№ 1279
гр. София, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Ася Събева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20221000501206 по описа за 2022 година
С решение № 260446 от 4.02.2022 г., по гр.д. № 14488/17 г., СГС, І-21 с-
в, отхвърля предявения от Н. П. Б. и Л. С. П. срещу В. Н. В. отрицателен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че
ответникът В. не е собственик на апартамент със застроена площ 63, 79 кв. м.,
находящ се на тавански етаж от триетажна сграда в гр. ***, ул. *** № *,
състоящ се от коридор, две стаи, кухня, клозет, както и таванско и избено
помещение, заедно с 9, 4 % ид.ч. от общите части на сградата и от мястото,
представляващо парцел III-3, квартал 538, местност Центъра, общо застроена
и незастроена площ от 342 кв.м., който имот е нанесен като самостоятелен
обект с идентификатор 68134.407.41.1.3, находящ се в сграда № 1,
разположена в имот с идентификатор 68134.407.41 по кадастрална карта.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от едната ищца Н. П. Б..
Намира, че съдът е игнорирал част от доказателствата, а други е възприел
неправилно – свидетелските показания са приети за достоверни без да са
налице основания за това, тъй като данните сочели, че свидетелят, твърдейки,
че е съсед, е посочил несъществуващ адрес. Твърди, че договорът, с който
ответникът се легитимира като собственик е нищожен, като противоречащ на
1
закона, имащ невъзможен предмет и сключен при липса на съгласие от
продавача. Сочи, че този договор от 1.09.1964 г. не е вписан в Службата по
вписванията и това е осуетило вещно-транслативния му ефект. Намира също,
че договорът не е предшестван от изискуемо решение на СГНС и съгласие на
министъра на финансите. Твърди, че по скица имотът е бил на два етажа, а в
договора е отбелязано, че е на три, като изтъква, че на таванския етаж няма
санитарно помещение и прозорец, което прави този етаж несамостоятелен
обект, макар и да е нанесен в кадастъра. Позовава се на практика, в която се
сочи, че едно такова несамостоятелно помещение може да се придобие по
давност, ако се придобие по давност главната вещ (твърдения в тази насока са
изложени в първоинстанционното производство при уточнение на иска и
правния интерес от водене на делото – л. 171). Поддържа, че ответникът не е
добросъвестен владелец, тъй като от страна на ищците са подавани
множество жалби и сигнали, което е смутило владението. Твърди, че със
заповед от 20.08.1992 г. имотът е отписан от актовите книги и е възстановен
на наследниците. Претендира да се отмени решението и да се уважи иска.
Ответникът В. Н. В. оспорва жалбата. Счита, че съдът не е спазил
правилото за преклузия и е събирал доказателства, поискани от ищците
въпреки това. Счита, че ищците са пропуснали преклузивните срокове по
ЗВСОНИ и ЗОСОИ и това ги е лишило от възможност да предявяват права,
основани на нищожност на договора по чл. 26 ЗЗД. Подчертава, че
ревандикационният иск на Н. Б. по чл. 108 ЗС срещу В. е отхвърлен с влязло в
сила решение. Счита, че точният смисъл на приетата по делото СПочЕ не
налага извода, че представителят на държавата Л. не е подписала спорния
договор, тъй като вещото лице е изтъкнало, че не е установено със сигурност,
че представения сравнителен материал изхожда от това лице. Сочи, че според
действащата редакция на Правилника за вписванията договорът, като
сключен преди 1.06.1996 г., не е подлежал на вписване - чл. 3 и чл. 5, т. „а“.
Твърди, че по делото има доказателства за дадено съгласие от министъра на
финансите. Счита, че от наследодателя на ищците са отчуждени два обекта,
единият от които процесното жилище на таванския етаж, което съществувало
като самостоятелно още към момента на отчуждаването. Сочи, че с отговора
на исковата молба е приложено съгласие на наследодателя на ищците – А. П.
К., за извършване на преустройство в обекта (№ 11).Твърди, че на този етаж е
имало други тавански помещения, както и че жилището още тогава се е
2
състояло от коридор, две стаи, кухня и клозет и се е продало заедно с
(отделно) таванско и избено помещение. Подчертава, че със заповед на СО е
отказано да се реституира на ищците обекта, тъй като той е бил продаден на
трети лица (л. 22). На последно място сочи, че в полза на ответника по иска е
изтекла придобивна давност, която е била спряна с иска по чл. 108 ЗС, но
поради отхвърлянето му, този факт е заличен с обратна сила. Сочи съдебна
практика и моли да се потвърди решението.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл.124 ГПК.
Ищците Н. П. Б. и Л. С. П., твърдят, че са наследници по закон на П. А.
К. който е син и наследник на А. П. К.. Твърдят, че последният закупил през
1924 г. къща на два етажа, със застроена площ от 112 кв.м. в гр. ***, ул. ***
№ *, в имот пл. № 3 от кв. 538, м. "ГГЦ - Зона Г -12". На 04.08.1949 г. на
основание ЗОЕГПНС (отм.) по отчуждителна преписка № 1979/48 г., от А. К.
били национализирани партерния и таванския етаж от къщата, пристройка
към нея, заедно с 3/5 идеални части от общите части на сградата и
недвижимия имот, като бил съставен АДС № 1872/1949 г. След
одържавяването, стопанско предприятие "Софжилфонд" обособило част от
тавана (около 65 кв. м) с паянтови прегради. На 01.09.1964 г. въз основа на
решение на ИК на СГНС, одобрено от Министерство на финансите с писмо №
11-460/26.05.1964 г., с договор за покупко-продажба на държавен жилищен
имот, ИК на РНС "Васил Левски" продал на родителите на ответника
апартамент в гр. ***, ул. *** № *, със застроена площ от 63, 79 кв.м., находящ
се на тавански етаж от триетажна жилищна сграда, състоящ се от коридор,
две стаи, кухня, клозет, както и таванско и избено помещение заедно с 9, 4 %
ид.ч. от общите части на сградата и от мястото, представляващо парцел 111-3,
квартал 538, местност Центъра, общо застроена и незастроена площ от 342
кв.м. Ищците твърдят, че с влизане в сила на ЗВСОНИ (ДВ, бр. 15 от
21.02.1992 г.) собствеността върху отчуждената част от къщата била
възстановена съгласно непосредственото действие на разпоредбата на чл. 1 от
ЗВСОНИ. Със заповед РД 92-57-625 от 20.08.1992 г. и допълваща я Заповед
РД-57-660 от 19.06.1996 г. на Столична община бил деактуван отчуждения
партерен етаж от къща, заедно с принадлежащите му таванско и избено
3
помещение и идеални части от общите части, като било наредено имота да се
предаде на наследниците на А. К.. Ищците твърдят, че са собственици и на
таванското (несамостоятелно) помещение, намиращо се в триетажната
жилищна сграда, тъй като то е принадлежност към главна вещ, тяхна
собственост (партерен етаж) и те са негови собственици поради давностно
владение върху партера – така извеждат правния си интерес от отрицателния
установителен иск – л. 171. Отделно ищците продължават да поддържат, че
самият ответник не е собственик на жилището, тъй като договорът за
покупко-продажба от 01.09.1964 г., не бил подписан от продавача и от
купувачите, не бил вписан, а в него се сочело, че парцелът е с № 111-3, а не
както е в действителност по план - № ІІІ-3. Настояват, че няма решение на
СГНС (чл. 14 от НПЖДЖФ) и съгласие от министъра на финансите. Считат,
че ответникът не може да се позовава на придобивна давност, тъй като тя е
прекъсната с иск по чл. 108 ЗС през 2010 г. Претендират да се признае, че
ответникът не е собственик на имота.
Ответникът В. Н. В. оспорва иска, като го намира за недопустим поради
отхвърляне на ревандикационната претенция на ищците с влязло в сила
решение. Сочи, че е пропуснат срока за иск по чл. 7 ЗВСОНИ за прогласяване
нищожността на договора, който е бил основанието за придобиване на имота
от наследодателите на ответника, а твърденията за наличие на нищожност по
същество оспорва като неоснователни. Твърди, че в негова полза е изтекла
придобивна давност.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Не е спорно, че ищците са наследници по закон на А. К., който е бил
собственик на цялата сграда, където се намира таванския имот. Няма спор
също, че по ЗОЕГПНС през 1949 г. от К. са отчуждени партерния и таванския
етаж от къщата. По делото е приложен Акт № 1036/7109 по дело № 5073 от
19.09.1949 г. (л. 8 от гр.д. № 14911/10 г., СРС) по преписка № 1979 от 1948 г.
В същия в графа за описание на сградата е отразено в т. 1, че тя съставлява
„къща, от два етажа и таван – 3 жилищни помещения, партер – 3 стаи и пр., І-
ви етаж от 3 стаи и пр., тавански етаж – 2 стаи и пр .“ В графа за описание
на одържавеното имущество е вписано, че то съставлява посочените по-горе
4
партерен и тавански етаж от къщата (по т. 1), като първият етаж е описан с
три стаи и кухня, а вторият е описан като състоящ се от две стаи и кухня,
със съответните зимнични и тавански помещения и 3/5 ид.ч. от сградата и
мястото, с отбелязване за площ – „общо застроено и незастроена – 114,8
кв.м“. В акта е вписано още, че отчужденото имущество е предадено на
стопанско предприятие "Софжилфонд". С договор за продажба на държавен
жилищен имот от 01.09.1964 г., сключен по реда на отменената Наредбата за
продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните
съвети (в сила до 1967 г.), имотът бил продаден на родителите на ответника
В., с описание като апартамент, находящ се на таванския етаж от
триетажната жилищна сграда на ул. *** № *, състоящ се от коридор, две стаи,
кухня, клозет, таванско и избено помещение (л. 259) с площ от 63,79 кв.м.
Апартаментът е описан като такъв без ЖБ конструкция, изграден от
преградни стени, наковани с летви върху мертеци и замазани с хоросан.
С решение № 16307 от 13.08.2014 г. по гр. дело № 10516/2011 г., СГС, е
отхвърлил предявения от първата ищца Н. П. Б. срещу ответника В. В. иск по
чл. 108 от ЗС за признаване правото на собственост на ищцата и предаване на
владението върху ½ ид.ч. от имота, съставляващ част от таван, с площ 65
кв.м., находящ се в двуетажна къща, в гр. ***, ул. *** № *, в имот пл. № 3,
представляващ част от УПИ I-1,3 в кв. 538.
Няма спор, че имотът се владее от ответника В., както и че същият е
нанесен като самостоятелен обект с идентификатор 68134.407.41.1.3 по
кадастралната карта.
Събраните гласни доказателства също установяват, че имотът се ползва
от В. – св. К. А. В. сочи, че таванския имот се ползва от 1995-1997 г. от
ответника (който тя не познава лично), като той наводнявал жилището на
ищците, отношенията им били обтегнати, водели се дела между тях. Св. Х. К.
В., роднина на ответника, също сочи, че още от 1964-5 г. спорния имот, като
закупен от родителите на В. от общината, се ползва от тях за жилище, а след
смъртта им от В. и съпругата му и до сега. Св. Т. Г. С., също твърди, че
таванското пространство се ползва от В. (по разказ на бащата на ищците),
като свидетелят потвърждава за споровете и дела между страните. Св. Б. И.
Х., живеещ в съседство, потвърждава, че жилището на третия етаж се
ползвало от родители на В. и самият него от повече от 50 години и до сега.
