Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
27.05.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл.
съдия Иван Киримов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9520 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 2.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 66863/ 2018 г. на Софийски районен съд, ГО, 125 състав,
са отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.153, ал.1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че А.Х.Г. /ЕГН
**********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ******/ сумата 1 637.72 лв., представляваща
цена на доставена от дружеството топлинна енергия за битови нужди за периода от
1.05.2014 г. до 30.04.2017 г. до имот с адрес: гр. София, ул.“******, аб.№
125533, ведно със законната лихва от 26.06.2018 г. до изплащане на вземането; сумата
232.73 лв.-
мораторна лихва за периода от 15.10.2015 г. до 18.06.2018 г.; сумата 77.68 лв.-
цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.05.2014 г. до
30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 26.06.2018 г. до изплащане на
вземането; и сумата 17.87 лв.- мораторна лихва върху таксата за дялово
разпределение за периода от 15.10.2015 г. до 18.06.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
41873/ 2018 г. на СРС, 125 състав. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.“
ЕАД е осъден да заплати на ответника А.Г. сумата 50 лв.-
разноски за заповедното производство, и сумата 100 лв.- разноски за исковото
производство
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на
горепосочените суми, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна А.Х.Г. /ответник по делото/ оспорва
въззивната жалба на ищеца и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й
като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач “Техем Сървисис“ ЕООД- гр. София не изразява становище по жалбата
на ищеца.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като
неоснователни
и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на
предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната
материално- правна легитимация на ответника да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си
към ответника А.Г. на твърдението, че е ползвател на топлоснабден имот- като
наемател на процесното жилище, в която връзка представя легитимационен документ
за правото на собственост върху имота, принадлежащо на третото за спора лице К.К.С./Нот.
акт за дарение от 8.11.2011 г./, и договор за наем от 24.09.2012 г., сключен
между Калин Кирилов СтаКулов /наемодател/ и ответника А.Х.Г. /наемател/- с
нотариална заверка на датата и подписите на страните, вписан в книгите за
вписвания, със срок на действие 108 месеца /или 9 години/, считано от датата на
сключването му, вкл. действащ и през процесния период от м.05.2014 г. до
м.04.2017 г.
Основният
спорен по делото въпрос е дали през процесния период между страните е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Действащата през периода нормативна уредба предвижда две алтернативни
основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по
чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153,
ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна
енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако
имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се
явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба
на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща
в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тази хипотеза е
приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна
автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна
енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на
Л.2 на
Реш. по гр.д.№ 9520/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/
в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно
доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали
освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В
случая от страна на ответника Г. е заявено оспорване на исковете, вкл.
оспорване качеството му на потребител на топлинна енергия в процесния имот /писмен
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже обосноваващите спорното право факти и
обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е проведено.
Безспорно е между страните, че ответникът не е собственик или вещен ползвател
на процесния имот, доколкото е наемател на процесното жилище, а според приложения
към исковата молба Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 196/ 8.11.2011
г. на софийски нотариус, собственик на същото е К.К.С./обстоятелство, отделено
и за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото с определение на СРС от
з.з. на 1.03.2019 г./, получил го по дарение от К.К.С.и И.А.С., които са си
запазили пожизнено вещно право на ползване върху имота. При това положение единственото
основание за възникването на облигационно отношение относно доставката на
топлинна енергия с ответника- наемател на имота, би било наличието на писмен
договор, какъвто по делото не е представен, като липсват твърдения и подкрепящи
ги доказателства ответникът да е подал молба- декларация за откриването на
клиентска партида за абонат на топлинна енергия при ищеца- топлопреносно
предприятие. Неправилно е схващането на въззивника, изложено във въззивната му жалба,
че ответникът е придобил качеството потребител на топлинна енергия, упражнявайки
„реалното вещно право на ползване върху имота“, тъй като учреденото въз основа
на договор за наем право на ползване има облигационен, а не вещен характер, и
при липсата на сключен между страните индивидуален договор за доставка на
топлинна енергия е ирелевантно кой е фактическият ползвател на имота, какъвто
на практика се явява ответникът.
При установената по
делото фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че
ответникът А.Г.- като наемател на процесното жилище не е пасивно материално-
правно легитимирана да отговаря по предявените искове. Същият няма качеството
потребител на топлинна енергия за битови нужди нито по силата на закона
/чл.153, ал.1 ЗЕ/, тъй като не е притежател на вещно право на собственост или
на ограничено вещно право на ползване върху имота, нито е страна по сключен с „Т.С.“
ЕАД индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия- няма
твърдения, нито доказателства да е подал молба- декларация за откриването на
партида при ищеца.
Според
даденото с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/ 2017 г.
на ВКС, ОСГК, тълкувателно разрешение, собствениците, респективно бившите
съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топло-снабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот. Освен посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ правни
субекти- собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот, и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, са носители на задължението за заплащане на доставената
топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, но само
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената й на топлопреносното предприятие. В хипотезата на сключен между такова
трето лице- ползвател и топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за имота при публично известните общи условия
на последното третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т.2а § 1 ДР ЗЕ/
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ на
доказване по общия ред на ГПК, дължи цената й на топлопреносното предприятие. В
случай, че е проведено доказване на постигнато между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В настоящия случай такъв
договор от страна на ищеца не е представен по делото, нито е представена
изходяща от ответника- наемател на процесното жилище, молба- декларация
/заявление- декларация/ за откриването на клиентска партида на абонат на
топлинна енергия, приета от топлопреносното предприятие. Предвид липсата на
писмен договор за доставка на топлинна енергия, наемателят на процесния
топлоснабден имот- ответник по делото, няма качеството потребител на топлинна
енергия за имота по смисъла на ЗЕ и не дължи стойността на използваната
топлоенергия на доставчика на топлинна енергия /ищец в производството/. Следва
да се отбележи наред с изложеното, че като абонат на топлинна енергия в
процесното жилище в приложените от ищеца и от подпомагащата го страна
документи- дялови разпределения и документи за главен отчет, е вписано третото
за спора лице Р. А. Коларова, което е допълнителен аргумент, че за имота- с
аб.№ 125533, не е сключен индивидуален договор за доставка на топлинна енергия
между страните по делото.
Предвид
непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите спорното право
факти и отнасяне на неблагоприятните последици от недоказването в негова вреда,
исковете му по чл.422 ГПК като недоказани и неоснователни следва да бъдат
отхвърлени.
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 9520/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
Неоснователността на исковете относно главницата-
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност на исковете
за признаване дължимостта и на акцесорните вземания за лихви за забава по
чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора постановеното от СРС решение, което е правилно, следва изцяло
да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 200 лв.- разноски за въззивното
производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, чийто размер
не следва да бъде намален по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК
/писмена молба на „Т.С.“ ЕАД от 19.02.2021 г./, тъй като не надвишава
минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.7,
ал.2, т.2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 2.05.2019
г., постановено по гр. дело № 66863/
2018
г. на Софийски районен съд, ГО, 125 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
******/ да заплати на А.Х.Г. /ЕГН
**********/ сумата 200 лв. /двеста
лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД- гр. София като трето
лице- помагач на ищеца в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.