№ 1327
гр. Пазарджик, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мира Мирчева
при участието на секретаря Иванка Панчева
като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №
20255220100489 по описа за 2025 година
взе предвид:
Производството е образувано по обективно съединени искове, подадени от Й. С. К. от с. М.,
общ. П., срещу "Моят Кредит" ЕООД - гр. София. С първия от тях се иска признаване за
установено, че договор за паричен заем № 99547, сключен между страните на 21.03.2024 г. е
нищожен поради противоречие със закона - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с 22 от ЗПК във
връзка с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а при условията на евентуалност - нищожност поради
противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП на клауза в
договора, която предвижда заплащане на допълнителна сума под формата на неустойка в
размер 291,98 лв. Кумулативно с предявените искове за нищожност е предявен осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати
на ищцата сумата 100 лв. като дадена от нея без основание в изпълнение на нищожните
клаузи от договора, в размер над чистата стойност на кредита от 300 лв.
В исковата молба се твърди, че ищцата получила по силата на договора за заем сумата
300.00 лева, която следвало да върне заедно с възнаградителна лихва при брой вноски 13 и
при посочен в договора ГПР от 39.40%. До момента тя била заплатила общо 400 лв.
Ищцовата страна счита договора за нищожен, на първо място, поради нарушаване на
специалните условия на чл. 22 от ЗПК - "ако не са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му", като е нарушена втората част на условието - липсват каквито
и да е било условия за прилагането му, липсва изрично посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив, освен това нито в договора, нито в
погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на
1
договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и
неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря
на действително прилагания от заемодателя. На второ място, договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му, а в договора е посочена само
абсолютна стойност на ГПР и липсва ясно разписана методика на формирането му; не става
ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена
дължимостта на неустойка и не става ясно дали тя е отразена в ГПР. ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Наред с това
договорът за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а
от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като
сумата която се претендира за неустойка в размер на 291,98 лева не е включена в ГПР и
ГЛП. С включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, действителните
такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.
С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на
кредита и те следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно § 1. Точка 1
от ЗПК в ГПР се включват задължително всички разходи, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.
Уговарянето на неустойка следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по
кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит. С
тази уговорка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва Посочването в договора на
размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита
на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт
на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143
и сл.ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
В условията на евентуалност счита, че клаузата за неустойка от 291,98 лева е неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. С нея се накърнява принципът на „добри
нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, като се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации; допълнително основание за нищожност е
2
противоречие с добрите нрави и неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143, т. 19 от
ЗЗП. Последователна е практиката на съдилищата, че неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Тъй като договорът е недействителен и кредитополучателят
на основание чл. 23 от ЗПК дължи само връщането на чистата сума по кредита и не дължи
заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита, то ответното дружество
следва да бъде осъдено да върне сумата от 100 лева, платена в повече от главницата.
Ответникът е представил отговор, с който оспорва исковете. Счита, че няма противоречие с
чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК. Всички изискания на чл. 10, ал. 1 от ЗПК са изпълнени в
сключения между страните договор за заем, в това число – договорът е сключен в писмена
форма на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са
с еднакъв вид, формат и размер на шрифта, не по-малък от 12 пункта, и в два еднообразни
екземпляра. Изброяват се подробно изискванията на чл. 10 от ЗПК за валидност на договора,
като конкретно по възраженията на К. се сочи, че лихвеният процент е ясно посочен в чл. 3,
ал. 7 от договора, а условия за прилагане на лихвения процент не се посочват при фиксирана
лихва за целия срок на договора; договорът не е нищожен поради непосочване на годишния
процент на разходите (ГПР) в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР на заема е ясно и
изрично посочен в чл. 3, ал. 8 от договора, като са посочени и взетите предвид допускания
съгласно Приложение № 1, доколкото Приложение № 1 е приложимо за настоящия вид
кредит. В чл. 3, ал. 6 от договора е посочен общият размер на всички плащания по заема към
момента на сключване на договора, съответно посочените суми не включват начислени
впоследствие неустойки, такси за отлагане изискуемост и такси за избягване предсрочна
изискуемост, тъй като тези задължения на ищцата не са съществували към момента на
сключване на договора и тяхното възникване не е било сигурно към този момент, защото е
зависело от поведението на ищцата в хода на изпълнението на договора. Излагат се доводи
за това, че неустойката не е необходим разход по кредита, тъй като не може при
сключването му да се предвиди дали задължението ще възникне. Дори напротив, ако тази
неустойка бъде включена в ГПР, то тогава би било налице неправилно изчисление. Тази
клауза по смисъла на уговорките на страните остава неустойка – обезщетение за
неизпълнение, и не е адекватно да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по
смисъла на уговореното тя няма такава функция. Към момента на сключване на договора не
е било сигурно възникването на задължението за неустойка, тъй като тя се основава на
неизпълнението на договорни задължения на заемателя, респективно – на забавеното
изпълнение на неговите задължения, което е вид неизпълнение. Що се касае до
кумулирането на неустойката с погасителните вноски, то тази уговорка е изцяло в полза на и
за удобство на потребителя, в случая ищец. Ако такава уговорка липсваше, ищецът щеше да
дължи еднократно пълния размер на уговорената неустойка. Дори и да се приеме, че има
неправилно посочен ГПР, то такъв ГПР е основание само за прилагане на чл. 19, ал. 5 ЗПК,
и след като има специална последица, не се прилага последицата по чл. 23 ЗПК, която е
обща, спрямо чл. 19, ал. 5 и съгласно правилото lex specialis derogat legi generali, следва да се
приложи специалната норма. В разпоредбата на чл. 22 ЗПК е посочен само липсващ ГПР, но
3
не е и неправилно изчислен ГПР - сочи се в този смисъл решение на Окръжен съд -
Пазарджик от 2020 г. Казаното според ответника се отнася и до сумите за допълнителни
услуги, различни от тези по чл. 20 от Директива 2008/38/3ЕО, а такива според ответника са:
комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници, таксите кредит у дома, допълнителен
пакет услуги, такса гарант и застраховка и други подобни, но не и неустойките за
непредоставяне на обезпечение, таксата за отлагане изискуемостта, таксата за предоставяне
на допълнителни услуги, таксата за избягване предсрочна изискуемост и т.н. В чл. 19, ал. 3,
т. 1 от ЗПК е посочено, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, а вторият вид
изброени такси и неустойки са такива.
Страните не спорят по съдържанието на договора. Не се оспорват и плащанията в общ
размер 400 лв., направени от ищцата.
От текста на договора, представен по делото като писмено доказателство, се установяват
твърденията от исковата молба – получена в заем сума 300 лв., която да се върне в срок от 26
седмици на 13 двуседмични вноски, всяка по 25,60 лв. - общо 332,80 лв., при фиксиран
лихвен процент от 39,42% годишно и годишен процент на разходите от 39,40%, в който е
включен само един разход - възнаградителната лихва.
В текста на сключения договор с посочения в исковата молба номер 99547 от 21.03.2024 г.
обаче не се споменава за неустойка за предоставяне на поръчител. Вместо това към него е
сключен договор за допълнителни услуги от същата дата между същите страни, който
предвижда заплащане на допълнителни възнаграждения срещу допълнителни услуги
"Участие в допълнителни томболи и промоции" и "Комфорт". Възнаграждението за първата
услуга е в размер 87,59 лв., а по втората - 204,38 лв. Първата услуга е определена като
включваща, както е видно от името и, право на участие в месечни кампании, промоции,
отстъпки и пр. на заемодателя, а втората - право да се заплащат вноските на домашен адрес,
служебен адрес или друг посочен от заемополучателя адрес. Възнагражденията стават
изискуеми съобразно същия договор с подписването му, но се разсрочват за срока на
изплащането на кредита на равни вноски, дължими заедно с вноските по погасяването на
кредита.
От правна страна съдът достигна до следните правни изводи:
Независимо от неточното и несъответстващо на текста на конкретния договор формулиране
на исковата молба, дължащо се очевидно на използване на текста на предходна искова
молба, писана от същия адвокат, съдът счита, че по същество е ясно твърдението в нея за
нищожност на договора за кредит, което се свежда до това, че всички допълнително
уговорени извън формалния размер на възнаградителната лихва суми за заплащане във
връзка с договора представляват конструкция за заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, като привидно представляват незадължителни разходи по кредита, основанието за
чието заплащане възниква след сключването му, но фактически са неизбежен и ясен от
самото начало разход за потребителя, без поемането на който кредитът не би бил отпуснат.
4
Такива са както неустойките за непредоставяне на обезпечение, така и всички такси за
допълнителни услуги от типа на събиране на вноските на удобно за потребителя място,
гъвкавост на размера или падежа на определен, ограничен брой вноски в определени
граници, разглеждане на искането за кредит бързо и с предимство, възнаграждение за
поръчител, представляващ свързано със заемодателя лице, или както в случая - възможност
за участие в промоции и томболи. Макар да е декларирано, че допълнителните услуги се
предоставят по избор на клиента, цената е видимо твърде висока за характера на услугата и
се поражда съмнение в това, че клиентът наистина би избрал сам, по собствено желание да
заплати за подобна услуга такава цена. Общо размерът на двете такси е почти равен на
размера на главницата и изборът да се заплатят такива такси за такива услуги доброволно е
лишен от икономическа целесъобразност и от здрав разум. Поради казаното е явно, че
всички такси по подобен род клаузи на основен или допълнителен договор между
потребител и кредитодател представляват разход по кредита, предвидим при сключването
му, и подлежат на включване в ГПР. Това еднакво се отнася и за формално възникващите
поради неизпълнение или с допълнителна, последваща уговорка задължения за плащания,
доколкото е видно, че действителната им цел и функция са други - да гарантират
допълнителна печалба за кредитодателя по силата на самия кредит, без изпълнение на други
условия.