5
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
Ищците основават претенцията и правният си интерес от водене на
настоящия отрицателен установителен иск върху твърдението, че от
наследодателя им е отчужден имот (таван), който е несамостоятелен обект и
съставлява принадлежност към техния собствен такъв в същата сграда.
Твърдейки, че техният имот е самостоятелен и главен, а таванският етаж има
обслужващ характер, те считат, че ответникът няма право на собственост
върху него и претендират това да бъде признато. В тежест на ответника по
отрицателен установителен иск е да докаже правата си върху спорната вещ. В
настоящият случай, няма спор, че ответникът В. е наследник на лицата, които
са закупили имота от държавата с договор от 1964 г. Този договор вече е бил
оспорван от ищцата Б. (за ½ ид.ч. от имота), като във влязлото в сила решение
по гр.д. № 10516/11 г., СГС, ІІ „в“, не допуснато да касация с определение №
136 от 26.03.2015 г. по гр. д. № 968/2015 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, изрично е
посочено, че основания за недействителност на разпоредителната сделка е
следвало да бъдат заявени с иск по чл. 7 ЗВСОНИ в посочения в разпоредбата
преклузивен срок. Пропускането на тази правна възможност лишава
отчуждените собственици (респ. наследниците им, каквито се явяват Б. и П.)
да търсят защита на правата си по исков път или чрез възражения за
нищожност на договора. В този смисъл и практиката – ТР № 1 от 1995 г.,
ОСГК на ВС, решение № 130 от 20.02.2002 г. по гр.д. № 1800/2002 г., ІV ГО,
ВКС, Решение № 55 от 28.05.2010 г. по гр.д. № 3435 от 2008 г., и пр. Казаното
на общо основание се отнася и до въведените в настоящият процес
възражения на жалбоподателката П. (за останалата ½ ид.ч. от имота) за
действителност на договора за продажба от 1964 г., поради което те не следва
да се обсъждат в настоящия процес.
За пълнота следва да се отбележи, че оплакването на жалбоподателите,
че договорът не е породил транслативното си действие поради липса на
вписване, не може да се сподели. Вписването не е елемент от фактическия
състав за прехвърляне на собствеността с нотариален акт, то има
оповестително-защитно действие и има отношение към конкуренцията между
правата на приобретатели, вписали по различно време актове за придобиване
на вещни права от същия праводател върху същия имот, независимо от това
кога са съставени.
6
Ищците основават правният си интерес от воденето на настоящия
процес с твърдението, че имотът на ответника е несамостоятелен обект,
поради което като обслужващо помещение към тяхно жилище в сградата, им
принадлежи, респ. не принадлежи на ответника. Настоящият състав не приема
това становище. Още при отчуждаването от наследодателя на ищците през
1949 г. жилището е било описано като едно от самостоятелните жилища
(наречени в акта за завземане жилищни помещения), следователно то има
самостоятелен характер. Не може да се възприеме тезата, че отчужденият
тавански етаж е съставлявал таванско помещение, припадащо се на друго
жилище в сградата, тъй като отново в акта по ЗОЕГПНС е отразено, че се
отчуждават партерният и таванският етаж, със съответните зимнични и
тавански помещения, т.е. в сградата е имало и други тавански помещения
(различни от отчуждения тавански жилищен имот), които са имали
присъщите им обслужващи функции за главните имоти. Отделно от това
данните по делото установяват, че в таванското подпокривно пространство
жилищния обект (закупен от родителите на ответника В.) е обособен без ЖБ
конструкции, а посредством преградни стени, наковани с летви върху
мертеци и замазани с хоросан. Тези обстоятелства правят вероятен извода
(посочен по-горе), че извън посоченото жилище в таванското пространство
съществуват други помещения, които имат характера на обслужващи
сервизни складове, но те са различни от процесния обект.
Ако се игнорира казаното по-горе и се счете, че таванският етаж е
отчужден не като самостоятелен обект, то следва да се приеме, че след
отчуждаването му той е бил преустроен в такъв. Както се посочи и по-горе в
договора за продажба на държавния имот от 1964 г. (л. 259), е дадено
описание, че апартаментът е изграден от преградни стени, наковани с летви
върху мертеци и замазани с хоросан. В преписката за продажба на държавни
имоти се съдържат данни (л. 230 – ведомост за количества строителни
работи), че таванското жилище включва освен две стаи и кухня, така също и
клозет, таванско и избено помещение. Съответно на тези данни е и
описанието, отразено и в приложената скица (л. 261), в която е видно, че
санитарното помещение се намира в дъното на коридора. Ето защо следва да
се приеме, че имотът се характеризира като самостоятелен обект със
съответните сервизни помещения, и неоснователно се поддържа от
7
жалбоподателките, че таванското жилище не разполага със санитарни площи.
Предвид казаното в обобщение се налага извода, че процесния спорен
имот е бил одържавен като самостоятелно жилище и той не съставлява
прилежащо помещение към имот на ищците в същата сграда. Следователно
те не могат да придобият същото на основание на доказано право на
собственост върху главната вещ, и практиката на ВКС, на която се позовават
в разглеждания спорен казус е неприложима.
Дори да се игнорира вече казаното, в настоящият процес категорично се
установява, че ответникът е осъществил давностно владение върху спорната
вещ, което е установило вещното му право на собственост върху нея. Няма
спор, че след закупуването на апартамента от държавата същият е бил
ползван от родителите на В., а понастоящем той се ползва от самия ответник.
В тази насока са всички събрани гласни доказателства, вкл. и тези на
свидетелите на ищците. Не може да се сподели довода, че показанията на св.
Х. са недостоверни само поради факта, че е посочил адрес с техническа
грешка. Този факт не рефлектира върху доказателствената стойност на
дадените под страх от наказателна отговорност сведения, още повече, че
изложението на свидетеля е подробно, детайлно, житейски достоверно и
кореспондиращо с другите доказателства по делото. Давността не е била
прекъсвана с никой от правнозначимите способи, предвиден в чл. 116 ЗЗД.
Докато е траел процесът между Б. и В. за ½ ид.ч. от таванското жилище
давността е била спряла (чл. 115, б. „ж“ ЗЗД), но след влизане в сила на
решението, с което ревандикационната претенция е била отхвърлена,
давността е продължила да тече, като спирането е загубило с обратна сила
значението си (така в практиката на ВКС, визирана и от ответника - решение
№ 170 от 11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г., Г. К., І Г. О. на ВКС).
Ето защо като отчита, че от закупуването на жилището през 1964 г. до
настоящият момент таванският обект се е използвал от ответника и неговите
праводатели без да са настъпили обстоятелства, касаещи спиране или
прекъсване на давността, съдът приема, че се установява и възражението на
ответника за изтекла в негова полза придобивна давност.
С оглед всичко изложено по делото не се събраха доказателства, които
да изключат правото на собственост на ответника. Обратно – същото се
установява, поради настъпила наследствена трансмисия на самостоятелен
8
обект, както и поради изтекла в негова полза придобивна давност. Решението,
постановено в този смисъл от първата инстанция следва да се потвърди.
При този изход на спора на жалбоподателката не се следват разноски.
Такива се дължат на ответника в размер на 2000 лв. Посочения хонорар
надхвърля само с 2 лв. минимума, дължим по Наредба № 1 от 2004 г., поради
което възражението за прекомерност е неоснователно.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260446 от 4.02.2022 г., по гр.д. № 14488/17 г., СГС, І-21 с-в.
ОСЪЖДА Н. П. Б., ЕГН **********, да заплати на В. Н. В., ЕГН **********, разноски в
размер на 2000 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от съобщението до страните, че е
изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9