Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 22.06.2018 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на трети април през две
хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Боряна
Воденичарова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №665 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.07.2017 год., постановено
по гр.дело №57785/2014 год. по описа на СРС, ГО, 44 с-в, Д.Е.Д. е осъден да
заплати на Л.И.Л. по искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди /изживени
болки и страдания/, в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/,
настъпило на 16.03.2013 год., в гр.София, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.10.2014 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 326.86
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва да
периода от 16.03.2013 год. до 23.10.2014 год., като исковете са отхвърлени в
останалата им част до пълните предявени размери; отхвърлени са като
неоснователни и предявените от Л.И.Л. срещу Д.Е.Д. искове с правно основание
чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 40 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат на ПТП,
настъпило на 16.03.2013 год., в гр.София, изразяващи се в заплатена такса за
издаване на съдебно-медицинско удостоверение и за сумата от 6.37 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.03.2013
год. до 23.10.2014 год., като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 159.92 лв. – деловодни разноски, а ищецът
е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 924.90 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ответника трето
лице-помагач З. „А.“ АД.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди и обезщетение за забава
в размер на законната лихва, е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Л.И.Л.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният
съд не бил съобразил принципа на справедливост при определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди. Присъденото обезщетение не съответствало
на характера на причинените увреждания, степента и интензитета на претърпените
болки и страдания, продължителността им, както и негативните последици в социално-битовия
живот на ищеца. От заключението на вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза било видно, че се касаело за болки с висок интензитет. От събраните
гласни доказателства се установявало, че ищецът се бил възстановил за период от
около 3-4 месеца, като през първия месец не можел да се обслужва сам, бил много
зле и трябвало да му се помага да става, изпитвал болки, които се изразявали и
на лицето му. Посттравматичният стрес и свързаните с него затруднения в
социално-битовия живот и професионалната дейност на ищеца продължили повече от
периода на възстановяване от физическите болки от около 3-4 месеца. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
изцяло уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Д.Е.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Определеният от СРС размер на обезщетението за неимуществени
вреди съответствал на изискването на чл. 52 ЗЗД. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно,
като на основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на
правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права,
имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица.
Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/
деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на
деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е във въззивното производство, а и това се
установява въз основа на събраните писмени доказателства и заключенията на
вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство
първоначална и допълнителна съдебно-медицински експертизи /които подлежат на
кредитиране – чл. 202 ГПК/, че са налице всички предпоставки по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответника за причинените на ищеца
неимуществени вреди – изживени болки и страдания от навяхване на шията и
контузия на поясната област, настъпили в резултат на ПТП на 16.03.2013 год., в
гр.София. Посочените обстоятелства, като включени в основанието на иска, са
установени със сила на пресъдено него и с влязлото в сила в осъдителната му
част първоинстанционно решение, срещу която не е било упражнено право на
въззивна жалба от страна на ответника – чл. 298 – 299 ГПК.
Спорният въпрос между страните по същество във въззивното
производство е свързан с размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера
на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на
ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания и пр.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна –
вида, броя и тежестта на уврежданията; възрастта на пострадалия, който към
момента на ПТП е бил на 33 год.; обстоятелствата, при които е настъпило
увреждането; интензивността на търпените болки и страдания на ищеца – с лек до среден интензитет, като
при травма болките се засилват вследствие на отока през втория-третия ден, като
при травми болката отшумява след седмия-осмия ден и започва степенуване на
нейния интензитет, както и тяхната продължителност, в т.ч. продължителността на
възстановителния период от 15-20 дни – обстоятелства, за изясняването на които
са нужни специални знания и които са установени въз основа на заключенията на
вещото лице по първоначалната и допълнителната съдебно-медицински експертизи /чл.
202 ГПК/, съпътствани от страхово състояние – настъпването на което е доказано
от показанията на свидетелите Т.С.Л./съпруга на ищеца/ и Д.И.Л./сестра на
ищеца/, които при преценката, включително и по реда на чл. 172 ГПК подлежат на кредитиране
като ясни, убедителни, житейски логични и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото, и от друга страна – липсата на трайни
последици за здравето на ищеца и пълното му възстановяване, както и съществуващите
в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на
вредите, въззивният съд намира, че присъждането на 2 000
лв. би било справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди.
Определянето на по-голяма от тази сума би довело до несъответстващо на
изискванията на справедливостта имуществено разместване.
Релевираната главна претенция се явява основателна до
размер на горепосочената сума, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи
срещу правилността на решението на СРС в частта му по иска по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан
в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет
императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения,
установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите
на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа
страна.
При установените
по делото фактически положения и тъй като съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.
3 ЗЗД, при задължение за непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и
без покана, то за обезщетението за неимуществени вреди в размер на 2 000
лв. ответникът е в забава през исковия период – от 16.03.2013 год. до
23.10.2014 год., и дължи на ищеца законна лихва в размер на 326.86 лв., както
по същество е приел и СРС при правилно приложение на чл. 162 ГПК, чийто правни
изводи въззивният съд също споделя.
С оглед изложеното, бланкетната
въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение на разрешаване на спора по
същество, съотв. косвено преценка относно правилността на решението на СРС в
обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В посочената част обжалваното решение е постановено
в правилно приложение на материалния закон и следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
Тъй като липсват данни ответникът по жалбата да е
направил реално разноски във въззивното производство, СГС намира, че няма
основание за ангажиране отговорността на жалбоподателя /ищеца/ по реда на чл.
78, ал. 3 ГПК.
По отношение на формулираното във въззивната жалба на
ищеца искане за изменение на обжалваното решение в частта за разноските на
ответника за адвокатско възнаграждение, настоящият съдебен състав намира, че
същото е такова по смисъла на чл. 248, ал. 1 ГПК, по което компетентен да се
произнесе е СРС /който го е постановил/. След произнасянето на
първоинстанционния съд по това искане, определението му по чл. 248, ал. 3 ГПК подлежи на
обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.07.2017 год., постановено по гр.дело №57785/2014
год. по описа на СРС, ГО, 44 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е постановено постановено
при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач З. „А.“ АД.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ВРЪЩА делото на СРС, 44 с-в,
за произнасяне по искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на ищеца Л.И.Л., обективирано
във въззивната му жалба с вх.№5141619 от 29.09.2017 год.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/