Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 10.10.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 4735 по описа за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 10.09.2018
г. по гр.д. № 71815/15 г., СРС, ГО, 165 с-в е признал за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК от "Т.С."
ЕАД, ЕИК *******срещу Р.К.В., ЕГН ********** искове, че ответницата дължи на
ищеца сумата от 2829, 20 лв.. представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за периода м.05.2012-м.04.2014 г. до топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, общ. Слатина, жк „*******, ведно със законната лихва от 27.03.2015 г. до
окончателно плащане на сумата, че на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД ответницата
дължи на ищеца сумата от 572. 25 лв.. представляваща обезщетение
за забава за периода от 30.06.2012 - 19.03.2015 г., както и че на основание чл.
79 ЗЗД ответницата дължи на ищеца сумата от 26, 52 лв.
- такса за услуга дялово разпределение за периода 05.2012-04.2014 г., като е отхвърлил иска за горницата до пълния
предявен размер от 26, 88 лв, както и е отхвърлил изцяло иска за сумата от 4,34
лв. - обезщетение за забава за периода от 30.06.2012 - 19.03.2015 г. върху
таксата за дялово разпределение. За процесиите суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16736/2015 г. по
описа на СРС. Осъдил е Р.К.В., ЕГН ********** да заплати на "Т.С."
ЕАД, ЕИК *******на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в исковото и
заповедното производство в размер от 601,
31 лв. Осъдил е "Т.С." ЕАД, ЕИК *******да заплати на Р.К.В.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в исковото производство
в размер от 0, 88 лв.
Решението е обжалвано с въззивна
жалба от ответницата Р.К.В., ЕГН **********, чрез
пълномощника по делото адвокат З.Г.Г. от САК, със
съдебен адрес: *** с мотиви, изложени в жалбата. Развиват се доводи, че претендираните
суми не се дължат, защото липсва валидна облигационна връзка между страните, че
в случая е налице непоръчана доставка на топлоенерегия
от страна на ответницата, че Р.В. не е получавала никакви фактури от ищеца, а
само извесетия за фактури, но това обстоятелство не е
обсъдено от съда, че е налице наушение на
европейското законодателство, чл.15 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. за неговата практика за нелоялните
търговски практики от страна на търговци към потребители, с които е изменена
Директива 97/7/ЕО за чл.9 „Доставка на непоръчани стоки по домовете, като в
този смисъл е и чл.27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент на
Съвета от 25 октомври 2011 г., озаглавен „Непоръчани доставки“ и т.н. Районният
съд не се е съобразил с посочените директиви, което е в ущърб на потребителите,
респ. в ущърб на ответницата Р.В..
Моли процесното
решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което
да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира присъждане на
разноски за настоящата инстанция.
Въззиваемият „Т.С.” ЕАД оспорва въззивната жалба.
Третото
лице помагач не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество
неоснователна, поради следното:
Предявени са искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД е предявил
горепосочените искове за установяване съществуването на вземане за сумата от 2829,20 лв., представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за периода м.05.2012–м.04.2014 г. до топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, общ. Слатина, ж.к „*******, сумата от 26, 88 лв. - такса за дялово
разпределение за същия период, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявление по чл. 410 ГПК, както и на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от
575,25 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.06.2012 -
19.03.2015 г. и сумата от 4, 34 лв. - обезщетение за забава върху таксата за
дялово разпределение за същия период. За процесиите суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16736/2015 г. по
описа на СРС, като в законоустановения срок е
постъпило възражение от длъжника.
Ищецът твърди, че ответницата,
като собственик, е потребител на топлинна енергия за процесния
имот, като не е изпълнил задължението си да заплати стойността й. Обосновава
правния си интерес от предявяване на установителните
искове с проведено заповедно производство и издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 16736/2015г. по описа на СРС, 37 състав,
срещу която ответникът е възразил.
Ответницата Р.К.В., в срока по чл. 131 от
ГПК е депозирала писмен отговор, в който се изразява становище
за неоснователност на предявените искове.
Третото лице помагач не
взема становище по исковете.
По направените във въззивната
жалба възражения, СГС излага следните мотиви:
От събраните
по делото писмени доказателства може да се направи
извод, че ответницата се явява потребител
на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Съгласно чл.153 от ЗЕ (1) (Изм.
- ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012 г.), всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване
в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение
по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат
цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно § 1, т. 2а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ "Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди, т.е. налице е облигационно отношение между страните по
спора.
