Р Е
Ш Е Н
И Е №
гр. Асеновград, 11.**.2020 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
Районен съд Асеновград, ІІІ
гр. състав, в публично съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди
и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Е. Калпачка
при секретаря Неделина Рабаджиева,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 416 по описа на АРС за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Обективно съединени искове с
правна квалификация чл. **4, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 22
от ЗПК, евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК и чл. 11, т. 9 от ЗПК.
Ищцата Т.Т.
моли да бъде обявен за нищожен сключения на 05.07.2016 г. договор за кредит, на
основание чл. 22 от ЗПК, тъй като клаузата за уговаряне на договорна лихва и
неустойка са в противоречие с добрите нрави и с императивна правна норма – чл.
19 от ЗПК, евентуално моли да бъде прогласена нищожността на чл. 8 от Договор
за кредит от 05.07.2016 г., на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, уговаряща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне
на обезпечение по договора, като противоречаща на добрите нрави, поради
прекомерен размер и уговорена извън присъщите и функции; заобикаляща закона -
правните изисквания на чл. 19, ал. 2 от ЗПК, и нарушаваща закона - чл. 11, т. 9
от ЗПК.
Ищецът твърди, че на 05.07.2016
г. между нея и ответника „К. Й.“ ООД е сключен договор за кредит, по силата на
който й е предоставена сумата от 1000 лева, а тя се е задължила да върне
същата, ведно с договорна лихва в размер на 3,40% , уговорен годишен процент на
разходите от 49,366 % и срок за погасяване на заема на ** месечни вноски в
размер на 102,88 лв.
Освен това е постигната договореност
за заплащане на неустойка по договора при непредставяне на обезпечение по
договора – поне две от следните обезпечения - запис на заповед, банкова
гаранция или поръчител на едно или две физически лица, които да отговарят
кумулативно на изброени условия. Размерът на неустойката при неизпълнение на
това задължение бил уговорен на 817,49 лв., която била платима на вноски от по
68,** лв., заедно с погасителната вноска по договора, като се кумулирала към нея. Така месечната вноска и дължимата сума
по договора нараствала значително.
Ищецът счита, че по този начин се
цели увеличение на възнаграждението за дадения заем, като неустойката
представлява скрита печалба за дружеството. Така договорната лихва надхвърля
значително размерът на дадения заем, като прави размерът и уговорен в
противоречие с добрите нрави и принципът на добросъвестност, тъй като надхвърля
повече от три пъти размера на законната лихва. Поради това счита, че по
договора следва се приеме, че уговорката за заплащане на възнаградителна
лихва е нищожна, съответно не дължи заплащането и по договора. Твърди също, че
лихвата е уговорена за да бъде заобиколена
императивна правна норма на закона – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се поставят
неизпълними условия за представяне на обезпечения пред заемателя.
От друга страна счита, че самата неустойка е уговорена в разрез с
добросъвестността, извън присъщите и функции, не отговаря на присъщата не
неустойката обезпечителна функция, с оглед разясненията в задължителната
тълкувателна практика на ВКС, тъй като не цели обезпечаване на изпълнението на
главното задължение, а е уговорена за неизпълнение на условие за отпускане на
кредита. Твърди, че уговорената неустойка противоречи на добрите нрави, тъй
като, с оглед санкционният и характер, е уговорена като са поставени
изисквания, създаващи предпоставки за начисляването и. Предвидено е неустойката
да се кумулира към погасителните вноски на договора,
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговореният
лихвен процент е различен от прилагания при действие на договора, като за него заемателят не е бил запознат с предоставяне на стандартен
европейски формуляр, според изискванията на чл. 5 от ЗПК.
Твърди, че така сключеният
договор е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен
при неспазване на нормите на чл.11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като не е посочен точния размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР, тъй като не е включено вземането на кредитора за лихва,
прикрита като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР. Освен това
неустойката била опредЕ. в размер, който не отговаря
на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с размера на заетата сума,
поради което заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че така
уговорена неустойката в чл. 8 от Договора съставлява и неравноправна клауза в
договора по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП, тъй като представлява
необосновано високо обезщетение или неустойка. Освен това навежда основания, че
посочване на ГПР който е различен от действителния представлява заблуждаваща
търговска практика, по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т.1 от ЗЗП. На това
основание също се обосновава неравноправност на клаузата в договора, уреждаща
неустойката.
С оглед неспазване на нормите на
чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК договорът се твърди да е нищожен, на осн. чл. 22 от ЗПК. Ето защо се дължи връщане само на
чистата стойност на заема, на осн. чл. 23 от ЗПК.
Нищожността на клаузата за
неустойка води до нищожността на целия договор, тъй като тя не може да бъде
заместена от повелителни разпоредби на закона, а кредиторът не би сключил
договор за заем без определено възнаграждение, а договорената неустойка
всъщност е част от възнаграждението по договора, който по дефиниция е
възмезден. Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се прогласи
нищожността на целия договор с ответника, сключен на 05.07.2016 г., евентуално
да се обяви за нищожна клаузата на чл. 8 от Договора, като противоречаща на
принципа на добрите нрави, заобикаляща закона – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11,
т. 9 и 10 от ЗПК.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор, с който ответникът „К. Й.“ ООД оспорва основателността на
предявения иск. Твърди, че договорът е сключен по искане на ищеца, тъй като е
била в просрочие по друг договор за кредит с
ответника, като настоящият бил трети по ред между същите страни. Твърди, че
ищецът е бил много добре запознат със съдържанието на договора и условията на
кредитната институция, поради дългогодишните си финансови отношения с нея,
приел е общите условия на дружеството с подписа си под договора, запознат е с
погасителния план, в който е включена и неустойката и такса за разсроченото и
плащане в размер на 69 лв. Твърди, че договорът е валидно сключен, при свобода
на договарянето, като заемателят е участвала лично и
е влияела на формирането на част от клаузите в поредния заем със заемодателя,
подписала е договора и всички приложения към него, както и е получила заемната
сума.
Оспорва твърдението за нищожност
на договора, на осн. чл. 22 от ЗПК, счита, че са
спазени всички разпоредби на ЗПК, включително ГПР не надвишава прага, посочен в
чл. 19, поради което и потребителят не се е отказал от договора, с оглед
дадената му възможност да го стори в 14 дневен срок без да излага мотиви. Не
счита нарушени и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Сочи, че
уговорената неустойка има обезщетителен характер, с
оглед основанието за начисляването и. Сочи, че няма как размерът на неустойката
да бъде включен в ГПР, тъй като длъжникът има три дневен срок за изпълнение на
задължението. Счита, че не може да се приравняват уговорената лихва с
уговорената неустойка, тъй като имат различен характер, първата – възнаградителен, а втората – обезщетителен.
Счита, че в чл. 3 от Договора са дадени точно и изчерпателно всички параметри
на договора, съгласно законовите изисквания в тази връзка.
Оспорва твърденията за нищожност
на чл. 8 от Договора, като твърди, че клаузите му са индивидуално уговорени, включително
размерът на неустойката, с оглед принципа на свобода на договарянето. Твърди,
че начинът на уговаряне на заплащане на неустойката не променя характера и не
може да се счита,че е с възнаградителен характер или
представлява обезщетение за забава. Посочва, че тълкувателната практика на ВКС
дава критерии за преценка на предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка, като единствено ако е уговорена с цел, извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
може да се приеме за нищожна, като прекомерността не я прави непременно нищожна
поради нарушаване на добрите нрави. Сочи, че не притежава правната
характеристика на лихва, поради което не е съществува законова забрана за
начисляване на лихви за забава върху задължението. Счита, че на осн. чл. 92, ал. 2 от ЗЗД следва да бъде намален размерът
на уговорената неустойка, ако съдът приеме, че е прекомерна. В писмена защита развива
тези съображения.
По изложените съображения моли да
бъде отхвърлена молбата като неоснователна и недоказана, като претендира
присъждане на разноски.
Съдът, като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за
установено следното:
Не се спори между страните, а и от събраните в настоящото производство
писмени доказателства се установява, че на 05.07.2016 г. между ищеца, в
качеството му на заемател и ответника „К. Й.“ ООД, е
бил сключен Договор за паричен заем № 16117, представен в копие по делото,
ведно с погасителен план към него от ищеца, сключен при общи условия, неприложени
като доказателство. Тези доказателства не се оспорват. От представения договор
за заем е видно, че заемодателят е предал на заемателя
сумата от 1000 лв., а заемателя се е задължил да върне сумата на ** месечни вноски от
по 102,88 лв. В чл. 3, т.7 от Договора за паричен заем е уговорен фиксиран месечен
лихвен процент от 3,40% , а в т.5 от същия договор годишен процент на разходите
по заема 49,366%. В чл. 3, т. ** от договора е посочена общата дължима сума в
размер на **34,51 лв.
