№ 23
гр. Кърджали, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
десети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Габриел Р. Русев
при участието на секретаря Ралица Димитрова
като разгледа докладваното от Габриел Р. Русев Гражданско дело №
20225140100233 по описа за 2022 година
В исковата молба ищецът твърди, че с ответника сключват договор за кредит, по
силата на който са му предоставени заемни средства от 1 500 лева при фиксиран
лихвен процент от 40.54% и годишен процент на разходите от 49,00%. Съгласно чл.5.5
от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на условията на договора, а в случай на неизпълнение на така посочените
разпоредби, заемателят дължи неустойка, в размер на 1616.64 лева, която следва да
престира, ведно с погасителната вноска по договора, към която именно се кумулира
месечна вноска за неустойка. Твърди се от ищеца, че изцяло е усвоил заемния ресурс,
но не дължи плащане на уговорената неустойка, защото договорът за кредит е
нищожен по следните съображения: Ищецът счита, че посоченият в договора фиксиран
лихвен процент от 40.54 % не отговаря на действително приложения лихвен процент,
тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва, поради
което и нараства стойността на годишния процент на разходите, тъй като
възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на
потребителя и не е посочен в чл.5 от договора в действителния му размер, което
нарушава изискванията на чл.5 и чл.11, т.10 от ЗПК. Ищецът също така счита, че с
договорения фиксиран лихвен процент от 40.54 %, към който се кумулира вземането,
представляващо скрита печалба, визирана в договора за неустойка, кредиторът
допълнително се обогатява, а това нарушава добрите нрави и внася неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в
разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на потребителя, което води до
нищожност на договорното съглашение. Ищецът, позовавайки се на съдебна практика
1
относно формирането на възнаградителната лихва и конкретно уговарянето й в
противоречие с добрите нрави, счита за нищожна уговорката за възнаградителна лихва,
в това число и като заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, като счита за
нищожна и уговорената с договора неустойка като излизаща извън присъщите за
същата функции, водеща до оскъпяване на кредита като добавка на възнаградителната
лихва. Въпреки изложените в исковата молба основания за нищожност, както на
договора сключен между страните относно основното правоотношение, а именно това,
касаещо потребителския кредит, така и относно акцесорното правоотношение, а
именно това касаещо уговорената неустойка и посочените основания за нищожност
като противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави,
с отправеното искане до съда за защита, ищецът претендира да се обяви за нищожна
клаузата за неустойка по чл.5.6 от сключения договор за кредит от 02.11.2021г. като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материалноправните
изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит, поради което съдът
приема, че правната квалификация на предявения установителен иск за частична
нищожност за сключения между страните договор е чл.26, ал.1, предл.3- то от ЗЗД, вр.
чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК.. съдебно заседание ищецът
не се явява и не се представлява, но поддържа иска и претендира разноски по делото с
писмена молба, подадена от пълномощника му.
Ответникът „А.****“ АД гр.София с отговора по исковата молба, оспорва
предявения иск и претендира за отхвърлянето му, като не оспорва начина, по който е
сключен договора, съдържанието на същия и усвояването на заемната сума от ищеца,
но оспорва твърденията и възраженията на ищеца, че посоченият фиксиран годишен
лихвен процент и посоченият годишен процент на разходите в договора не са именно
реално приложените. Оспорва, че с уговорената неустойка се увеличава както
посочения лихвен процент, така и посочения годишен процент на разходите, в
частност оспорва да е нищожна уговорката за възнаградителна лихва. Излага подробни
съображения. Счита за неоснователно и възражението на ищеца за нищожност на
неустойката, тъй като същата намира за допустимо уговорена поради необходимостта
от пропорционалност в задълженията между страните по договора, с оглед на поетия
финансов риск от страна на заемодателя и с оглед на това, че обезпечението на
основното задължение посредством неустойката е съществено за интереса на
кредитора. Развивайки подробно съображения по възраженията на ищеца в исковата
молба, ответникът отрича годишният процент на разходите да включва и размера на
уговорената неустойка и да е различен от този, който е посочен в договора, а
неустойката да е включена в годишния процент на разходите, доколкото правилата за
определяне на този процент са императивно посочени в чл.19 от ЗПК. В съдебно
2
заседание ответникът не се представлява.
В срока на отговор е постъпила насрещна искова молба от „А.****” АД, в която
се излагат подробни съображения за начина на сключване на договора между страните.
Със същият е обявен договора за предсрочно изискуем. Иска се първоначалният ищец
да бъде осъден да заплати сумите от 1500.00 лева главница и 178.63 лева
възнаградителна лихва. Претендира разноски.
В срока на отговор е постъпил отговор на насрещния иск, в който се оспорва
насрещният иск. Сочи се, че се дължи чистата стойност на паричния заем, но без лихва
и други разходи по заема. Възразява срещу възнаградителната лихва. Излага подробни
съображения. Възразява, че съществува липса на надлежно връчено уведомление за
настъпила предсрочна изискуемост. Предявено е възражение за прихващане.
Районният съд като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното:
Предявен е установителен иск за частична нищожност на договор за кредит от
02.11.2021г., конкретно на клаузата на чл.5.6 от него, възлагаща в тежест на ищеца
като заемател плащане на неустойка в полза на ответника като заемодател, във
фиксиран размер от 1616.64 лв., който размер е и цената на иска, обуславяща
подсъдност на делото на районен съд като първа инстанция. С доклада по делото съдът
не даде указания на страните по отношение на подлежащите на доказване факти,
доколкото между същите не се спори сключването на процесния договор и конкретно
неговото съдържание, а спорът е единствено правен.
На 02.11.2021г. страните, ищецът като заемател и ответникът като заемодател,
сключват договор за паричен заем кредирект N **********, за сумата 1 500 лв. С
клаузата на чл.5.6 от договора заемателят се задължава да заплати неустойка при
изрично уговорените условия. Съгласно неоспореното по делото заключение на ССчЕ
и изслушването на вещото лице в съдебно заседание, ако при изчисляване на ГПР по
процесния договор се прибави и уговорената неустойка по чл.5.6 от него, то кредита се
оскъпява със 151. 68 %, а месечната погаситгелна вноска е в размер на 494.72 %.
При така установеното, предявеният иск е основателен и доказан.
Съгласно чл.21, ал.2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с
фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от
посоченото в чл.32, ал.4, е нищожна. Определено по критериите в чл.32, ал.4 от ЗПК,
обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на
задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение,
възлиза на два пъти повече от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за
неустойка по чл.5.6 от договора е нищожна. Тази клауза освен това има за цел да
заобиколи изискванията на закона, който в чл.71 от ЗЗД регламентира, че ако
длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на
3
срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл.21,
ал.1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й
предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите
нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка
няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна
да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка
увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване,
както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко
това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на
кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съобразявайки чл.92, ал.1 от ЗЗД, чл.9 от ЗЗД, чл.26, ал.1 предл.3-то от ЗДД,
задължителните постановки в т.3 на ТР N 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС съгласно
които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена
от страните извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
както и практиката на ВКС/Решение N 181/26.02.2015г. по дело N 4386/2013 на ВКС,
ТК, II т.о. и други/, че преценката за нищожност се извършва към момента на
сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти
и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и
размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение
с други различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, както и уговорката в
чл.5.6 от сключения договор между страните за дължима неустойка, то уговорената
неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към
сключване на договора води до възможност за несправедливо обогатяване на
кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава от договора за заем
не е възникнало. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до
„скрито“ оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като
въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
4
годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
неустойката, която не е за неизпълнение на задълженията от основния предмет на
договора, заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр при определяне ГПР и не попада
в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по договор за потребителски
кредит в §1-3 от ДР на ЗПК, като посочването на ГПР и на ГЛП само привидно
изпълнява изискванията на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК, т.е. макар формално същите да
са уговорени в допустим размер, то при неизпълнение на задължението на заемателя да
предостави обезпечение, в негова тежест според чл.5.6 от договора е заплащането на
неустойка, уговорена извън присъщите й функции, при което същата се явява нищожна
като противоречаща на добрите нрави, при което клаузата следва да се прогласи за
нищожна.
Съдът намира, предявеният насрещен иск за заплащане на главница в размер на
1500.00 лева за основателен, тъй като кредита е обявен за предсрочно изискуем с
подаване на насрещния иск и към момента на съдебните прения главницата по същия
подлежи на връщане. Обаче, уговорените лихви и други разходи по заема
противоречат на добрите нрави и уговорката за тях е нищожна и не подлежат на
плащане. В този смисъл частично основателно е неоспореното възражение за
прихващане за над платените без основание при нищожни уговорки съобразно
заключението в общ размер на 308.84 лева., предвид и мнобройните създадени
трудности от първоначалния ответник за изготвяне на заключение на вещо лице за
представяне на необходимите счетоводни книги и др.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на
ответника следва да се възложат направените по делото от ищеца разноски, които
възлизат на сумата 707.66 лева.
Мотивиран от горното, Районният съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузата за неустойка за сумата 1616.64 лв. по
чл.5.6 от договор за паричен заем N ********** от 02.11.2021г, сключен между Н. О.
М. с ЕГН ********** като заемател и „А.****” АД, ЕИК *********, седалище: гр.
София, ул. **********.
ОСЪЖДА Н. О. М. с ЕГН ********** гр.Кърджали, ул.Р. N 5, общ.Кърджали,
обл.Кърджали, да заплати на „А.****” АД, ЕИК *********, седалище: гр. София, ул.
**********, сумата от 1191.16 лева главница по договор за паричен заем N **********
от 02.11.2021г.
ОСЪЖДА „А.****” АД, ЕИК *********, седалище: гр. София, ул. **********,
5
да заплати на Н. О. М. с ЕГН **********, гр.Кърджали, ул.Р. N 5, общ.Кърджали,
обл.Кърджали, сумата 707.66 лв., представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Кърджалийския окръжен съд в
2-седмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
6