РЕШЕНИЕ
№ 18463
гр. София, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110132657 по описа за 2025 година
Образувано е по постъпила искова молба от С. Т. К. срещу „Кредирект“ ЕООД.
Предявени за разглеждане са: 1/ установителен иск с правно основание по чл.
26, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит № 1163970 от 10.10.2024 г. поради противоречието му със
закона и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника
да заплати сумата от 231,00 лева, представляваща недължимо платена сума по договор
за потребителски кредит № 1163970 от 10.10.2024 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването. В условията на
евентуалност на установителния иск е предявен установителен иск с правно основание
по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на чл. 18 от
договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1482,42 лева поради
противоречие със закона и добрите нрави.
Ищецът С. Т. К. твърди, че на 10.10.2024 г. сключил с ответното дружество
„Кредирект“ ЕООД договор за потребителски кредит № 1163970. По силата на
договора му била предоставена в заем парична сума в размер на 1200 лв. при
фиксиран ГЛП 50 % и ГПР от 63,14 %. Сочи, че на осн. чл. 6 от договора се е
задължила да предостави обезпечение на задълженията си по договора, както следва:
1. Поръчителство на едно или две физически лица, които кумулативно отговарят на
редица поставени условия и 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция. В чл. 18,
ал. 1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение дължи неустойка в размер на 1482,42 лева, която
следвало да се заплаща разсрочено с всяка вноска. Сборът на начислената неустойка в
погасителния план възлизала на 1518,42 лева. Счита, че договорът за кредит е
нищожен поради факта, че противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като предвиденият в договора ГПР от 63,14 % не отговаря на действителния такъв, тъй
като в него не била включена и дължимата неустойка, която счита, че е задължителна
част от него. Ето защо, сочи, че действителният ГПР по договора е неправилно
1
изчислен, в заблуда на потребителя и надхвърля максимално допустимия размер.
Излага подробни съображения относно начина на формиране на ГПР и липсата на
ясното му посочване в договора. Отделно намира, че уговорената неустойка с чл. 18 от
договора е нищожна поради противоречие с императивни правни норми, както и с
добрите нрави. Намира, че същата излиза извън присъщата й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Счита, че по поради недействителността на
договора дължи връщането само на чистата стойност на кредита, поради което моли
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 231,00 лева, недължимо платена
сума по договора, надхвърляща чистата стойност. Поради тези и останалите подробно
изложени съображения моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира
разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът не страда от посочените от ищеца пороци за недействителност. Намира, че
недействителността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия
договор, като сочи, че неустоечната клауза не е част от същественото съдържание на
договора. Излага подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не
следва да е включена в размера на ГПР, както и че същата не противоречи на закона и
добрите нрави. Сочи, че ищецът е сключил общо 11 договора за кредит с ответника,
поради което е бил запознат с условията по договора. Намира, че кредитополучателят
е имал възможност да прецени изцяло риска преди сключване на договора за кредит.
Излага подробни аргументи по наведените от ищцата доводи за нищожност на
договора. Сочи, че не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Намира, че не са налице пороци при посочването на ГПР в договора. Признава
фактите, че ищецът му е заплатил процесната сума, както и че уговорената в договора
неустойка не е включена при изчисляване на ГПР. Поради тези и останалите подробно
изложени аргументи, моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 32004/29.07.2025
г. и приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 02.10.2025 г. без
възражение от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи
се от доказване между страните са отделени фактите, че: 1) между С. Т. К. и
„Кредирект“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № 1163970 от
10.10.2024 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1200 лв.; 2) в
договора за потребителски кредит е уговорена неустойка в размер на 1482,42 лева
поради непредоставяне на обезпечение на кредитора, размерът на която не е включен
при формиране на посочения в договора ГПР; 3) ищецът е заплатил на ответника
сумата от 231,00 лева, надхвърляща чистата стойност по кредита.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените като безспорни
обстоятелства за доказани.
Тези обстоятелства се установяват и от приетите по делото доказателства.
