Р Е Ш
Е Н И Е N 300
гр. Сливен, 27.10.2020 година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на двадесет и първи октомври през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
МАРИЯ БЛЕЦОВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Соня Василева , като разгледа
докладваното от М. Сандулов гр. д. N 593 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 818/06.08.2020 г. по гр. д. №
2725/2019 г. на Районен съд – Сливен, с което са отхвърлени предявените от Р.С.В. с ЕГН ********** *** при условията на
солидарност срещу Министерство на правосъдието и Главна дирекция Изпълнение на
наказанията“ гр. София искови претенции с правно основание чл. 71 ал. 1 т.1 и
т. 3 от Закона на защита от дискриминация във вр. с чл. 4 от Закона за защита
от дискриминация, като неоснователно и е осъдена ищцата да заплати разноски на
ответницата.
Против решението е подадена въззивна жалба от
ищцата, чрез особения представител, в която се твърди, че решението е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно и постановено в противоречие със
събрания по делото доказателствен материал. Твърди се, че предявеният иск се
основавал на дискриминация по признаците „образование, убеждение, лично обществено
положение“. От събраните по делото доказателства и свидетелски показания било
видно, че е налице различно и
тенденциозно отношение на затворническата администрация към жалбоподателката,
като в резултат на дискиримизационните действия и бездействия тя е претърпяла
неимуществени вреди изразяващи се в болка, страдание, стресово разстройство,
чувство за изолация, обреченост, малоценност, подтиснатост, раздразнителност и
чувство за унижение на човешкото достойнство.
Неправилен е изводът на районния съд за наличие на изготвен индивидуален
план за изпълнение на присъдата, като не са налице доказателства за това.
Представените по делото не са индивидуален план, тъй като документите са
написани формално, по един и същ начин, без да са подписани от жалбоподателката,
като в тях единствено е отбелязано, че тя е отказала да ги подпише.
Твърденията изложени в исковата молба за
дискриминация и неустройване на работа са основателни, тъй като тя е депозирала
многократно молби за работа пред администрацията на затвора, като те не са били
разглеждани. Разпитани свидетели потвърждават
незаконосъобразните действия на длъжностните лица от затворническата администрация. Твърди се, че
съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест и в обобщение се
иска да се постанови решение, с което да
се отмени обжалваното и вместо него да се постанови ново, с което ответниците
да заплатят солидарно обезщетение в размер на 70 000лв. за причинените
неимуществени вреди.
Против това решение е постъпила жалба от ищцата, в
която се развиват съображения, че делото следвало да бъде разгледано по реда на
ЗОДОВ. Твърди се, че делото неправилно е разглеждано от Районен съд – Сливен,
което е нарушило правото й на защита. Неправилно и незаконосъобразно не е бил
зачетен и направения отвод на съдията-докладчик. На последно място се сочи, че
неправилно са присъдени и разноските по делото.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил и писмен отговор от ответницата, чрез процесуалният й
представител. В него се сочи, че жалбите са неоснователни като на първо място
дадените показания по адм.д. № 26/2017 г. на АС – Сливен правилно не са
кредитирани, тъй като не са събрани по реда на чл. 163 от ГПК, а по делото е
направен отказ за разпит на тези свидетели.
По никакъв начин съдът не е ограничавал правото на ищцата да докаже
твърденията си в исковата молба. От събраните по делото доказателства безспорно
е установено, че спрямо ищцата не е осъществена пряка и непряка дискриминация
по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр. Развиват се съображения в подкрепа на тази теза.
Твърди се, че осигуряването на работа на лишените от свобода става съгласно чл.
172 и чл. 173 от ЗИНЗС, като работата се определя от администрацията, съобразно
съществуващите възможности и не създава задължения на администрацията да
изпълни точно желанието на лишените от свобода. В обобщение се иска да бъде
потвърдено решението на районния съд, като се претендират и разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
В жалбите и отговора не са направени нови
доказателствени искания.
В с.з. за въззивницата се явява особен
представител, който поддържа подадените жалби. В дадения от съда срок представя
писмена защита, в която се твърди, че от събраните по делото доказателства и
свидетелски показания било видно, че е налице
различно и тенденциозно отношение на затворническата администрация към
жалбоподателката, като в резултат на дискиримизационните действия и бездействия
тя е претърпяла неимуществени вреди изразяващи се в болка, страдание, стресово
разстройство, чувство за изолация, обреченост, малоценност, подтиснатост,
раздразнителност и чувство за унижение на човешкото достойнство. Неправилен е изводът на районния съд за
наличие на изготвен индивидуален план за изпълнение на присъдата, като не са
налице доказателства за това. Сочи се, че са налице доказателства, като се
позовава на проведено административно производство.
В с.з. за въззиваемите страни се явява представител
по пълномощие, който оспорва основателността на жалбите.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Няма спор, че въззивницата за
периода от 25.11.2000 година до 08.10.2019 година, с помощта на 47 дни от
работа в нейна полза е изтърпяла наказание 19 години „лишаване от свобода“ при
строг режим в Затвора гр. Сливен, наложено и с присъда от 13.07.2004 година по НОХД № 539/2002
година на Софийски градски съд.
С исковата молба е твърдяла, че спрямо нея е осъществена
пряка и непряка дискриминация по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр по следните
признаци: образование /тъй като е лице с висше образование/, убеждения /във връзка с дейността й на многократен
жалбоподател срещу незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата
администрация/, лично и обществено положение /като лице изтърпяващо наказание
"Лишаване от свобода" в Затвора Сливен/. Било е налице различно
тенденциозно отношение на затворническата администрация спрямо нея, като в
резултат на дискриминационни действия и бездействия на тази администрация тя
претърпяла неимуществени вреди изразяващи се в болки, страдания, стресово
разстройство, чувство за изолация, обреченост, малоценност, потиснатост,
раздразнителност и чувство на унижение на човешкото достойнство.
Така с исковата
молба са предявени два самостоятелни иска, първият от които е установителен -
за установяване дискриминационно отношение, а другият осъдителен - за заплащане
на обезщетение за вреди от претърпяно дискриминационно отношение. Във
въззивната жалба оплакванията са, че предявеният иск се основавал на дискриминация по признаците „образование,
убеждение, лично обществено положение“. От събраните по делото доказателства и
свидетелски показания било видно, че е налице
различно и тенденциозно отношение на затворническата администрация към
жалбоподателката, като в резултат на дискиримизационните действия и бездействия
тя е претърпяла неимуществени вреди изразяващи се в болка, страдание, стресово
разстройство, чувство за изолация, обреченост, малоценност, подтиснатост,
раздразнителност и чувство за унижение на човешкото достойнство. Неправилен е изводът на районния съд за
наличие на изготвен индивидуален план за изпълнение на присъдата, като не са
налице доказателства за това. Представените по делото не са индивидуален план,
тъй като документите са написани формално, по един и същ начин, без да са
подписани от жалбоподателката, като в тях единствено е отбелязано, че тя е
отказала да ги подпише. Твърденията
изложени в исковата молба за дискриминация и неустройване на работа са
основателни, тъй като тя е депозирала многократно молби за работа пред
администрацията на затвора, като те не са били разглеждани.
По въпроса "Налице ли е дискриминация на основа лично положение,
когато всички лица притежаващи личностно качество са подложени на
по-неблагоприятно третиране ?", ВКС намира, че по естеството си този въпрос се свежда до
точното тълкуване на понятията "пряка и непряка дискриминация" и
"равенство в третирането" на лишените от свобода спрямо останалите
лишени от свобода. От значение при установяването на дискриминация е обективно
съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността,
проявен в която и да е от очертаните в Закона за защита от дискриминация форми
на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания
Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко
поставяне н неравностойно положени според признаците, изброени в разпоредбата
на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или
в международен договор, по който Република България е страна. Това
по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било
е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства./Решение № 3 от 22.07.2013
г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о., ГК./. По иска с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. е прието, че
пряка дискриминация е налице в случаите, в които едно лице е третирано
по-неблагоприятно, отколкото се третира, било е третирано или би третирано
друго лице при сравними сходни обстоятелства, въз основа на признак /чл. 4, ал.
2 ЗЗДискр./, посочен в чл. 4, ал. 1 от същия или друг закон, или международен
договор, по който Република България е страна. Прието е също така, че неблагоприятното
третиране съгласно легалната дефиниция е всеки акт, действие или бездействие,
което пряко или непряко засяга права или законни интереси, като в случая се
твърди дискриминация посредством бездействието на затворническата администрация
да осигури условия за работа, такива каквито имат другите
затворници, изтърпяващи наказанието лишаване от свобода за определен срок в
същия затвор.
На първо място е недоказано твърдението за липса на изготвен индивидуален
план. От показанията на разпитаната по
делото свидетелка и приобщените по делото писмени доказателства несъмнено се
установи, че на всички затворнички е изготвян индивидуален план за изпълнение
па присъдата, на всички е осигурен ежеседмичен достъп до затворническата
библиотека, програмите за лечебна физкултура, спорт и възстановителни дейности
са еднакви за всички затворници, с всички, включително и с въззивницата са
провеждани специализирани програми за индивидуална работа с инспекторите по
социална и възпитателна работа.
Правилно и обосновано е приетото от районния съд,
че правното положение на лишените от свобода е уредено в ЗИНЗС, в сила от
01.06.2009 г. Съгласно чл. 75 от ЗИНЗС лишените от свобода могат да се ползват
от правата си, с изключение на правата, от които са лишени с присъдата;
правата, които са им отнети или ограничени изрично със закон или с друг
нормативен акт; правата, чието упражняване е несъвместимо с действието на
присъдата и изпълнението на наказанието. Тези ограничения са поставени в
зависимост от установените правила за съответния режим за изтърпяване на
наказанията. Сред уредените права на лишените от свобода е и правото на
подходяща работа. Съгласно чл. 24, ал.1 от ЗИН /отм. в сила до 01.06.2009 г./
лишените от свобода имаха право да получават подходяща работа, съобразно изискванията
на чл. 64 от ЗИН. Разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗИН, с която се вменява
задължение на затворническата администрация за осигуряване на работа е отменена
с изменение на закона, обнародвано в ДВ бр.62/25.06.2002 г. След отмяната на
ал. 2 на чл. 24, за лишения от свобода е налице право да получава подходяща
работа, обвързано с възможностите на администрацията да осигури такава и при
условията па чл. 64 от ЗИН, но не и задължение за последната. Съгласно чл. 77,
ал.1 от ЗИНЗС по време на изтърпяване на наказанието лишените от свобода имат
право на подходяща работа, а съгласно ал. 2 на чл. 77 по възможност
предпочитанието на лишения от свобода към конкретен вид работа се
удовлетворява. Съгласно чл. 172, ал.2 от ЗИНЗС, работата, която трябва да
изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно
съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът,
здравословното му състояние и работоспособност, изискванията па сигурността,
професионалната квалификация и предпочитанията му. Следователно, както при
действието на ЗИН (отм.), така и в сега действащия ЗИНЗС, правото на труд е
регламентирано като право на лишените от свобода да получат подходяща работа,
което по възможност се удовлетворява. Това право на изтърпяващите наказание не
е свързано с безусловно задължение на длъжностните лица да осигурят правото на
труд. Законът не вменява на административния орган абсолютното и неотменимо
задължение, от неизпълнението на което да последва незаконосъобразно
бездействие. Осигуряване работа на лишените от свобода лица е предоставено в
оперативната самостоятелност на органа, в зависимост от съществуващите
възможности и личностните особености и качества на осъдения. Всеки затвор
осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно
обусловени от редица обстоятелства - различното местоположение в страната,
различният брой обитатели на затворите, обща атмосфера, констатирани нарушения,
поведение на лишените от свобода и др. Следователно, в подобни "сравними
сходни обстоятелства" по смисъла на чл. 4, ал.2 от ЗЗДискр. въззивницата
се е намирала единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание (лишаване от
свобода за 19 години, до 2015 година при строг режим) в същия затвор и само
сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо нея
дискриминация по смисъла на горецитираните разпоредби от ЗЗДискр.
От събраните
по делото доказателства не се установява въззивницата да е заявявала по
надлежния ред и начин пред затворническата администрация желание за устройване
на работа чрез депозиране на писмени молби, нито пък се установява да е налице
тенденциозно и умишлено поведение на служители на Затвора Сливен спрямо нея,
във връзка с обстоятелството, че същата е осъдена на лишаване от свобода за 19
години при строг режим на изтърпяване на наказанието. Не се установява разлика
в третирането на ищцата спрямо останалите изтърпяващи наказание лишаване от
свобода в Затвора Сливен по отношение предоставянето на подходяща работа.
Поради това не е установено към
въззивницата да са прилагани законови разпоредби различни от тези, прилагани
спрямо останалите лица лишени от свобода, които пребивавали през процесния
период в затвора в гр. Сливен. Така претенцията на основание чл.71,ал.1,т.1 от ЗЗДискр. е неоснователена, а това налага отхвърляне като
неоснователна и на претенцията по по чл.71, ал.1, т. 3 от ЗЗ Дискр за репариране на вредите.
Щом правните
изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно
и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е
формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този
начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна
е претендирала разноски и такива
следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 100 лева представляваща юрисконсултско
възнаграждение за тази инстанция, за представляваните две страни.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 818/06.08.2020 г. по
гр. д. № 2725/2019 г. на Районен съд – Сливен.
ОСЪЖДА Р.С.В.
с ЕГН ********** *** да заплати на Министерство на правосъдието сумата от 50
/петдесет/ лева представляваща юрисконсултско възнаграждение за тази
инстанция.
ОСЪЖДА Р.С.В.
с ЕГН ********** *** да заплати на
Главна дирекция Изпълнение на наказанията“ гр. София сумата от 50
/петдесет/ лева представляваща юрисконсултско възнаграждение за тази
инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: