Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 11.06. 2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 16295 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С Решение № 165459 от 15.07.2019 г. по гр. д. № 58976/2017 г. по описа на СРС, ГО, 124 състав съдът е осъдил
на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД И.И.Р., ЕГН ********** и
А.А.А., ЕГН **********, и двете с адрес: *** да заплатят на "Т.С.” ЕАД,
ЕИК ******, с адрес: ***, разделно /по ½ всяка от тях/ от следните суми
– 1 357,05 лева главница за доставена ТЕ за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2015
г. за аб.№ 124372, сумата от 336,77 лева лихва за забава за релиода 15.09.2014
г. до 24.08.2017 г., сумата от 33,60 лв. за извършено дялово разпределение за
същия период и 8,76 лв. лихва за забава върху тази сума, ведно със законната
лихва върху главниците от 28.08.2017 г. до окончателното им плащане, като за
разликата до пълните предявени размери исковете са били отхвърлени като
погасени по давност.
С решението И.И.Р., ЕГН **********
и А.А.А., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на „Т.С.” ЕАД по 209,49 лв.
всяка от тях – разноски в исковото производство.
Недоволна от така постановеното решение е останала ответницата
в първоинстанционното производство И.И.Р., която в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез особеният си представител адв. С. го обжалва в частта, в която по
отношение на нея и на въззиваемата страна А.А. е уважен осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при
твърденията, че решението е недопустимо, постановено в противоречие с
процесуалните права и материално правните норми, както и необосновано. Твърди
се, че същото е постановено по нередовна искова молба. По-конкретно поддържа,
че в обстоятелствената част на исковата молба липсват обстоятелствата, на които
се основава искът, а в петитума посочените периоди са грешни и неясни. Твърди
се нарушение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ГПК. На следващо място заявява,
че искът е недопустим или неоснователен и недоказан по основание и размер, тъй
като ищецът по време на процеса не е индивидуализирал процесният имот, който
твърди, че е отоплявал, не е посочен периодът от време, за който претендира да
е отоплявал недвижим имот, не са посочени и сумите, които се дължат. Заявява,
че в иска е включен и период и номер на фактура, касаещи предходен отоплителен
период, но не са разграничени дължимите суми за двата периода. Заявява, че
единствените доказателства представени по делото са съобщенията към фактури, в
които името на Р. не фигурира, не е вписан адресът на недвижимия имот, не е
вписан и абонатния номер, съобщенията не са подписани от упълномощено лице на
ищеца, не е посочен издателя, няма дата и печат на ищеца, поради което и счита,
че същите са неистински и неавтентични. Счита, че липсват доказателства, че
през процесния период Р. е била титуляр на правото на собственост или на вещно
право на ползване на недвижимия имот, нито че е ползвала топлинна енергия.
Поради неоснователност на главния иск, оспорва и акцесорния такъв за лихви. Искането
към съда е да отмени решението в обжалвана част и да отхвърли исковете изцяло. Претендира сторените в производството разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД депозира
молба от 21.04.2021 г., с която моли съда да даде ход на делото в тяхно
отсъствие, оспорва въззивните жалби, не прави възражение по доклада. Иска да се
потвърди първоинстанционното решение, претендират се разноски и юрк.
възнаграждение, възразява се за прекомерност на адв. възнаграждение на
въззивниците.
Въззиваемата страна А.А., редовно
уведомена, не депозира отговор в законоустановения срок и не ангажира
доказателства.
Третото лице - помагач на ищеца „Н.“ ЕАД не взема становище по
въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е осъдителен при
правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответниците за суми,
начислени им като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на
процесния адрес.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в исковата молба.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период въззивникът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесният
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От представените пред СРС
доказателства и по-конкретно нотариален акт за дарение на недвижим имот № 106,
дело № 20918/1994 г. от 26.09.1994 г. се установява, че съсобственици на
процесния имот при равни квоти от по 1/2 са били А.А.А. и И. И.Р.. Предвид
горното съдът приема, че между страните за процесния период е съществувало
облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия. Договорът
касае доставка на топлинна енергия до обект апартамент № 28, находящ се в гр.
София, ж.к. „******с аб. № 124372.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че ответниците притежават качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42
(отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от
приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за
битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право
на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр
на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла,
който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр
на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията,
дадена в чл.
153, ал. 1 ЗЕ. Тази
разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на
използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и
помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на ответниците. Видно
от приложения по делото протокол от общото събрание на етажните собственици,
същият е подписан от дарителят на ответниците. Ето защо ответниците в
първоинстанционното производство са ползватели на топлинна енергия и се намират
в облигационно правоотношение с доставчика, по силата на което са задължени към
ищеца да заплащат цената на доставената ТЕ. По делото не се установява, правото
на собственост да е да е било прекратявано за периода, за който се претендират
вземанията.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят
на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни
по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, съдът намира,
че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на осъдителните искове).
Решението е обосновано и правилно и в частта, в която
районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 1 357,05 лева и за периода от
месец май 2014 г. до месец април 2015 г., от която сума всяка една от
ответниците дължи по ½ съобразно квотата им в съсобствеността.
Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез
заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи.
От
заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ, която съдът
кредитира като обективна и компетентна, се установява, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата към
съответния период нормативна уредба.
От
заключението на вещото лице по СТЕ
се установява още, че ищецът ежемесечно е отчислявал за своя сметка
технологични разходи на топлинна енергия в абонатната станция. Вещото лице е
констатирал, че през исковия период ответниците са ползвали топлинна енергия за
отопление на имот, за сградна инсталация и за доставка на БГВ, като ТЕ за общи
части не е начислявана. ТЕ за отопление е била начислявана на базата на „реален
отчет“ на показанията на 5 броя ИРРО, монтирани на 5 броя радиатори, както и по
2 водомера за топла вода, по които се отчита разхода. Вещото лице е заявило, че
по време на отчетите са попълнени документи за главен отчет, които са подписани
от потребителя и са коректно отразени в изравнителните сметки. Сумите за
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, са изчислени в съответствие с
разпоредбите на Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. и Методиката към нея на база
пълния отопляемия обем на жилището - 226 куб.м. Вещото лице посочва още, че
топломерът в АС е преминавал метрологична проверка през процесния период,
съобразно изискванията на Закона за измерванията и Заповедите на ДАМТН. От
заключението се установява, че стойността на потребената топлинна енергия за
процесния период е в размер на 4 193,99 лева.
Съгласно
заключението на вещото лице по изготвената и приета по делото съдебно - счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява, че за процесния
период задължението на ответниците възлиза общо на 3 959,54 лв., от които
3 895,34 лв. за ТЕ е 64,20 лв. за ДР. За процесния период са изготвени 3 бр.
изравнителни сметки, от които 3 броя за доплащане в размер на 1 544,34 лв.
и 0 броя за възстановяване. Вещото лице е констатирало, че стойността на реално
консумираната топлинна енергия за процесния периода е в размер на общо
1 462,38 лева. Установява се още и че ответниците не са извършили плащане
на дължимата главница за ползвана топлинна енергия.
Решението
е постановено при съобразяване с направеното правопогасяващо възражение на
ответниците, че част от вземанията по които ищецът претендира да е кредитор са
погасени по давност, поради което исковете при квалификацията на чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над 1 357,05 лв. до сумата от 3 895,34
лв. и за периода от м.05.2014 г. до м.08.2014 г. правилно са били отхвърлени
като погасени по давност.
Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за главница за
периода м.05.2014 г. – м.08.2014 г. , тъй като падежът за това вземане е
настъпил повече от три години преди датата на предявяване на иска (28.08.2017 г.).
Следва да се отбележи, че
посоченото от въззивника основание на претенциите, а именно - посочване на
дължимата сума в общи фактури не променя падежа на общото задължение и същото
не се дължи от датата на издаване на общата фактура, респ. от изтичане на 30-дневен
срок от публикуването й (чл. 33, ал. 2 от ОУ). Това е така, тъй като съгласно
чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. тази обща фактура обективира
месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане на потребителя.
От изложеното следва, че падежът на месечните задължения за стойност на
потребена топлинна енергия остава същият, посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ
(в 30-дневен срок от датата на публикуването им), като въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната
сметка, единствено би могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата,
надхвърляща общия сбор на фактурираните през целия период задължения (в случай
на резултат за доплащане от потребителя), или ново вземане за потребителя за
сумата за връщане, в случай че фактурираното количество топлинна енергия
през целия отчетен период надхвърля реално потребеното, установено след отчет
на уредите за дялово разпределение.
По отношение на претенциите
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за
мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му.
Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Съгласно Общите условия,
действали за процесния период купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за
топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се
отнася. При забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. Поради това ответникът дължи обезщетение за забава плащането
на главницата за потребена енергия за периода 15.09.2014 г. -24.08.2017 г. в
размер на 336,77 лв.
Към посочената по-горе сума
следва да се добави съответна част от дължимите годишни такси за извършваната
услуга за дялово разпределение, които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и
чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД
и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите
на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената
за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
Поради изложеното,
настоящият съдебен състав споделя извода на СРС, че размерът на дължимата сума
е 1 357,05 лева, представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия, ползвана за периода м.05.2014 г. - м.04.2015 г., обезщетение за забава
плащането на главницата за потребена енергия за периода 15.09.2014 г. - 24.08.2017
г. в размер на 336,77 лв.; 33,60 лева - дължима цена за предоставена услуга
за дялово разпределение за периода м.05.2014 г. - м.04.2015 г. и 8,76 лв. лихва
за забава върху тази сума, ведно със законната лихва върху горните главници от
датата на подаване на исковата молба - 28.08.2017 г. до окончателното плащане,
от които суми ответниците дължат разделно по ½ всяка от тях.
Възраженията на
въззивницата останаха недоказани в настоящото производство, като в заключение,
съдът приема, че задължението на ответниците е определено според отчетното
количество и подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания и
събраните доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 165459
от 15.07.2019 г. по гр.д. № 58976/2017 г. по описа на СРС, ГО, 124 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА И.И.Р., ЕГН **********, с адрес: ***«******да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***,
сумата от 100 лв., представляваща сторените в производството разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „Н.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.