повече от 1 месец. Освен с тази мораторна неустойка за забавено неизпълнение на парично задължение съгалсно чл.81, ал.2 от ЗЗД,
задълженията за главница и лихви на двамата солидарни длажници са още тогава обезпечени и с
договорна ипотека, като
към момента на сключването на договора за заема размерът на неустойката е
30 % от същия/тоест 6 000
лв./, уговорен независимо от възможното
частично предсрочно погасяване на главницата, той надхвърля
почти 3 пъти очакваните от неизпълнението вреди в размер на законната лихва за забава в плащането на
главницата, която годишна
лихва е била 10.01 % годишно към датата на сключването на
договора. Поради
което законосъобразно РС е приел, че процесната договорна мораторна неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като още към момента на сключване на процесния договор
за заем е уговорено несправедливо обогатяване на кредитора,
накърняващо добрите нрави и обуславящо нищожността на осн. чл.26, ал.1, пр.3 и ал.4 от ЗЗД
във вр. с чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, понеже единствената видима уговорена нейна цел се явява обогатяването на кредитора-
заявител/ч.жалбоподател/, понеже уговорките й
излизат извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Тази неустоечна договорна клауза действително се явява и неравноправна предвид нормата на чл.143, т.5 от ЗЗП във вр. с чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, тъй като и според чл.143,
т.5 от ЗЗП се явява неравноправни и тази процесна договорна клауза, която задължава потребителя/двамата заемополучатели-
длъжници/ при неизпълнение на
задълженията им да заплатят
необосновано високо обезщетение или неустойка. Такава е процесната неустоечна клауза, като сключена
във вреда на длъжниците, злепоставяйки интересите им да платят тази прекомерно
висока неустойка от 30 % годишна лихва от получения
заем, обезпечен с ипотека, което не отговаря на
изискването за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни отношения и
равнопоставеност на страните по договора за заем. Наред с това тя води и до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, защото необосновано задължава длъжниците да платят солидарно, дори и за ден забава в плащането на
главницата и/или на незначителна част от нея на падежа, мораторна неустойка в
размер на 30 % от заетата сума от 20 000 лв. главница.
Предвид
гореизложените съображения, въззивната инстанция счита, че процесната ч.жалба се явява
неоснователна, поради което атакуваното първоинстанционно Разпореждане, в която
е отхвърлено Заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по
чл.410 от ГПК, следва да бъде изцяло потвърдено, като правилно и
законосъобразно, със законните последици от това.
Настоящото въззивно
съдебно Определение е окончателно и не подлежи на по- нататъшно обжалване пред
по- горен съд.
Ето защо водим от горните
мотиви и на основание чл.278, ал.1 и 2 във вр. с чл.410 от ГПК и чл.82- 86 от ЗЗД, въззивният ОС- Ст.Загора
О
П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Разпореждане № 7759/06.10.2020г. по ч.гр.д.№ 20205530103571
по описа на РС- Ст.Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :