Р Е Ш Е Н И Е
град София, 29.07.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на пети май през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор .……..…. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№14057 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№163012 от 11.07.2019г., постановено по гр.дело №74511/2017г.
по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, е
признато за установено на основание чл.422 ГПК, че „П.П.И.Б.“ ЕООД дължи на А.Т.З. на основание чл.232, ал.2 ЗЗД сумата от 1725.00 лв., представляваща незаплатен месечен наем за периода от
01.07.2016г. до 14.10.2016г. по сключен договор
за наем от 01.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на депозиране на заявлението в съда - 14.06.2017г.,
до окончателното изплащане на сумата. С решението е осъдена „П.П.И.Б.“ ЕООД да заплати
на А.Т.З. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 519.00 лв., представляващи направени разноски в исковото и
заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - „П.П.И.Б.“ ЕООД, чрез адв.М.С., с която се обжалва
изцяло решение №163012 от
11.07.2019г.,
постановено по гр.дело №74511/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, с което е уважен
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД, както и са възложени на основание чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на
ответника разноски. Инвокирани са доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебния акт, като
постановен в противоречие на материалния закон и събраните по делото
доказателства. Оспорва се обстоятелството, че през исковия период по отношение
на процесния имот е съществувал между страните валиден договор за наем от
01.01.2016г.. Твърди се, че третото лице-помагач - „Е.“ ЕООД е придобил
процесния имот с постановление за възлагане от 30.06.2016г. и ищецът като наемодател е бил в невъзможност да осигури на наемателя несмущавано ползване на имота и съоръженията в него, поради което е било
направено по реда на чл.90, ал.1 от ЗЗД възражение за неизпълнен договор. Твърди се още, че ищецът е признал, че е в невъзможност да изпълни
задълженията си по
сключения наемен договор от 01.01.2016г., поради което
договорът е развален по
право – чл.89, ал.1 от ЗЗД и на 01.07.2016г. е бил сключен с новия собственик договор за наем, като
се поддържа, че по отношение на описанието на имота е била допусната техническа
грешка, отстранена с подписано между страните допълнително споразумение от
03.01.2017г.. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови друго решение, с
което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира
присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция. Представя списък
по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - А.Т.З., чрез адв.М.Д., депозира писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага доводи, че обжалваното
решение на СРС е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с
разпоредбите на закона и при правилен анализ на събраните по делото
доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд е обсъдил релевантните за
спора факти и обстоятелства и е обосновал правилен извод, че през исковия
период от време страните са били обвързани с валидно облигационно
правоотношение между тях на основание сключен договор за наем от 01.01.2006г., който е
прекратен, считано от 14.10.2016г.. Поддържа се още, че правилно е преценено от
СРС, че с оглед
липсата на представени от ответника доказателства за заплащане на дължима от
него наемна цена за исковия период са налице основанията в закона за ангажиране
на неговата отговорност и заявената искова претенция се явява основателна и
доказана. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение
на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на сторени
разноски за въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Третото
лице – помагач - „Е.“ ЕООД, не депозира писмен отговор и не взема становище по
подадената въззивна жалба от ответника.
Постъпила
е въззивна жалба от третото лице –
помагач - „Е.“ ЕООД, с която се обжалва изцяло решение №163012 от 11.07.2019г., постановено по гр.дело
№74511/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, като са наведени доводи за
неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение
на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото
доказателства. Твърди се, че „Е.“ ЕООД след като е придобила правото на
собственост върху процесния имот с постановление за възлагане от 30.06.2016г. е
прекратила договор за наем за процесния имот, който е бил сключен от предходния
собственик в качеството му на наемодател, съответно прекратен следва да се
счита и сключения на 01.01.2016г. договор за наем, с който ищецът преотдава
процесния имот на ответника като наемател. Поддържа се още, че на 01.07.2016г.
е бил сключен нов договор за наем между „Е.“ ЕООД в качеството на наемодател и
ответника - „П.П.И.Б.“ ЕООД в качеството на наемател по отношение на процесния
имот, поради което претенцията на ищеца за заплащане от ответника на наемна
цена по прекратения договор за наем от 01.01.2016г. за исковия период - 01.07.2016г. до 14.10.2016г. се явява неоснователна и като
такава следва да бъде отхвърлена. По тези съображения моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното решение и да
постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен
и недоказан.
Въззиваемата страна – ищец - А.Т.З.,
чрез адв.М.Д., депозира писмен отговор, в който изразява становище за
неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага доводи, че обжалваното
решение на СРС е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с
разпоредбите на закона и при правилен анализ на събраните по делото
доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд е обсъдил релевантните
за спора факти и обстоятелства и е обосновал правилен извод, че през исковия
период от време страните са били обвързани с валидно облигационно правоотношение
между тях на основание сключен договор за наем от 01.01.2006г., който е
прекратен по инициатива на наемодателя с връчване на наемателя на нотариална
покана, считано от 14.10.2016г.. Поддържа се още, че правилно е преценено от
СРС, че с оглед
липсата на представени от ответника доказателства за заплащане на дължима от
него наемна цена за исковия период са налице основанията в закона за ангажиране
на неговата договорна отговорност и заявената искова претенция се явява
основателна и доказана. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното решение на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на сторени разноски за въззивната инстанция за платено адвокатско
възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна – ответник - „П.П.И.Б.“ ЕООД, не депозира писмен отговор, в съдебно
заседание чрез процесуален представител взема становище за основателност на
подадената въззивна жалба от третото лице - помагач.
Предявен е от А.Т.З. срещу „П.П.И.Б.“ ЕООД установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната
искова сума видно от приложеното ч.гр.д.№38699/2017г. по описа
на СРС, І
Г.О., 24-ти състав, въззиваемият-ищец- А.Т.З. е
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 14.06.2017г. и е постановена на 06.07.2017г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – „П.П.И.Б.“
ЕООД за заплащане на
сумата, посочена в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – „П.П.И.Б.“ ЕООД възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в заповедта на
изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен
иск.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби са допустими -
подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните
жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението
е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от А.Т.З. срещу „П.П.И.Б.“ ЕООД установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в
мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в двете въззивни жалби са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:
В конкретната хипотеза от
съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че между страните е съществувало
валидно облигационно правоотношение на основание сключен между тях договор за
наем от 01.01.2016г., съгласно който ищецът - А.Т.З. като наемодател е предоставил на ответника
- „П.П.И.Б.“ ЕООД като наемател за
временно и възмездно ползване следния недвижим имот - празно дворно място, съставляващо имот пл.№13, кв.255 по плана на гр.София, местността бул.“Девети септември“, сега местността „Павлово-Бъкстон-Триъгълника“, с адрес: град София, бул.“**********, целият с
площ от 1182 кв.м., при месечна цена в размер на 500 лв., като в нея е включен наем на земята и ползване на
съоръженията, която
наемателят се задължава да заплаща до 25-то число, за срок от една година. Неоснователно
е релевираното и в двете въззивни жалби възражение, че този договор за наем от
01.01.2016г. е бил прекратен от новия собственик на имота – третото
лице-помагач - „Е.“
ЕООД, който съответно е бил сключил нов договор за наем с ответника по
отношение на същия имот на 01.07.2016г.. Доказателства в подкрепа на това твърдение по делото
няма ангажирани. Приложеният по делото договор за наем от 01.07.2016г., сключен
между третото лице - помагач - „Е.“ ЕООД като наемодател и ответника -„П.П.И.Б.“
ЕООД като наемател, е с предмет друг недвижим имот, а именно имот І-14 в кв.255
по плана на гр.София, местност „бул.“******“, като съдът не споделя твърдението
за допусната техническа грешка при описанието на имота доколкото по делото няма
ангажирани доказателства, че се касае за един и същ имот, т.е., че е налице
идентичност между имотът, предмет на договор за наем от 01.07.2016г., и имот,
предмет на договор за наем от 01.01.2016г.. Отделно от това съдът намира да
посочи, че противно на поддържаното във въззивната жалба на ответника по делото
е останало недоказано твърдение, че поради придобиването на имота от нов
собственик – третото лице – помагач по делото, ищецът като наемодател е бил в невъзможност през исковия период да
осигури на наемателя
несмущавано ползване на имота
и съоръженията в него, поради което е било направено от ответника по реда на чл.90,
ал.1 от ЗЗД възражение за неизпълнен
договор и същият се
счита за развален по право – чл.89, ал.1 от ЗЗД от 01.07.2016г.. Доказателства в
подкрепа на тези твърдения няма ангажирани, Напротив – от показанията на
разпитания по делото свидетел – Б.М., който е без родство със страните, се
установява, че през исковия период имотът е ползван от „П.П.И.Б.“ ЕООД като
автопаркинг, наемателят е получавал приходи от него, както и че е присъствал на
разговор, при който новият собственик на имота не се е противопоставил да
продължи да действа сключения договор за наем и ответника да ползва имота като
паркинг. Показанията на този свидетел съдът намира, че следва да бъдат
кредитирани като дадени в резултат на негови преки и непосредствени впечатления, както и не са
противоречиви. Относно показанията на разпитания свидетел Т.Т. съдът намира, че
същият не установява релевантни за спора факти и обстоятелства, поради което
като такива не следва да бъдат обсъждани. При това положение правилно е прието
от СРС, че за исковия период страните са били обвързани от валидно облигационно
правоотношение на основание сключения между тях договор за наем от 01.01.2016г., съгласно който наемателят е поел задължение да
заплаща уговорената наемна
цена в размер на 500 лв.
до 25-то
число на текущия
месец. От доказателства по делото се установява, че в случая наемодателят е
изпратил нотариална покана на наемателя, връчена чрез залепване на уведомление
по реда на чл.47, ал.1 от ГПК, с която го уведомява, че поради незаплащане на
уговорена наемна цена за м.юли и м.август 2016г. прекратява с едномесечно
предизвестие сключеният между тях договор за наем от 01.01.2016г.. Следователно за
исковия период наемателят
дължи изпълнение на поетите с договора за наем задължения да заплаща
уговорената наемна цена, като съдът приема за доказано твърдението, че въззивникът-ответник
фактически е ползвал отдадения под наем имот през исковия период, поради което
дължи заплащане на наемна цена за процесния период.
В доказателствена тежест на
ответника е да ангажира доказателства, че е предал на наемодателя отдадения
под наем имот преди исковия период, но такива не са събрани, предвид на което се налага
извода, че
наемателят е ползвал отдадения под наем имот през исковия период. Съгласно разпоредбата на чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД наемателят е длъжен да заплаща наемната цена за наетата от
него вещ. След като е налице валидно наемно правоотношение, възникнало между
страните по делото, през процесния период наемателят дължи заплащане на
наемната цена за предоставения му за временно и възмездно ползване недвижим
имот. В доказателствена тежест за въззивника-ответник е да
ангажира доказателства, установяващи изпълнение на задължението му, поето със сключването на договора за наем, а именно да заплаща в уговорения срок
дължимата наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване
недвижим имот. По делото не са представени доказателства за изпълнение на задължението
на наемателя за заплащане на дължимата от него наемна цена за исковия период от
време. Следователно при липсата на доказателства за погасяване на задължението на наемателя за
заплащане на наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване
недвижим имот, същият се явява
неизправна страна по договора за наем и следва да бъде ангажирана
неговата договорна отговорност. По изложените съображения решаващият състав
приема, че предявеният иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД се
явява основателен и доказан за размера, за който е предявен.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното съдебно решение, в т.ч. и в частта за
разноските като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ищец. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия - ищец сторените от него разноски пред настоящата
инстанция в размер на сумата от 150 лв., платен адвокатски хонорар, съгласно
приложен списък по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №163012 от
11.07.2019г.,
постановено по гр.дело №74511/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав.
ОСЪЖДА „П.П.И.Б.“
ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на А.Т.З.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 150.00 лв. /сто и петдесет лева/, сторени разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./