Видно от доказателствата
представени по делото, а именно н.а. № 12, дело № 154/2006 г. за учредяване на
договорна ипотека, н.а. № 11, дело 153/2006 г. за покупко-продажба на недвижим
имот, н.а. № 76, дело 263/2006 г. за дарение на недвижим имот, Р.К.В. се явява собственик на апартамент № 25, находящ
се в гр.София, район „Слатина“, ж.к „Христо Смирненски“, бл. *******, т.е. на процесния недвижим имот. Следователно купувач (страна) по сключения договор за
доставка на топлинна енергия до процесния имот е
неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество по
силата на закона, без да е необходимо негово изрично волеизяление
в този смисъл. Ето защо напълно неоснователни се явяват твърденията на ищцата,
че след като няма конкретен договор с ищеца, то липсва валидна облигационна
връзка между страните.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ / обн. ДВ 107/2003г./ и действалата преди нея норма на чл.
106а ал. 1 от ЗЕЕЕ /отм./ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба,
съответно одобрение с Решение ОУ-026/11.05.2002г. на ДКЕВР и Решение №
ОУ-067/12.12.2005г. на ДКЕВР. Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда -етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 -чл.148/ и в действалите към процесния период Наредба за топлоснабдяването
/ отм./, Наредба № 2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 год., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната
енергия за отопление на сграда-етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите
/чл.142, ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като според чл.145,
ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда-етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Няма данни по делото ответницата да се е възползвала от предвиденото рекламационно производство и да е оспорила изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки под формата на дялови разпределения в установените срокове, поради което, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта по СТЕ начин в съответствие с нормативната уредба. Освен това, няма данни ответницата да е заявила надлежно възраженията си срещу начисленията и отчетите съгласно чл. 32, ал.3 от Общите условия, които имат силата на закон за страните - в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл. 70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването.
След като е установена доставката на топлоенергия,
ответникът/цата дължи заплащането й, без значение
дали ищцовото дружество е издало фактури за тези
доставки, доколкото вземанията на ищеца не са доказани само чрез счетоводните
му записвания; без значение е дали ответната страна е получавала издаваните от
ищеца фактури-задължението за плащане на топлинната енергия произтича от
доставката й до топлоснабдения имот, а не от
фактурирането й. След като и стойността на топлинната енергия, определена по прогнозен дял, става изискуема 30 дни след
изтичането на периода, за който е начислена, върху тази стойност също се
дължи лихва за забава.
Относно развитите доводи за т.н. непоръчана доставка и
нарушение нормите на европейското законодателство от страна на районния съд, то
и въпреки твърденията във въззивната жалба, тези
доводи са излагат за пръв път в нея/ депозирания по делото пред първата
инстанция отговор на исковата молба е доста оскъден откъм доводи, състоящ се
само от една непълна страница./ Ето защо, като въведени за първи път едва във възивната жалба се явяват преклудирани
по смисъла на т.4 от Т.Р. № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, според която „възраженията на
ответника срещу предявения иск поначало се преклудират
с изтичане на срока за отговор
на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, поради което
не могат да се направят
за първи път пред въззивния
съд. Това се отнася и за
възраженията за погасителна и придобивна давност.“
Независимо от това, настоящата инстация
излага следните мотиви, във връзка с тези доводи.
Твърдението за т.н. непоръчана доскавка
на практика е свързано с приложение на чл.62 от ЗЗП. Разпоредбата на чл.62,
ал.2 ЗЗП, забраняваща доставката
на централно отопление без искане
на потребителя, е приета с цел транспониране
в националното законодателство
на разпоредбите на Директива
2011/83/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
25 октомври 2011 г. относно правата
на потребителите, за изменение на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и за отмяна на
Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета. В тази връзка е постановено
ТР № 2/25.05.2017 г. по т.д.
№ 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл.62 вр. пар.1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за доставката
и нежеланието за преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла
на чл.62,
ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие. Съгласно мотивите на ВКС, различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно отопление
в сгради под
режим на етажна собственост, като това е обективно
обусловено от естеството на отношенията,
които възникват между титулярите на право на
собственост или вещно право на
ползване върху отделни обекти в такива сгради. Ето защо доводите
на въззивника, че е налице хипотезата на т.н. „непоискана доставка“, са неоснователни.
Фактът на предоставяне на топлинна енергия се
установява от индивидуални справки от ФДР, документи за главни отчети,
извлечение от сметки за начислени прогнозни суми от ищеца, изравнителни сметки,
приетите по делото СТЕ и ССЕ, последните неоспорени от ответницата.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 10.09.2018 г. по
гр.дело № 71815/15г. на СРС, ГО, 165 състав.
Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на ищеца „Н.“ ЕАД, ***.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.