Подобна уговорка изпълнява дефиницията „уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“ и може да се
квалифицира по чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП. Скритата и цел, както се посочи, е да заобиколи
забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която ограничава размера на договорните лихви, затова
освен като неравноправна тази уговорка може да се разглежда и като въведена в нарушение
на друга, самостоятелна норма от друг закон. Изключването на разхода по тези клаузи от
ГПР затруднява преценката на потребителя за размера на сумите, които в крайна сметка
дължи - "икономическите последици от сключването на договора" по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 19 от ЗЗП. Затова във всички случаи тези клаузи са нищожни на поне три
самостоятелни основания.
Практиката на съдилищата освен това е почти напълно еднососочна, когато приема, че
описаният начин за заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е свързан с непосочване на верен
ГПР в договора за кредит, което нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на основание
препращането на чл. 22 от ЗПК води до нищожност на целия договор. С оглед тази практика
е неоснователно възражението, че неточно посочен ГПР не е равносилно на непосочен ГПР,
доколкото тази практика приема като предпоставка за нищожността именно, че е
равносилно. Не се споделя от повечето съдилища тезата, че когато се цели конкретно
заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, следва да се счита за нищожна само
клаузата, тъй като ал. 4 и 5 на чл. 19 от ЗПК представляват специално правило и ако се
приеме пълна нищожност на договора, ал. 5 ще остане изобщо без приложение. Последното
формално е вярно, но въпреки това изводът, приет в практиката, не е за приложимост на
5
специална норма, уреждаща нищожност само на клаузата, а за неточно формулиране на
закона, като се приема, че законодателят във всички случаи е целял максималната защита за
потребителя и санкция за недобросъвестния кредитополучател. Самите клаузи за
допълнителните такси, неустойки и т.н. представляват едно цяло по замисъл с основната
уговорка за възнаградителна лихва - действителната лихва и действителният разход по
кредита е сборът от всички тези суми. Това означава, че нищожна на основание чл. 19, ал. 5
от ЗПК следва да се счита не само допълнителната уговорка за разликата над формално
фигуриращия в договора размер на ГПР, а всички уговорки, формиращи общия сбор на
разходите, независимо на какви части са формално поделени. Решенията в обратния смисъл
- че нищожна е само уговорката за надвишението, представляват по-стара, изоставена вече
практика на съдилищата.
Така след констатацията, че целият договор е нищожен, ищцата дължи единствено сумата от
300 лв. и искът за присъждане на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на връщането на
надвнесените 100 лв. е основателен.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да заплати
разноски в полза на Районен съд - Пазарджик за държавна такса в размер на общо 172,88
лева, представляваща сбора от дължимите държавни такси, съобразно цената на двата
обективно кумулативно съединени иска – съответно 3072 лв. и 1063 лв., предвид че ищцата
е освободена от заплащане на такси и разноски, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.
Ответникът следва да заплати и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на процесуалния
представител на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като от представения
договор за правна защита и съдействие се установява, че пълномощникът е предоставил
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. За основателността на
претенцията е достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в който
да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., като не е необходимо страната да установява и да
доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл
определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, I г. о. на ВКС, определение № 319 от
09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, IVг. о. на ВКС/.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът взе предвид, че са
предявени два обективно съединени иска, които са с различен предмет, но с връзка помежду
си, съобрази също размера на вземането по всеки от тях, броя на проведените заседания и че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, материалният интерес е нисък, както
и взе предвид решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
по преюдициално запитване, отправено от Софийския районен съд, че национална правна
уредба, която ограничава съда да определи адвокатско възнаграждение под минималния
размер, се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Ето защо съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата
следва да се определи възнаграждение в размер на общо 300 лв. за двата иска, което намира
6
за съответно на положения труд и на материалния интерес от иска.
По изложените съображения настоящият състав на Районен съд - Пазарджик
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, договор за паричен заем № 995472 от 21.03.2024 г., сключен
между Й. С. К., ЕГН **********, от с. М., ул. „Т.“ № 4, общ. Пазарджик, и „Моят кредит“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ № 55, ет. 3, като оставя без разглеждане предявения при условията на
евентуалност иск за обявяване на нищожността на клаузи от допълнителния договор към
него, предвиждащи заплащането на допълнителни суми, като неравноправни на основание
чл. 143, ал. 2 от ЗПП и поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 23 ЗПК „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК
*********, да заплати на Й. С. К., ЕГН **********, от с. М., общ. П., сумата от 100 лв. /сто
лв./, дадена от нея без основание по договор за паричен заем № 995472 от 21.03.2024 г.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „Моят
кредит“ ЕООД да заплати в полза на Д. В. М. – адвокат от Адвокатска колегия - Пловдив,
възнаграждение за процесуално представителство по настоящото дело в размер 300 лв.
/триста лева/.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
7