Видно е от договор за потребителски кредит № 1163970 от 10.10.2024 г., че
кредитодателят се е задължил и е предоставил сумата от 1200 лева, а
кредитополучателят се е задължила да я върне при уговорен ГПР в размер на 63,14 %
и ГЛП – 50 %, както и че кредитополучателят се е задължила да предостави и
обезпечение на кредитора под формата на банкова гаранция, издадена от лицензирана
търговска банка за периода на сключване на кредита или поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят на условия, посочени в договора за кредит, като в
чл. 18, ал. 1 от Договора е уговорено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок от 2 дни от сключване на договора,
2
кредитополучателят ще дължи неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер
от 1482,42 лв., като същата не е включена при формиране на посочения в договора
ГПР.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № 1163970 от 10.10.2024 г., който
противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди) и небанкова финансова институция-
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за цели, свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на ответника,
поради което следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем
(кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представения по делото договор за потребителски кредит № 1163970
от 10.10.2024 г., сключен между „Кредирект“ ЕООД, като кредитор, и ищеца, като
кредитополучател, е по правната си същност потребителски кредит по смисъла на чл.
9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
В процесния случай, по договора за кредит са посочени размерът на
предоставения кредит (означен като „размер на кредита“ в размер на 1200 лв.), срокът
на кредита – 12 месеца, размерът на погасителната вноска, както и посочване на ГПР –
63,14 % и годишен лихвен процент 50%, а също и общо дължимата сума по кредита,
изчислена към датата на сключване на договора. Към договора е представен и
погасителен план, съдържащ размера, броя и периодичността на заплащане и
падежната дата на всяка погасителна вноска, въпреки че в договора е уговорен
фиксиран лихвен процент и поради това предоставянето на такъв погасителен план не
е част от задължителното съдържание на договора (чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК).
В договора за кредит е посочен и размерът на годишния процент на разходите
(ГПР) – 63,14 %. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
3
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, а клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Размерът на законната лихва се определя съобразно правилата на чл. единствен, ал. 1
Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва
за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Към м. май 2024 г. основният лихвен процент е в размер
на 3,43 %, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения
е 13,43 %, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК е 67,15 %, поради което в процесния договор за кредит посоченият ГПР
формално не надвишава максимално допустимия размер.
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в
договорите неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към
размера на ГПР, съдът намира следното:
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 18 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде
включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните
погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване
на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице - поръчител за
4
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със средства в общия размер от главницата и лихвата по договора. Така
формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито
възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия
разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в.
гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023
г. и др./.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 63,14 %, като след
прибавяне и на уговорената неустойка, която сама по себе си представлява 123,54 % от
главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута - арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, Ш-Б
въззивен състав и др.).
Съдът достигна до извод за недействителност на процесния договор за
потребителски кредит.
Предвид посоченото, съдът намира, че предявения главен иск за
недействителност на договор за потребителски кредит № 1163970 от 10.10.2024 г. е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора по предявения главен иск, не се сбъдна вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск
за прогласяване на нищожността на чл. 18 от договора, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 1482,42 лева поради противоречие със закона и добрите нрави.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 231,00 лв., надхвърляща чистата стойност на кредита, без да е имало
основание за извършване на престацията /поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
5
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит.
Отделен като безспорен между страните е фактът, че ищецът е заплатил на
ответника сумата от 231,00 лева, надхвърляща чистата стойност по кредита. Ето защо
и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделения като безспорен факт за доказан.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ето защо, дължима от страна на потребителя е
единствено сумата от 1200 лева, представляваща задължение за връщане на
предоставената в заем сума. Заплатената сума от 231,00 лева, надхвърляща чистата
стойност на кредита, е платена без основание, поради което следва да бъде
възстановена на ищеца. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски има ищцовата страна,
като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в нейна полза следва да се присъди сумата от 147,76
лева – заплатена държавна такса.
Претендира се и заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 840
лева с вкл. ДДС, като е представен договор за правна защита и съдействие, отразяващ
направеното в брой плащане, както и издадена фактура за сумата. От страна на
ответника е направено възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение, което е основателно.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г.,
II т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове. Ето защо съдът не следва да определя
възнаграждение по всеки от исковете поотделно.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или
фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни
доказателствени средства или експертни заключения, като производството е
приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в което
процесуалният представител на ищеца не се е явил. Касае се за спор с константна и
безпротиворечива съдебна практика. Предвид изложеното настоящият състав счита, че
6
следва да бъде определено адв. възнаграждение в размер на сумата от 480 лева с вкл.
ДДС.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от общо
627,76 лева разноски по делото.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Т. К., ЕГН **********
срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК, че договор за потребителски кредит № 1163970 от 10.10.2024 г. е нищожен
поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на С. Т. К., ЕГН
********** сумите от:
- 231,00 лева, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща
недължимо платена по договор за потребителски кредит № 1163970 от 10.10.2024 г.,
ведно със законната лихва, считано от 06.06.2025 г. до погасяване на задължението;
- 627,76 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7