Р
Е
Ш Е
Н И Е
№260011
гр. Русе, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Русенският окръжен съд, гражданско отделение,
в открито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
Председател: Мария Велкова
Членове: Галина Магардичиян
Боян Войков – мл.
с.
при
секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното от председателя в. гр. д. № 303 по описа за 2020
г.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
О.д.на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител
гл. юрисконсулт Т.Й., обжалва Решение № 367 от 04.03.2020 г., постановено по
гр. д. № 6408/2019 г. по описа на РРС, с което е осъдена да заплати на Д.З.Д. сумата
от 1 526.47 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за
периода 01.06.2016 г. – 31.12.2017 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 23.10.2019 г. до окончателното ѝ плащане, както и
разноските по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на
решението, поради съществено нарушение на процесуалните правила и нарушаване на
материалния закон. Иска се отмяната му с постановяване на друго, с което искът
да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Претендират се разноските по
делото.
Въззиваемият Д.З.Д., чрез пълномощника
си адв. П.Х., счита жалбата за неоснователна, а постановеното решение за
правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски
за въззивната инстанция.
Окръжният
съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и обсъди
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Производството по делото е образувано по
предявени от Д.З.Д. кумулативно съединени искове за осъждане на ответника ОДМВР
– Русе да му заплати сумата от 100 лева, представляваща дължимо възнаграждение
за положен извънреден труд с продължителност 100 часа за периода от 01.01.2016
г. до 31.12.2017 г., на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 187, ал. 5
и 6 от ЗМВР, в редакцията към процесния период, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението,
както и сумата от 10.00 лева, представляваща лихва за забава върху дължимите
суми за извънреден труд за периода от 01.01.2016 г. до предявяване на иска. Изложени
са доводи за полагане на извънредния труд в голямата си част през нощта.
В хода на производството ищецът е направил изменение на иска си, като
от първоначално предявения размер на главния иск от 100 лева за извънреден труд го е увеличил до
размера от 1
526,47 лева за исковия
период, ведно със законната лихва от 23.11.2019 г.
и разноските по делото.
Не се спори между страните, а и от
представените пред първата инстанция доказателства се установява, че през
периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2017 г. ищецът е бил в служебно
правоотношение с ответника, заемайки длъжността с.п. в „К.“ на група „О.о.р.“ в
сектор „О.О.т.“ към отдел „о.п.“ при ОДМВР – Русе, срещу насрещното задължение
на работодателя да му заплаща уговорено трудово възнаграждение, при режим на
труд с нормална продължителност на работното време 8 часа дневно, 40 часа
седмично при 5-дневна работна седмица, от 08.00 ч. до 17.00 ч. с обедна почивка
от 12.00 ч. до 13.00 ч., като в изпълнение на служебните си задължения е полагал
труд и през нощта (22,00 – 06,00 часа). Не се спори, че със заповед №
336з-1064/02.05.2019 г. на директора на ОДМВР – Русе, служебното правоотношение
на ищеца е прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, считано от
датата на връчване на заповедта.
Като доказателства по делото са
приобщени заповеди за определяне размера на допълнителния отпуск, за работната
заплата, справки за часовете положен и платен извънреден труд за исковия период,
справки за платени еднократни парични обезщетения.
От заключението на представената пред
първата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява, че положеният
извънреден труд, след прилагането на коефициент за преобразуването на нощния в
дневен такъв, в периода 01.01.2016 г. – 31.12.2017 г., който към датата на
прекратяване на служебното правоотношение не е заплатен от работодателя е в
размер на 246.889 часа и е на стойност 1 693.19 лв. След завеждането на делото,
на 22.11.2019 г. ответникът е заплатил на ищеца възнаграждение за 85 часа
извънреден труд в размер на 518.91 лв. и след приспадане на тази сума от размера
на дължимата, остатъкът е в размер на 1 174.28 лв. за исковия период. Вещото
лице е изчислило и размера на дължимата лихва за забава върху сумата до
завеждане на иска, на 407.06 лв. В съответствие с разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД
и при съобразяване на правилата за погасителната давност по чл. 110 и сл. от ЗЗД, каквото възражение е направено своевременно от ответника, след плащането
на 22.11.2019 г. са се погасили изцяло дължимите лихви, които до датата на
плащането съдът приема, че са в размер на 482.42 лв., т. к. до този момент не е
имало възражение за изтекла давност, погасена е и част от главницата в размер
на 90.49 лв. Видно от таблица приложение № 2 (л. 107 от първоинстанционното
дело), за 2016 г. е останала дължима главница в размер на 6.87 лв. за м.
октомври, която не е погасена по давност и за 2017 г. – 1 519.60 лв., с което
общият размер на непогасеното задължение е 1 526.47 лв., като е извършено и
преизчисляване на положения от ищеца нощен труд към дневен такъв.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се
установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният
съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз
основа на които е достигнал до правилни изводи, относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се
установяват с тях.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които
въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до съществени
процесуални нарушения и противоречие на решението с материалния закон.
Въззивният състав намира, че няма нарушение на диспозитивното начало, каквото
се твърди в жалбата, тъй като съдът по свой почин може да назначава експертизи,
когато това се налага за изясняване предмета на делото и с оглед задължението
му да установи истината и да съдейства на страните за изясняване на делото от
фактическа страна. Не е налице и недопустимо изменение на иска, тъй като не е
променено искането на ищеца, а е конкретизирано по размер. Както с исковата
молба, така и с изменението по чл. 214 от ГПК се претендира заплащане на
извънреден труд, част от който е полаган и през нощта. Съгласно
разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се
изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Какво се разбира под
извънреден труд се казва в нормата на чл. 143, ал. 1 от КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и
без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от
работника или служителя извън установеното за него работно време“. В случая, съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време
на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в
работни дни – подневно
(ал. 3). Разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 1 и ал. 6
от ЗМВР (в редакцията, приложима към исковия период) постановява, че работата
извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с допълнителен
платен годишен отпуск за работата в работни дни и с
възнаграждение
за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни – за служителите на
ненормиран работен ден, какъвто е ищецът, чрез заплащане с 50 % увеличение върху основното месечно възнаграждение. Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство,
времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални
правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата
делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР (предишна редакция). Така за процесния период 01.01.2016 г. – 31.12.2017 г. са
действали правилата на Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на вътрешните работи, уреждащи реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове
относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта
между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно
8 часа за всеки 24-часов период (чл. 3, ал. 3 от двете наредби). Видно е обаче и е безспорен факт, че в цитираните наредби липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по
която следва да се отчитат отработените часове за положения труд пред нощта,
както е било уредено в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г.
(отм.) – чл. 31, ал. 2 от същата гласи, че при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за
отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия
брой отработени часове за периода. При това положение, въззивният съд намира, че в действащите в
процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната
уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като
възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни. За неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия, в случая субсидиарно приложение намират правилата на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време
нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за
подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т. е.
приложимият коефициент е 1,143. Възприемането на обратното становище би поставило
държавния служител от системата на МВР в неравностойно положение спрямо работещите по трудово правоотношение и другите държавни
служители, чиито правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето
защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната
жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно
правоотношение на установения в нормата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в
дневен. С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на
допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния
период, получен включително
и след преобразуване на положените часове нощен труд в
дневен, се явява доказана по основание.
Тези изводи на съда не се променят и
след постановяването на Решение от 24.02.2022 г. по дело С-262/2020 г. на СЕС
относно тълкуване на Директива 2003/88/ЕО, относно някои аспекти на
организацията на работното време. Задължителното за всички юрисдикции тълкуване
на СЕС приема, че съгласно чл. 187, ал. 1 и 3 от ЗМВР нормалната продължителност
на труда през деня и през нощта е еднаква и затова
съотношението между нормалната продължителност на труда през деня и тази през
нощта е 1 и не налага преобразуване, което освен ако не се
основава на обективен и разумен критерий, следва да се приеме, че не е налице
допустима от закона цел, годна да обоснове разглежданата в производството
разлика в третирането. Не би била основана на такъв обективен и разумен
критерий, всяка разлика в третирането, която разпоредбите на националното право
в областта на нощния труд въвеждат по отношение на различни категории
работници, намиращи се в сходно положение. Подобна разлика би била несъвместима
с правото на Съюза и би налагала в такъв случай, националният съд да тълкува
националното право във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на
съответната разпоредба на първичното право, като вземе предвид цялото вътрешно
право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, за да гарантира
пълната ефективност на тази разпоредба и да достигне до разрешение,
съответстващо на преследваната с нея цел.
По посочените мотиви СЕС постановява с
решението си, че разпоредбите на чл. 20 и 31 от Хартата на основните права на
ЕС допускат разлика в третирането между работниците и служителите от частния
сектор и тези от публичния, единствено когато тя се основава на обективен и
разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна на тази цел.
Настоящият въззивен състав намира, че
законодателният пропуск да се уреди начин и коефициент на изчисляване на
положените от служителите на МВР часове допълнителен труд през нощта не се
основава на изискуемия пропорционален и обективен признак за разграничение
между двете групи работници и служители. Поставянето в по-неблагоприятно
положение на държавните служители, работещи в системата на МВР спрямо
работниците и служителите по трудови правоотношения, при липса на нормативно
установени критерии, противоречи както на тълкуваните разпоредби на Хартата,
така и на забраната на чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България за
въвеждане на ограничения на база лично и обществено положение.
С оглед всичко гореизложено, празнотата
в специалния нормативен акт следва да бъде преодоляна чрез приложение на общия
такъв – НСОРЗ, предвиждащ в чл. 9, ал. 2, че при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове следва да се превръщат в дневни с коефициент,
равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното
работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
По отношение размера на претенцията, съдът намира, по
аргумент от чл. 266, ал. 1 от ГПК, че във въззивното производство няма пречка
страните да сочат и представят нови доказателства, които следва да бъдат
съобразени при постановяване на крайния съдебен акт. В тази
връзка от въззивника са ангажирани
доказателства
за извършено плащане на 21.02.2020 г., след приключване на съдебното дирене
пред първоинстанионния съд, на сума в
размер 1 297.04 лв., които променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което
жалбата се явява частично основателна. Извършеното плащане е с основание
„заплати“ и тъй като към момента на извършването му правоотношението с ищеца е
прекратено, то съдът приема, че същото е във връзка с претенцията, по повод на
която се води и настоящото производство. На това основание и след приспадане на
извършеното плащане, претенцията на ищеца е основателна до размера на 229.43
лв., в която част решението следва да се потвърди, а над този размер искът
следва да бъде отхвърлен.
С оглед постановения резултат, на въззиваемия следва да се присъдят
разноски в размер на 45 лв. за въззивното
производство от общо направени в размер на 300 лв. за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, а на жалбоподателя се дължат
разноски в размер на 280.53 лв. за въззивното производство от общо направени
330.53 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство. По компенсация, в полза на жалбоподателя следва да
се присъдят 235.53 лв. разноски за въззивната инстанция.
Мотивиран така,
окръжният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 367 от 04.03.2020 г. по
гр. д. № 6408/2020 г. по описа на
Районен съд Русе в частта, с която ОДМВР Русе е осъдена да заплати на Д.З.Д. с ЕГН ********** сумата над 229.43 лв. до присъдения
размер от 1526,47 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден
труд през периода 01.06.2016 г. – 31.12.2017 г., ведно със законната лихва за
забава върху тази сума от завеждането на иска – 23.10.2019 г. до окончателното плащане, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.З.Д. с ЕГН ********** ***, иск за
присъждане на сумата от 1297.04 лв., представляваща
разликата над сумата от 229.43 лв. до предявения размер от 1 526,47 лв., представляваща размер на дължимото и неизплатено възнаграждение за извънреден труд за
периода 01.01.2016 г. – 31.12.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от 23.11.2019 г. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д.З.Д. с ЕГН ********** *** деловодни
разноски в размер на 235.53 лв. по компенсация за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: