№ 3157
гр. С, 22.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110158099 по
описа за 2023 година
Предявен е иск от П. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“С Н“ № ..., чрез адв.Ч.,
със съдебен адрес гр.С, ул.“И Д“ № ..., за осъждане на от „С-К“ АД, ЕИК ..., със седалище и
адрес на управление гр.Ш, пл.О № 13Б, представлявано от С Н Т, да заплати на ищеца
сумата от 240.00 лв. /съобразно допуснатото изменение на иска в о.с.з. от 13.02.2024 г./,
представляваща недължимо платена от него по договор за потребителски кредит
№...../24.06.2021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 23.10.2023 г.,
до окончателното плащане на дължимото.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищeцът твърди, че на 24.06.2021 г. е сключил с „И Ф“ ЕООД договор за
потребителски кредит №....., по силата на който той е получил сума в размер на 800.00 лв.,
при ГПР от 42.58 %, фискиран годишен лихвен процент от 36.00 %. Подлежащата на
връщане сума е 824.00 лв., а когато не е осигурена гаранция – 1040 лв., като срокът е 30 дни.
Отбелязва се, че в от договора е установено задължение за ищеца да предостави обезпечение
с банкова гаранция или две физически лица, които да отговаря на определени условия, като
при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 216.00 лв. Обяснава
се, че доколкото ищецът не е изпълнил задължението да предостави обезпечение, на него е
начислена процесната неустойка.
С исковата молба се оспорва действителността както на договора за кредит в цялост,
така и на неустоечната клауза на основание чл.19, ал.4 вр. чл.22 ЗПК, чл.26, ал.1, предл.3 от
ЗЗД и чл.143, ал. вр. чл.146 от ЗЗП.
Изразява се становище за противоречие на клаузата с добрите нрави, тъй като с нея се
1
накърнява принципа на добросъветност в гражданските и търговските взаимоотношения. С
това пък се постига несправедливо облагодетестване на едната страна за сметка на другата и
и като краен резултат води до значителна нееквивалентност на насрещните престации на
страните по правоотношението. Аргументи в тази насока ищецът черпи от размера на
неустойката, който е 2/3 от размера на отпуснатата в заем сума.
Обосновава се становище за недействителност на процесната клауза и поради
противоречие с чл.143, ал.1 от ЗЗП. Поради това се прави извод за приложението на чл.21,
ал.1 от ЗПК, според която разпоредба клауза в договор за потребителски кредит, която има
за цел или резултат заяобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Подчертава се, че съобразно Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити, задължение на кредитора е да
извърши предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Отделно от това
ищецът изразява мнение, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави,
тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване
Ищецът навежда и доводи, че неустойката не е включена в ГПР, противно на
приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК относно разходите, които се
включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора на по-нисък от действителния
ГПР противоречи на закона, а по същество нарушава изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Като порок на договора се изтъква, че съдържа явно неизгодни условия, а именно
осигурява печалба на кредитора в размер близо на 30%, което не съответства на пазарните и
икономическите условия.
По така изложените съображения, от съда се иска да осъди ответника да върне на
ищеца 25.00 лв., представляващи част от недължимо заплатените от него 240.00 лв. по
договора суми.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
Ответникът не оспорва, че с ищеца се намира в облигационно правоотношение по
процесния договор за кредит. В отговора на исковата молба се отбелязва, че същият е
сключен от разстояние като подробно се обяснява процедурата за това. Обръща се
внимание, че инициативата е на ищеца, като на същия са изпратени по електронен път
проект на договора, погасителен план към него, стандартен европейски формуляр и общи
условия. С оглед на това, според ответника е осигурена възможността на потребителя да се
запознае с условията по кредита и той сам е избрал да даде съгласието си за сключването
му, натискайки бутон „подпис“.
По отношение конкретната клауза за неустойка се твърди, че тя обезпечава
изпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави договореното с кредитора
му обезпечение, като неустойка се начислява само за времето на неизпълнението.
2
Ответникът се позавава на практика на ВКС, според която за действителността на
неустоечната клауза е от значие дали неизправният длъжник има възможност сам да
ограничи размера на неизпълнението. Доколкото в настоящия случай, такава възможност е
налице, според ответника, клаузата не е недействителна.
Излагат се съображения и че в процентно отношение размерът на неустойката е 0.9%,
който не може да се приеме за прекомерен, въпреки че сам по себе си размерът не е
критерий за действителността на неустоечната клауза, а това е нейната цел, която не може
да излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Ответникът аргументира становище, че не е налице изначална невъзможност на заемателя да
осигури поръчител в посочения в договора срок, като от неизпълнението на това
задължение, кредиторът търпи вреди, а именно той се лишава от гаранция, че неговото
вземане някога ще бъде удовлетворено.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Вземат писмено
становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и
има за предмет претенция за неоснователно обогатяване, произтичаща от дадена от ищцата
на ответника сума без основание.
