№ 99
гр. Русе, 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Милен Петров
Членове:Силвия Павлова
М. Велкова
при участието на секретаря Ирена И.а
като разгледа докладваното от Милен Петров Въззивно гражданско дело №
20244500500078 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Депозирана е въззивна жалба от М.Б – публичен изпълнител при ТД на
НАП Варна, офис Русе против Решение № 1799/18.12.2023 г. по гр. дело №
790/2023 г. по описа на Русенски районен съд, с което са отхвърлени
предявените главен и евентуален искове от публичния изпълнител, за
обявяване за относително недействителен по отношение на публичния
взискател – държавата, сключения на 14.12.2023 г. договор за цесия между
ответниците Р. В. М. и А. И. П.. В жалбата се развиват оплаквания за
допуснати процесуални нарушения и неправилно прилагане на материалния
закон. Иска се отмяна на решението от въззивния съд, уважаване на главния
иск, а в условия на евентуалност – на евентуалния иск, както и присъждане на
разноските по делото.
Ответникът Р. В. М. чрез упълномощения адвокат Б. Ж. от АК - Русе в
отговора на жалбата изразява становище за нейната неоснователност. Моли
решението на районния съд да бъде потвърдено, претендира разноски.
Ответникът А. И. П. чрез процесуалния си представител адв. М. Б. от
АК – Русе в отговора на жалбата заявява, че счита същата за неоснователна,
иска потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски.
Окръжният съд, след като прецени оплакванията в жалбата и провери
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна по спора, в законоустановения
срок и е процесуално допустима. По същество същата е неоснователна.
1
Въз основа на писмените доказателства по делото е установено, че
срещу ответника Р. В. М. е било образувано изпълнително дело с №
18140002992/2014г. по описа на ТД на НАП Варна, офис Русе за установени и
изискуеми публични задължения по наложени административни наказания
„глоба", както и вземания за здравно осигуряване, държавно обществено
осигуряване и допълнително задължително пенсионно осигуряване,
произтичащи от подадени в период 2016г. - 2019г. декларации образец 6.
Установено е, че задълженията на Р. В. М. по ИД № 18140002992/2014г. към
03.02.2023 г. са възлизали на 7631.92 лева, от които главница в размер на
5089.44 лева и лихви в размер 2542.48 лева.
Установено е и не се спори, че с Решение № 659/26.01.2022 г. по
административно дело № 5101/2021 г. по описа на ВАС, Националната
агенция за приходите е осъдена да заплати на Р. В. М. съдебни разноски в
общ размер на 8459.50 лева, за което на 28.01.2022г. е издаден изпълнителен
лист от Административен съд - Русе. Изпълнителният лист е бил предявен
пред ТД на НАП Варна офис Русе с молба с Вх. № 2683 /03.02.2022г.,
подадена от адв. Б. Ж. от АК - Русе, упълномощен от Р. В. М. да получи от
негово име и за негова сметка дължимата от НАП сума по цитирания
изпълнителен лист по банковата си сметка. Липсват доказателства паричното
задължение на НАП към Р. В. М. да е било изплатено.
Впоследствие с договор за цесия от 14.12.2022 г. Р. В. М. е прехвърлил
възмездно на А. И. П. вземането си към НАП по посочения изпълнителен
лист. Цедентът е съставил уведомление до длъжника Национална агенция по
приходите за прехвърляне на вземането, като същото е с нотариално заверен
подпис от нотариус в район РРС с рег. № 632 на Нот.камара. Подписаното от
цедента уведомление до длъжника е представено в ТД на НАП Варна на
15.12.2022 г. с молба на цесионера.
По делото са приложени доказателства, че А. П. е подавал
декларации обр. 6 за 2015г., за 2016г. и за 2017г. за Р. М. като негов
пълномощник. Липсват данни за подавани декларации от пълномощник след
2018 г.
Материалните предпоставки за уважаване на главния иск по чл. 216, ал.
1, т. 6 ДОПК са следните: наличие на изискуемо публично вземане на
държавата към задълженото лице, сключване от задълженото лице на
разпоредителна сделка с имуществено право след деклариране на публичното
задължение, сделката да е извършена във вреда на публичния взискател,
страни по тази сделка да са длъжникът и свързано с него лице.
Районният съд правилно е приел главния иск за неоснователен с оглед
липсата на доказателства за свързаност по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 6
ДОПК между страните по договора за цесия. Разпоредбата на § 1, т. 3, б. „д“
от ДР на ДОПК дефинира наличието на свързаност между лица, в чийто
управителен или контролен орган участва едно и също юридическо или
физическо лице, включително когато физическото лице представлява друго
лице. Представителството по смисъла на цитираната правна норма е във
връзка с участието в контролен или управителен орган на юридическо лице,
2
каквито обстоятелства в настоящия случай не са налице. Овластяването за
подаване на декларации обр. 6 през 2015г., за 2016г. и за 2017г. не създават
подобни отношения на свързаност между ответниците, поради което искът
правилно е отхвърлен като неоснователен.
По отношение на евентуалния иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, неговата
основателност се обуславя от следните материални предпоставки: наличие на
изискуемо публично вземане на държавата към задълженото лице и
сключването на сделка или извършване на действия от задълженото лице,
предназначени да се увреди публичният взискател. Субективният елемент –
намерение за увреждане следва да е налице единствено у отчуждителя
/длъжник/. Доказателствената тежест за посочените елементи от фактическия
състав на нормата, включително относно намерението за увреждане,
принадлежи на ищеца. Като вътрешно мисловно - емоционално състояние,
намерението за увреждане няма самостоятелна изява, а следва да се установи
след преценка на всички факти по конкретния спор. От извънпроцесуалното
поведение на длъжника Р. М. не може да се направи извод за наличие на
намерение за увреждане на публичния взискател. Вземането спрямо НАП е
предявено непосредствено след издаване на изпълнителния лист – на
03.02.2022 г. от посочения в него титуляр – Р. М., чрез пълномощник. Видно
от писмените доказателства по делото, с постановление от 09.02.2022 г. по
изпълнителното дело срещу Р. М. е била наложена обезпечителна мярка–
възбрана върху недвижим имот, впоследствие заличена на 29.03.2022 г.
Договорът за цесия е сключен девет месеца по – късно/ на 14.12.2022 г./, като
през този период липсват данни длъжникът да е предприемал действия,
създаващи затруднения за удовлетворяване на вземанията на публичния
взискател. Договорът за цесия е възмезден и стойността му е близка до
стойността на цедираното вземане. Предвид посочените съображения, по
делото не е доказано изпълнението на фактическия състав на разпоредбата на
чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и евентуалният иск правилно е отхвърлен от
районния съд като неоснователен и недоказан.
С оглед изложеното, обжалваното първоинстанционно съдебно
решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде потвърдено от
въззивната инстанция.
По разноските:
За настоящото производство следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответника по
жалбата П.- адв. М. Б., предоставила му безплатно правна помощ във
въззивното производство на основание чл. 38, ал. 1 ЗА. С Решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално
запитване, отправено от СРС, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е
длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
3
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо
страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание
чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав следва да направи
преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба №
1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер
не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил
безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на
правото на ЕС. Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на
наредба за определяне на минимални размери на адвокатските
възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на
пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са
легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на
задължение на съда при безплатно процесуално представителство
възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-
висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда
да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава
изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на
участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. По изложените
съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на
правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
фактическата и правна сложност на делото/ в т.см. Определение №
50015/16.02.2024 г. на ВКС по т.д. №1908/2022 г., I т.о./. Настоящият състав
на съда намира, че в полза на адв. Б. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на А. И. П. по реда на
чл.38, ал.1 ЗА в размер под минималния по наредбата. За определянето му
съдът съобразява, че делото не се характеризира със значителна фактическа и
правна сложност, поради което предвиденият в наредбата на Висшия
4
адвокатски съвет минимален размер се явява непропорционален спрямо вида
на спора и сложността на делото. Предвид посоченото съдът счита, че
дължимото от жалбоподателя възнаграждение на адв. Б. е 500.00 лева.
Процесуалният представител на ответника по жалбата Р. М. в отговора на
въззивната жалба е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.3 ЗА. Действително разпоредбата на чл.36, ал.3 ЗА предвижда
възможност за заплащане на дължимо адвокатско възнаграждение при липса
на сключен мандатен договор между адвоката и неговия доверител. В този
случай обаче, за да се ангажира отговорността на ответника за разноски,
представляващи адвокатско възнаграждение, трябва да се установи, че
съответният Адвокатски съвет е определил дължимото адвокатско
възнаграждение за осъществената правна помощ на ищеца, както и че то е
било реално заплатено. Доказателства в тази насока също не бяха
представени, съответно възнаграждение не се дължи.
Мотивиран така, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1799/18.12.2023 г. по гр. дело № 790/2023
г. по описа на Русенски районен съд.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, гр. София
с БУЛСТАТ ********* да заплати на адвокат М. Б. от АК – Русе сумата от
500.00 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ във въззивното производство на А. И. П. с
ЕГН ********** на осн. чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.3 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал.1 и ал.2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5