№ 511
гр. Пазарджик, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на четвърти
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Десислава Анг. Ралинова
при участието на секретаря Петрана Ив. Динева
в присъствието на прокурора Т. Т. Г.
като разгледа докладваното от Десислава Анг. Ралинова Гражданско дело №
20255200100134 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.
Постъпила е искова молба вх. № 1917/18.02.2025 г. от Н. Н. А., с ЕГН
**********, с адрес Затвора – гр. Пазарджик, срещу Върховен касационен съд с адрес
гр.София 1000, бул.“Витоша“ №2, представляван от пълномощника З. С., на основание
чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 30000 лв. за
причинените му неимуществени вреди от постановено определение 43/14.01.2020г. по
гр.д.1870/19г. на ВКС ІІІ г.о., с което не се допуска касационно обжалване на
решение по гр.д. №1148/18г. по описа на РС Пазарджик, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до окончателното изплащане
на сумата, поради нарушение на правото на Европейския съюз.
Постъпила е уточняваща молба с вх. № 5045/12.05.2025 г. от адв. А. В., назначен
за особен представител при условията на чл.95 от ГПК като прави следните уточнения:
Ищецът А. твърди да е претърпял неимуществени вреди, обективирани като болки,
страдания, унижение, нечовешко отношение, изтезаване, чувство за малоценност,
главоболие, безсъние, нервност, чувство за липса на правосъдие, подиграване. Тези
неимуществени вреди били в пряка причинно-следствена връзка с действията на орган
на правозащитната система, в случая Върховен касационен съд на Република
България. Като конкретен повод е посочен отказ от допускане до касационно
обжалване на решение на Окръжен съд - Пазарджик, което решение е негативно за
ищеца и той счита да е понесъл вреди. Касае се за определение, чрез което остава в
сила решение, постановено по гр.д.№ 1148/2018 г. по описа на Районен съд Пазарджик.
1
Ищецът твърди, че с недопускането до касационно обжалване били накърнени правата
и законните му интереси, защитени от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи (Конвенцията). Като конкретен законов текст, изведен от исковата
молба, се сочи чл. 14 - нарушение на забраната за дискриминация. От посочените
правни норми съобразно чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ че държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда от
нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на Конвенцията. Именно тези права
били нарушени на Н. А.. Сочи се още, че ищецът считал, че с отхвърлянето на
исковете пред Районен съд - Пазарджик с правно основание чл.71, ал. 1 от Закона за
защита от дискриминацията и недопускане до касационно обжалване на решението на
Окръжен съд - Пазарджик, търпял посочените вече негативни неимуществени вреди.
Във връзка с изложеното се моли съдът да постанови съдебно решение, с което
да осъди ответника Върховен касационен съд да му заплати за претърпени
неимуществени вреди за сочените нарушения сумата от 30 000 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до
окончателното изплащане на сумата.
В срока за отговор по реда на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от Върховен
касационен съд чрез З. С. – съдебен помощник. Заявява се, че претенцията е
недопустима, алтернативно се поддържа, че е неоснователна. Развити са следните
съображения: по отношение на това, че исковете са недопустими се излагат
съображения, че не може да се търси отговорност при пререшаване на съдебно
производство, както в случая ищецът иска. Производството е приключило с влязъл в
сила съдебен акт – определение 43/14.01.2020г. по гр.д.1870/19г. на ВКС ІІІ г.о., не
бил незаконосъобразен поради което и констатациите на ищеца, че търпи вреди,
водели до недопустимост на съдебното решение като процесуалният представител на
ВКС изразява становище, че е формирана сила на пресъдено нещо на съдебния акт по
аргументите на чл. 297 и чл. 298 от ГПК. Направени са и твърдения, че предявените
искове са неоснователни. Наведени са доводи, че не е налице каузалитет между
постановения съдебен акт и изброените от ищеца лични негативни преживявания
/изпадане в състояния на унижение, изтезание и др./. Твърди се, че в настоящото
исково производство вредите не се презюмират, а се установяват. Те следва да са
съществени и резултатни, за да може да се определи тяхното обезвъзмездяване с
парично обезщетение по справедлив начин. Твърденията за подобни негативни
преживявания, без конкретна обосновка и посочване на конкретни факти или
доказателства като медицински експертизи, болнични листове и др. според ответника
не било достатъчно, за да се твърдят и установят вреди. Изложени са съображения, че
за да не се допусне до касационно обжалване депозираната касационна жалба против
решението на Окръжен съд – Пазарджик по в.гр.д. № 51/2019 г., ищецът не бил
изложил подробни аргументи, поради което той носел последствията си от това свое
2
процесуално поведение. Твърди се, че съдът е обсъдил изложението на касатора в
цитираното определение, в т.ч. съдържащите се в него оплаквания срещу
постановения въззивен акт. Приел, че липсва основание за допускане на касационно
обжалване, доколкото касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в
процесуалния закон значение. Подробно е изложено и становището за липсата на
предпоставките за допускане на жалбата на основание чл. 280, ал. 2, предл. „трето“ от
ГПК. Изложени са подробни правни съображения относно това, че процесното
определение на ВКС е валидно и правилно. По същество исковата молба и
уточнението към нея съдържали голословни твърдения според ответника ВКС, които
не били подкрепени с нито едно писмено или друго по своя характер доказателство.
Твърди се, че ищецът в противоречие с процесния краен съдебен акт на ВКС чл. 2 от
ДЕС, чл. 10 от ДФЕС, чл. 20, чл. 21 от ХОПЕС и чл.14 от Конвенцията излагал
противоречиви обстоятелства. Изложени са правни доводи какво предвижда чл. 2 от
ДЕС и какво предвижда Конвенцията за защита правата на човека. Посочена е и
съдебна практика - Решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., Решение №
101 от 2.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. №
534/2012 г., Решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., всичките по описа
на IV г.о. Прави се на самостоятелно основание и възражение в отговора за
прекомерност на обезщетението, което ищецът претендира да му бъде присъдено.
Окръжният съд, като се запозна с твърденията и исканията, изложени в
исковата молба,писменият отговор и доразвити в хода на производството,като обсъди
и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност,при
съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК,прие за установено следното:
По допустимостта на производството: Процесуалната легитимация на страните
по делото съответства на твърденията на ищеца за причиняване на вреди от
достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз от ответник, а и се
обуславя от заявената с исковата молба принадлежност на спорното материално право
към патримониума му и произтича единствено от неговото правно твърдение, а не от
някакви обективни факти, подлежащи на доказване.
Наред с това, юридическите факти, чието осъществяване ищецът по иска по чл.
2в от ЗОДОВ следва да твърди в обстоятелствената част на исковата молба, за да
удовлетвори изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК са посочени в
Определение № 1160 от 17.05.2023 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1319/2023 г., IV г.о., а
именно: нарушената правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на
частноправни субекти (сочените разпоредби от ДЕС, ЕКПЗЧОС, ХОПЕС, КРБ,
обосноваващи твърдяната дискриминация по посочения личен признак); нарушението
да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“ и причинна връзка от
нарушението да са настъпили неимуществени вреди за частноправния субект –
3
обстоятелства, които също се твърдят от ищеца.
Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за
обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чийто
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ).
Това разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (ДВ бр.
94/2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване
на правото на ЕС. В този случай държавата не става страна по делото, но е обвързана
от постановеното по него решение.
Процесуалният ред, по който подлежи на разглеждане искът е този по ЗОДОВ, а
компетентният съд в случая е гражданският – чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.
Сезиран е надлежният местно и родовокомпетентен съд, съгласно чл. 7, ал. 1 и 2
от ЗОДОВ, във вр. с чл. 104, т. 4 от ГПК.
На основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, прокурор задължително участва в
производството по ЗОДОВ, поради което съдът е конституирал Окръжна прокуратура
– Пазарджик.
Като ответник и контролираща страна в производството се явява Окръжна
Прокуратура Пазарджик представлявана от прокурор Т. Г., който при проведеното
о.с.з. на 4.11.2025 година поддържа неоснователност на претенцията.
Окръжният съд, като се запозна с твърденията и исканията, изложени в
исковата молба, писменият отговор и доразвити в хода на производството,като обсъди
и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност,при
съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК,прие за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Установената фактическа обстановка която ищецът Н. А. е пресъздал в исковата
молба досежно воденото производство с правно основание чл. 71 ал.1, т.1 и т.2 от
ЗЗДискр., не се оспорва от ответника и ОП-Пазарджик.
С Определение №43/14.01.2020г. по гр.д.1870/19г. на ВКС ІІІ г.о., не е
допуснато касационно обжалване на въззивно решение №22/29.01.2019г., по в.гр.д.
№805/18г., с което е потвърдено решение №939/16.07.2018г., постановено по
гр.д.1148/18 година, с което са отхвърлени предявените от ищеца Н. Азиз,
изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в Пазарджик, против Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т.
2 от ЗЗДискр. за установяване, че ГДИН е извършила нарушение на чл. 4 от ЗЗДискр.,
изразяващо се в дискриминация, чрез неравно третиране по признак "лично
положение" –изразяващо се в липсата на топла и студена течаща вода, санитарен
възел, душ за баня, ключ за изкуствено осветлениеи денонощно отопление през зимата
в Затвора в гр.Стара Загора, както и ответника да преустанови нарушението.
4
За да достигне до този извод недопускане на касационно обжалване, съставът на
ІІІ г. о. на ВКС е приел, че касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в
процесуалния закон значение, а е бил длъжен да формулира ясен и конкретен въпрос.
Изложено е още, че съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от
19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора
въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране
решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за
възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на
събраните по делото доказателства; касационният съд, упражнявайки правомощията
си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от
касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил
правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни;
основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите
основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/; в
приложеното изложение към касационната жалба не е направен и опит да се
формулира правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание.
От събраните гласни доказателства се установи следното:
Свидетелят Д.П.Г., понастоящем в Затвора в гр. Пазарджик, дава показания, че
познава ищеца Н. А. и знае, че ищецът е водил множество дела за дискриминация.
Твърди, че и той самият също е завеждал дела за дискриминация.
Сочи, че знае, че е загубил всичките си дела вкл. и този иск за липсата на топла
вода, санитарен възел и елементарни санитарни условия.Почувствал се зле слуд
загубата на това дело, като отхвърлен човек от малцинствата, не можел да прави
„каре“, ядосвал се, не можел да спи.Свидетелят установява също, че А. не можел да
спи, оплаквал се и от това, че не уж сме емвропейци, а не му обръщат внимание.
Свидетелят С.Г.Р., понастоящем в Затвора в гр. Пазарджик, дава показания, че
познава ищеца Н. А. от 2018-19 г., когато бил в затвора в гр. София.Установява, че за
делото за което нямал топла вода, санитарен възел и елементарни санитарни условия
се оплаквал, че го е загубил.Видимо бил зле и споделял, че не може да се храни и да
спи добре, изпитвал безпокойство, чувствал се неудовлетворен и
некомфортно.Свиденелят установява, че те имали печки и котлони в помещенията в
Затвора София.Генерално свидетелят Руков установява, че ищецът изпитвал негативни
последици във връзка с делото.Установява, че на моменти започнал да си говори сам.
Предявеният иск е с правно основание чл.2в от ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в това, че
с процесното определение №43/14.01.2020г. по гр.д.1870/19г. на ВКС ІІІ г.о.,
достатъчно съществено е нарушено правото на Европейския съюз (ПЕС), изразяващо
5
се в нарушение на чл. 14 от ЕКЗПЧ, чл. 20 и чл. 21 от ХОПЕС, установяващи равно
третиране на всички лица и забрана за дискриминация, поради което съдът е допуснал
дискриминация по личен признак, незачитайки при разглеждане на спорните въпроси,
ценности на зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството,
принципите на правовата държава и зачитането на правата на човека.
Правото на Европейския съюз не урежда изрично иска за ангажиране
отговорността на държавата за нарушаването му, като материалноправните
предпоставки на този иск са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз въз
основа на принципа на лоялно сътрудничество между държавите - членки, предвиден в
чл.4, § 3 от ДЕС. Съдът на Европейския съюз извежда следните материални
предпоставки за ангажиране на тази отговорност: нарушение на норма на правото на
Европейския съюз, която има за предмет предоставяне на права на ищците като
частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено; наличие на вреда и
пряка причинно-следствена връзка между нарушение на задължението за което носи
отговорност държавата и вредата, претърпяна от увредените лица (в този см. Решение
на СЕС от 5 март 1996 година по съединени дела С-46/93 и С-48/93 (Brasserie du
pêcheur SA срещу Bundesrepublik Deutschland)).
На първо място следва да се изясни, че трайно установената практика на СЕС
приема, че СПН не може да е пречка за реализиране на отговорността на
държавата да обезщети вредите от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в
сила решение на национална юрисдикция. Изрично в мотивите към решението си
по дело № C-173/03 СЕС заключава, че правото на ЕС се противопоставя на
прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в
случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от
страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и
доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от
правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно
нарушаване на ПЕС. Затова в производството по реализиране на тази отговорност
сезираният съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на
доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга
национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС (така Решение №
17/05.03.2021 г. ВКС по гр. д. № 1457/2020 г., ІV г. о.). От момента на
присъединяването й към ЕС на 01.01.2007 г. България е обвързана от разпоредбите на
учредителните договори в рамките на ЕО и ЕС и в съответствие с принципа за примат
на правото на ЕС над националните правни разпоредби. Съгласно чл. 19, ал. 2 о т ДЕС,
от който произтича и принципът на процесуална автономия, държавите-членки
установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна
защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Според посочения принцип, всяка
държава[1]членка следва да уреди във вътрешния си правен ред компетентните
6
юрисдикции и да определи процесуалните правила за съдебните производства,
предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от
правото на Съюза /решения по дела C-213/89, C[1]312/93, C-13/01/.
При разглеждане на конкретния казус следва да се приеме, че произнасянето на
на ВКС с определение 43/14.01.2020г. по гр.д.1870/19г. е съобразено с т. 1 на
Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,
поради липса на формулиран въпрос с предвиденото в процесуалния закон
значение…“касаторът следва да въведе общо основание /правен въпрос/ по
отношение на всяко едно допълнително основание по чл.280 ал.1 от ГПК, което
предявява..“.
Тълкувателното решение е задължително за всички съдилища в Република
България, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. Според приетото в т. 1 от тълкувателния
съдебен акт , правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в
обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е
обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да
изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по
конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е
задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК,
но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска
касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд,
различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за
нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Подадената от ищеца
касационна жалба, ведно с изложението на основанията към нея действително не
съдържа конкретен правен въпрос, а е посочено само „очевидна неправилност“…
Искът е неоснователен.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, ВКС е прилагал
норми от вътрешното право – чл. 280 и сл. от ГПК, а не от правото на ЕС, поради
което ХОПЕС не се прилага – така чл. 51 от ХОПЕС, според който разпоредбите на
настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на
Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки,
единствено когато те прилагат правото на Съюза. Твърдението за нарушение на
ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все
още не се е присъединил към ЕКПЧОС (вж. чл. 59, т. 2 от ЕКПЧОС), поради което
ЕКПЧОС не е част от правото на ЕС.
Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна
правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение
на норма от ЕКПЧОС.
Не се установи посоченото от ищеца противоправно поведение – определение
7
на ВКС, а не и изследваното по съществото на спора с произнесените решения
твърдяно дискриминационно третиране на ищеца по признак - "лично положение",
изразяващо се в в неосигуряване ползването на котлон и малка фурна в помещението,
в което е настанен, считано от 14.04.2014 година.
Недопускането до касационно обжалване не е равнозначно на потвърждаване на
решението на въззивната инстанция. Следва да се посочи обаче, че дори хипотетично
искът да беше основателен, то ищецът не доказва претърпени неимуществени вреди,
тъй като основните доказателствени средства, събрани по делото за установяването им
са гласни доказателства.
Разпитаните свидетели не доказаха при условията на пълно и главно доказване,
че търпените от ищеца болки и страдания, и изобщо негативно психическо състояние
са конкретно причинени във връзка с процесното дело, в частност – определение на
ВКС ( и двамата свидетели знаят за няколко дело образувани от ищецът и не посочват
разграничително от кое точно определение на ВКС е търпял тези негативи/.
По разноските:
Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, съдът осъжда ищеца да заплати на ответника
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от
иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Освобождаването на ищеца от задължението за внасяне на държавна такси за
производството, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, не го освобождава от отговорността
за разноски спрямо насрещната по делото страна.
Съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника в размер на
150 лева, което следва да се възложи в тежест на ищеца.
Воден от горното и на основание чл.235 и чл.236 от ГПК Пазарджишкият
Окръжен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н. Н. А., с ЕГН **********, с адрес Затвора – гр.
Пазарджик, срещу Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от
ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 30000 лева за причинените
му неимуществени вреди от постановеното №43/14.01.2020г. по гр.д.1870/19г.
на ВКС ІІІ г.о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
8
молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на сумите, поради нарушение
на правото на Европейския съюз, на основание чл. 2в от ЗОДОВ , като
неоснователен.
ОСЪЖДА Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес Затвора – гр. Пазарджик, да
заплати на Върховен касационен съд, сумата от 150 лева – разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение, на основние чл. 10, ал. 4 от
ЗОДОВ.
Решението може да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пазарджик: _______________________
9