Неоснователно обогатяване е налице, когато е възникнало по силата на закона
правоотношение между две лица, по силата, на което едното лице, което е получило нещо
без основание, е задължено да го върне на другото лице, за чиято сметка то се е обогатило. У
нас са уредени два основни вида на неоснователното обогатяване ( кондикции)
– престационна и непрестационна (чл.55 и чл.59 от ЗЗД).
В случая се касае за престационна кондикция, при която е дадена сума пари на
основание, което не е съществувало, а именно по нищожна клауза от договор за заем.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит №...../24.06.2021 г. Въз основа на последния, ответното дружество е предоставило на
ищеца в заем сумата от 800.00 лева, която последният следва да върне след 30 дни. Заемът
е отпуснат при 36.00% годишен лихвен процент и 42.58 % ГПР.
Съгласно чл.19 от договора за заем, в срок от 3 дни, считано от датата на подписване
на договора, заемателят следва да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо
се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и с в полза на кредитора,
3
което трето лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора, вкл. за погасяване на главница, лихва, неустойки и други
обезщетения, такси и други. Алтернативно е предвидена възможност заемателя да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен
ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора
за заплащане на тези задължения.
В общите условия на ответното дружество са поставени изисквания, на които трябва
да отговаря както третото лице, така и банковата гаранция, които подлежат на изрично
одобрение от кредитора.
При неизпълнение на това задължение на потребителя, в чл.29 от процесния договор
е предвидено същият да дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, пред който не е предоставено договореното обезпечение. Самата
неустойка пък се заплаща периодично, заедно с всяка погасителна вноска.
На първо място, с оглед изрично наведените в исковата молба възражения и
задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК следва да се посочи, че процесният договор за
кредит попада в обхвата на регулация на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр.
18/5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., с последни изм. и доп. с ДВ бр.104/08.12.2020 г.),
който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит. В случая
договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от
ЗПК, в редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните,
посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера
на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на
разходите по кредита и ясно е означена общата сума, дължима от потребителя, изчислена
към момента на сключване на договора за кредит както и останалите изискуеми реквизити.
Изготвен е и погасителен план, неразделна част от договора с вписана падежна дата и
размер на дължимата сума общо и по отделни компоненти.
С клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
В случая в чл.1, ал.6 от процесния договор за паричен заем е посочен годишният
процент на разходите по кредита, който е 42.58 % и който не надвишава пределните норми
по чл.19, ал.4 от ЗПК съобразно предвиденото в ПМС № 426/18.12.2014 г./. В чл.1, ал.5 пък е
отразен годишния лихвен процент – 36.00% , както и всички разходи, приложими към
момента на сключване на договора за кредит.
4
Доколкото договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, в него следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11, т.10 ЗПК, включващ общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит- арг. чл.19, ал.1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
5
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. В
случая обаче не може да се приеме, че с въвеждане на процесната клауза за неустойка е
допуснато такова нарушение, тъй като в договора е означено по ясен и недвусмислен начин
задължението на потребителя до осигури трето физическо лице, което да поеме солидарно
задължението му, респ. банкова гаранция, като са посочени условията за това и санкцията в
случай на неизпълнение /в глобален размер и в погасителната вноска – видно от
погасителния план/.
Невярно е твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като не е отразено
правото му на отказ от същия. Точно в обратната насока е клаузата на чл.21 от договора, в
която е разяснено това право на потребителя.
По отношение възраженията досежно заложената възнаградителна лихва, съдът
намира да отбележи следното: Действително, съществува практика на ВКС, в която се
приема, че уговорката за договорна лихва е действителна само ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната лихва по необезпечени кредити. Това обаче е по-стара практика,
отпреди приемането на ал.4 на чл.19 от ЗПК, в който се въвежда ограничение на размера на
годишния процент на разходите по потребителски кредити до пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая съдът намира, че следва да съобрази
именно ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите се
включват както дължимите лихви /вкл. и договорна възнаградителна такава/, така и други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Идеята на законодателя е да ограничи
общите разходи по кредита до определен размер, без да се интересува от съотношението на
всеки един от тях в общи им размер. Именно при този подход се защитават в най-пълна
степен интересите на потребителя, доколкото в противен случай е възможно при ниска
възнаградителна лихва, да бъдат предвидени в договора други разходи, които да оскъпят
повече кредита, отколкото ако лихвата е в по-висок размер /в частност над три пъти
законната лихва/.
По отношение действителността на оспорената клауза на чл.19 от процесния договор,
следва да се посочи, че действително в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да
определят съдържанието на договорите, които скюлчат, за която обаче са въведени две
ограничения: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави /в тази насока т.3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/. Съобразявайки тези ограничения, следва
да се приеме, че клауза на чл.12 от договора е нищожна доколкото установява задължение,
което противоречи на добрите нрави. Критериите за това се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По принцип преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
6
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза /чл.19 от
договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в 3-дневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение в чл.29 от
договора са предвидели неустойка в размер на 216.00 лв. /съобразно посоченото в
погасителния план/. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на чл.21, ал.1 ЗПК.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл.29
от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е приблизително над
1/4 от заемната сума за срока на целия договор. Предвидено е още предварително, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както размера
на вноските нараства. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин в погасителните вноски, неустойката по същество представлява сигурна печалба за
заемодателя.
Ето защо, съдът приема, че процесната клауза е в нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява правата на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде приета за
нищожна.
В същото време и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че сама по себе
си нищожността на посочената клауза не влече нищожност на целия договор за кредит,
доколкото същият би бил сключен и без процесната уговорка. Извод в тази насока се следва
от факта, че в случай, че за кредитора предоставянето на обезпечение би било необходимо
условие за възникване на заемното правоотношение, то той би поставил това изискване към
7
заемателя още преди да сключи договора с него.
Ето защо, съдът приема, че процесната клауза е в нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява правата на потребителя. Поради това тази клауза е нищожна и извършените от
ищеца плащания на установени в нея задължения са без основание.
Видно от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, на 02.08.2021 г. за
погасяване на задълженията по процесния кредит е постъпила сумата от 1100.53 лв. Със
същата са закрити задълженията за неустойка от 216 лв., за договорна лихва от 24 лв., за
неустойка за просрочие от 56 лв., за такса за уведомителен SMS от 2.50 лв. и за лихва за
забава от 2.03 лв.
Доколкото ищецът е платил сумата от 216.00 лв. по нищожна клауза, а именно по
клаузата за неустойка, то тя подлежи на връщане. Ето защо предявеният иск следва да бъде
уважен до този размер, а за разликата до пълния предявен от 240.00 лв. да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
Предвид изхода на спора, всяка от страните има право на разноски, каквото искане е
направила. От направените от ищеца разходи за държавна такса от 50.00 лв. и депозит за
вещо лице от 400.00 лв., съобразно уважената част от иска, следва да му се присъдят 405.00
лв.
На пълномщника на ищеца следва да се определи възнаграждение по реда на чл.38,
ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, което съобразно материалния интерес по делото
и предвиденото в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 на Висщия адвокатски съвет за минималните
размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 400.00 лв. Съобразно уважената част от
исковете ищецът следва да бъде осъден да заплати на адв.Г. Ч. 360.00 лв.
От страна на ответника се претендира адвокатско възнаграждение от 1200.00 лв.,
срещу което със становището на ищеца от 09.02.2024 г. е направено възражение за
прекомерност. Съдът като съобрази действителната фактическа и правна сложност на спора,
обема събран доказателствен материал, реално извършените от процесуалния представител
на ответника действия по неговото представителство и защита по делото, както и броя на
проведените съдебни заседания, намира, че следва да намали заплатеното от «С К» АД
адвокатско възнаграждение до размера от 400.00 лв., съобразно материалния интерес по
делото и предвиденото в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 на Висщия адвокатски съвет за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. От тази сума, в тежест на ищеца
следва да бъдат поставени 40.00 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.Ш, пл.О № 13Б,
8
представлявано от С Н Т, да заплати на П. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“С Н“ №
..., сумата от 216.00 лв., представляваща недължимо платена от него неустойка по договор за
потребителски кредит №...../24.06.2021 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 23.10.2023 г., до окончателното плащане на дължимото, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 240.00 лв.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.Ш, пл.О № 13Б,
представлявано от С Н Т, да заплати на П. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“С Н“ №
..., сумата от 405.00 лв., представляваща направени от ищеца разноски по делото, съобразно
изхода му.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.Ш, пл.О № 13Б,
представлявано от С Н Т, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата на адвокат Г. Г. Ч., ЕГН **********, Софийска адвокатска колегия, с адрес
гр.С, ул.«И Д» № ..., сумата от 360.00 лв., представляваща възнаграждение за процесуално
представителство и защита на ищеца П. Д. К., ЕГН **********, по настоящето гр.д.№
58099/2023 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА П. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“С Н“ № ..., да заплати на „С-
К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.Ш, пл.О № 13Б, представлявано от С
Н Т, сумата от 40.00 лв., представляваща направени от ответника разноски по делото,
съобразно изхода му.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9