В чл. 6 от договора за заем е уговорено задължение на заемателя
да представи на заемодателя поне две от посочените обезпечения – запис на
заповед, издаден от заемателя, банкова гаранция или
поръчител, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора
за заем. Уговорен е срк от три дни за представяне на
обезпечение, съгласно посочените условия, в противен случай е уговорена
неустойка в чл. 8 от договора в размер на 817,49 лв. с начин на разсрочено
плащане, съгласно погасителен план към договора.
Не се оспорват твърденията в исковата молба, че съгласно общите условия към
договора поръчителството следва да бъде учредено от едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход
общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени от
кредитора; не са кредитополучатели по сключени и непогасени договори за кредит,
сключени със кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от
тях доход.
Уговорената неустойка при неизпълнение на това задължение в размер на
сумата от 817,49 лв. се дължи разсрочено, на равни части от по 68,** лв., добявя се към всяка уговорена парична вноска по договора,
на падежа на погасителната вноска, като така месечната вноска става от 102,88 лв.
на 171,00 лв., а общата сума по договора от **34,51 лв. на 2052 лв.
Ответникът изпълнил задължението си и предоставил уговорената с договора
сума на ищеца, което е удостоверено в самия договор, с подписа на ищеца. Последният
не изпълнил задължението си да предостави на заемодателя посочените обезпечения
при така въведените условия. Поради това и му били начислени суми към месечната
погасителна вноска за заплащане на неустойка по договора. Ищецът заплатил
изцяло задължението си.
От приетото без възражение заключение на ССЕ, изцяло възприето от съда, се
установи, че в ГПР са включени единствено като разход възнаградителна
лихва в размер на 234,51 лв., като неустойката по чл. 8 от договора не е
включена към ГПР. При изчисляване на ГПР са взети предвид единствено срокът и
фиксирания лихвен процент. Начислена била договорна лихва в размер на 234,51
лв., като вещото лице посочва по месеци и сравнява в табличен вид със законната
лихва. Сочи, че, според извършените изчисления, оскъпяването на кредита,
уговорено в чл. 8 от договора, възлиза месечно между 68,55% - 98,90%. Или със
средно годишен процент на оскъпяване от 82,84%. От изслушването на вещото лице
в съдебно заседание се установи, че ако се включи и неустойката по договора при
изчисляване на ГПР, то той ще се повиши многократно, над 50%.
Всички тези обстоятелства не са спорни между страните и са установени с
представените писмени доказателства. Спорът е дали договорът е действителен и
породил ли е задължение за заплащане на сумата и уговореното оскъпяване,
включително и сумата, уговорена като неустойка и съответно какъв е нейният
характер и следва ли да бъде включвана към ГПР, или това ще противоречи на
императивните норми на ЗПК.
В исковата молба се сочи недействителност на договорната разпоредба,
уговаряща 3,40 % фиксиран месечен лихвен процент, като прекомерна, поради това
и в противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, която влече недействителност на целия договор, доколкото не може да
бъде заместена с императивна норма на закона, нито договорът, уреден нормативно
като възмезден, да може да бъде сключен без клауза за заплащане на
възнаграждение за предоставената услуга.
Съдът счита, че процесният договор за паричен
заем е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, доколкото
кредиторът е юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на своята
търговска дейност на физическо лице, което не е търговец и не действа в рамките
на своята професионална дейност, срещу задължението да заплати стойността на
услугата чрез извършване на периодични вноски. Характера на договора не е
спорен между страните. Доколкото има специални разпоредби, уреждащи отношенията
между страните по повод на сключени потребителски договори, съдът счита, че
следва да бъдат прилагани тези норми, а не общите такива, уредени в ЗЗД. В ЗПК,
в чл. 19, е приета нова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., преди сключване на
процесния договор, следователно приложима към него,
съгласно която „Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България“. Доколкото в ГПР се включва и
размерът на уговорената възнаградителна лихва, то
съдът счита, че следва да приеме, че приложима е тази специална разпоредба на
закона, а съдебната практика, постановена преди приемането на специалната
разпоредба, не следва да намира приложение, доколкото е налице различна
нормативна уредба. Или дали е налице прекомерност на уговореното възнаграждение
и в следствие на това нарушаване на добрите нрави, следва да бъде преценявано
през призмата на нормата на чл. 19 от ЗПК. Или неоснователно е възражението на
ответника за противоречие с добрите нрави на така определената възнаградителна лихва, според настоящия състав.
Поради това съдът следва да се произнесе по възражението за
недействителност на целия договор, направено от ответника, на основание неспазване
на императивна правна норма на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и т.11 от ЗПК, противоречие
с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, респективно наличие на неравноправни договорни клаузи влечащи
недействителност на целия договор, доколкото в договора не е посочен реалния
размер на годишния процент на разходите.
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда да бъде посочен в договора лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, както и др. обсотяетелства. В процесния
договор е посочен фиксиран месечен лихвен процент и неговия размер. Нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Действително съдебната практика е противоречива по отношение на това дали
следва да са посочени изрично компонентите на ГПР, освен годишния лихвен
процент, доколкото, при фиксиран лихвен процент, както е в настоящия случай, и
разлика между годишния лихвен процент и годишния процент на разходите и липса
на посочване на други компоненти на ГПР, не става ясно на потребителя какво
друго се включва в ГПР. Според настоящия състав, доколкото неизпълнението на
посочената норма влече недействителност на договора, по силата на разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК, то не следва същата да бъде тълкувана разширително.
Никъде в закона не е посочено, че съдържанието на договора следва да съдържа
изброяване на компонентите, които образуват годишния процент на разходите.
Законът дава определение на термина в чл. 19 ЗПК, в който е посочено какво
изразява годишния процент на разходите - общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Нормата сочи и как се
изчислява, като препраща към формула в приложение, какви разходи не следва да
се включват. Именно като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит е посочен и годишния процент на разходите в процесния
договор, поради което съдът счита, че не е налице липса на задължително
съдържание на договора, поради непосочване на компонентите, които са включени в
годишния процент на разходите.
Съдът счита, че с оглед изложеното, не е налице реално посочване на
годишния процент на разходите по кредита, тъй като посоченото в договора – обща
сума за плащане в размер на **34,51 лв. и ГПР в размер на 49,366 % не отговарят
на уговорените в действителност с договора. В този смисъл съдът споделя
становището на ищеца за наличие на скрити разходи още при отпускане на кредита,
както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по смисъла на
потребителското общностно право. Още със сключване
на договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на договора за
потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9 от ЗПК, а за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за кредит,
което е допълнително, второстепенно задължение. Действително, наличието или не
на обезпечение може да мотивира страните да сключат или не договора, или да го
сключат при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но не следва
да води до промяна на същественото съдържание на договор за кредит, опитвайки
се да се заобиколи императивна разпоредба за
максимален размер на ГПР, визирана в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано
задължението за кредитополучателя цели единствено получаване на допълнително
парично заплащане по договора от потребителя, уговорено още при сключване на
договора, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита до 171 лв.. Така
уговорения начин на заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение, с
посочване на почти неизпълними критерии по отношение на доход и други условия,
на които следва да отговарят във връзка с кредната си
история, въведени ограничения на лицата, които могат да бъдат поръчители в
зависимост от това дали са юридически или физически и др., краткият срок за
изпълнение на задължението, въвежда ненужно завишени критерии като срок и
размер на обезпечението, налага извода, че още с възникване на задължението се
препятства неговото изпълнение. Кредиторът следва да се съобрази с
платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на кредита преди
сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК. Непредставяне на обезпечение
само по себе си не води до претърпяването на вреди за кредитора, които да бъдат
обезщетени от потребителя. Уговорената неустойка не може да се счита и
уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските задължения по договора,
доколкото задължението е именно за предоставяне на обезпечение. Това води до
извода, че задължението е уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението
му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената санкция. Самата тя е
уговорена така, че да се кумулира към погасителните
вноски. Всичко това налага извода, че уговорената наустойка
не притежава присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната
функция, а води единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява печалба за
заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не е посочена в общата сума за
погасяване на кредита и не е включена в годишния процент на разходите. Поради
това и съдът приема, че е част от договорената печалба на дружеството кредитор,
независимо, че с цел заобикаляне на закона не е включена като размер в
уговорената възнаградителна лихва, какъвто характер в
действителност има тази уговорка. За това е следвало да бъде взета предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като по същността си не
представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството кредитор, поради което
и не приема възраженията на ответника, че не следва да се взема предвид при
изчисляване на ГПР по кредита, тъй като не е било възникнало задължението към
датата на сключване на договора.
Така, според настоящия състав, се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите. В този смисъл и
вторият основен спор между страните и разрешаван противоречиво от съдебната
практика е, дали това от друга страна влече и неизпълнение на задължението за
посочване на задължително съдържание на договора за потребителски кредит –
размер на годишния процент на разходите, или доколкото има посочен такъв,
независимо дали е действителният приложим към договора, се касае единствено за
нищожност на клаузата за уговореното допълнително оскъпяване.
Настоящият състав счита, че доколкото не са включени в годишния процент на
разходите по кредита, разходи, които, съгласно действащата уредба е следвало да
бъдат взети включени при посочване на годишния процент на разходите по кредита,
както и такива, които представляват скрита печалба на дружеството, което води
до посочване в договора на годишен процент на разходите, различен от
действителния, е налице липса на задължително съдържание на договора, а именно
липса на посочване на ГПР. Противното би било в разрез с целите на закона и
въведените в него изисквания и санкции.
Настоящият състав споделя и твърденията, че с така уговорената неустойка се
нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на потребителите, доколкото
е налице уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на кредитора и потребителя. Така уговорената неустойка задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, забрана въведена в т. 5 на цитирания текст, както и не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора, което пък е въведено като условие за неравноправна клауза в т. 19. Посочването
в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща
информация относно общите разходи по кредита и попада и според настоящия състав
в обхвата на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно
основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за неравноправна и влечаща цялостна
недействителност на договора, по смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.
С Решение на Съда на
Европейски съюз по Дело
C-453/10 от 15 март
20** г., по преюдициално
запитване, е прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит
на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно
нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО,
98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) №
2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител
да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването
на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на
договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит.
Поради изложеното съдът приема, че е налице липса на задължително
съдържание на договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
от ЗПК, включително поради липса на посочване на действителния лихвен процент и
условията за прилагането му, действителният годишен процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит.
Съдът не приема основателно възражението за индивидуално договаряне на
клаузата за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
договора за кредит. Доколкото действително се установява сключване на други
договори между същите страни при различни стойности на лихви и неустойка, то не
може да се направи безпротиворечив извод, че това е в
следствие повлияване на размера на договореното от страна на ищеца, а не на
различните икономически условия при сключване на договори през различен период
от време.
Предвид горното се установява, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 от ЗПК не е било спазено. Договорът е изначално недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, като предявеният установителен иск се
явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Налице е
предвидена в закона специална предпоставка за недействителност на договора,
поради което същата следва да бъде прогласена.
Доколкото се уважава главният иск, съдът счита, че не следва да бъде
обсъждан евентуалния такъв за обявяване на клаузата по чл. 8 от договора за
нищожна.
С оглед изхода от
спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се
дължат разноски, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Чл. 38 от ЗА указва, че в
случаите на осъществена безплатна правна помощ на материално затруднено лице,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Ето защо за осъщественото
безплатно процесуално представителство пред настоящия съд следва да бъде
определено възнаграждение, съгласно действащата норма на чл. 7, ал. 2 от
Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определена на
база материален интерес, доколкото така е формулирано в цитираната разпоредба,
в размер на 357 лв., съгласно списък на разноските, представен от ищеца (л. 63)
Ответникът следва да бъде осъден да заплати така определеното възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца. А на ищеца, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК,
следва да бъдат възстановени от ответника сторените по делото разноски, съгласно
приложен списък в размер на 150 лв. за възнаграждение за вещо лице и 72,68 лв.
държавна такса, общо 222,68 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т.К.Т.,
ЕГН: **********,***, и „К. Й.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Х., ул. „***“ № **,
представлявано от В.И., че сключеният между тях Договор за паричен заем №
16117 от 05.07.2016 г., е недействителен, на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит.
ОСЪЖДА „К. Й.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Х., ул. „***“ № **,
представлявано от В.И., да заплати на Т.К.Т., ЕГН: **********,***,
сумата от 222,68 лв. (двеста двадесет и два лева и шестдесет и осем стотинки)
разноски в производството, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „К. Й.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Х., ул. „***“ № **,
представлявано от В.И., да заплати на адвокат Елена Георгиева И.,***00**2040,
с адрес гр. П., ул. „Х. К.“ № 2, сумата от 357 лв. (триста
петдесет и седем лева) адвокатско възнаграждение, на осн.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна правна
помощ на Т.К.Т..
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване, от страните, пред Окръжен съд П., в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: