Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 11.02.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, I ГРАЖДАНСКO ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на
двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря
Панайотова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 14658/2017 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от Р.Я.Т., с която e предявен срещу М.Т.К. искове
както следва:
иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата от
25000 евро, представляваща задължение по договор за заем от 08.12.2015 г.,
иск с правно основание чл.240, ал.2 ЗЗД за сумата от
4737,33 евро, представляваща възнаградителна лихва върху заетата сума (размерът
е увеличен по реда на чл.214 ГПК), и
иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от
4125 евро, представляваща неустойка за забава (размерът е увеличен по реда на
чл.214 ГПК).
Претендира законната лихва и разноските.
Ищецът
твърди, че е сключил с ответника договор за заем, като му е предоставил общо
сумата от 25 000 евро, а ответникът се е задължил да я върне в срок до
08.10.2017 г., ведно с дължимата възнаградителна лихва. Претендира връщане на
заетата сума и плащане на уговорените възнаградителна лихва и неустойка за
забава.
Ответникът
оспорва предявените искове като неоснователни, като признава наличието на
правоотношение по договор за заем, но се позовава на плащания – в общ размер на
4000 евро, извършени в хода на процеса, с които се погасяват задължения по
договора.
Съдът, след като се запозна със становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По
иска по чл.240, ал. 1 ЗЗД:
Установява се от Договор за паричен заем от 08.12.2015
г. (л.6 и сл.), че ищецът се е задължил да предостави на ответника М.Т.К.
сумата от 25000 евро – по банков път, а ответникът се е задължил да върне
сумата в срок до 08.10.2017 г. (т. 1, 2 и 5). В изпълнение на задължението си
ищецът е превел уговорената сума с платежни нареждания на 08.12.2015 г. и 31.05.2016
г. Това обстоятелство не е спорно между страните, а и се установява от
представените по делото писмени доказателства - платежни нареждания от
08.12.2015 г. и от 31.05.2016 г. (л.9 и 11) и счетоводната експертиза.
Въведеното възражение с отговора на исковата молба за
нищожност на основанието за възникване на заемното правоотношение – поради
противоречие със закона, е неоснователно. Забраната, установена в Закона за
кредитните институции, е за кредитиране по занятие, а правилата за лицензиране
не се отнасят до лицата, сключващи граждански договори за заем по чл.240 ЗЗД.
Поради това съдът приема, че между страните е
възникнало правоотношение по договор за заем за потребление, по силата на което
ищецът е предоставил в собственост на ответника сума пари, а за ответника е
възникнало задължението да върнат сумата в уговорения срок. Предявеното вземане
е установено по основание.
Установява се от представеното от ответника писмено
доказателство – платежно нареждане от 12.02.2018 г. (чл.50), че е заплатил по
банков път на ищеца сумата от 3000 евро, като основание на плащането е посочил
– „връщане на заем 08.12.2015“ (от
англ. – „returning a loan 08.12.2015“). Съдът приема, че с посоченото плащане е погасена
част от главницата – означена като „заем“ и с термина „връщане“, доколкото
лихви и неустойки не се връщат, а плащат – т.е. използваният глагол еднозначно
сочи кое задължение се погасява.
С изявления в откритото съдебно заседание се признава
между страните, че на 27.11.2018 г. е извършено още едно погашение от ответника
– в размер на 1000 евро. Ищецът обаче оспорва в банковото нареждане като
основание на плащането да е посочено погасявне на главницата. Доколкото
безспорно между страните е плащането, но няма доказателства ответникът да е
направил изявление, че погасява именно главницата, следва да се приложат
правилата на чл.76, ал.2 ЗЗД – тъй като изпълнението не е достатъчно да покрие
лихвите, разноските и главницата, следва да се покрият най-напред лихвите. Т.е.
следва да се приеме, че с плащането от 27.11.2018 г. на сумата от 1000 евро не
се погасява задължението за главница.
Ето защо искът за главница следва да се уважи до
сумата от 22000 евро и да те отхвърли за разликата до предявения размер.
По
иска по чл.240, ал.2 ЗЗД:
Установява се от т. 4 от Договора за паричен заем, че
ответникът в качеството му на заемател се е задължил да заплаща на ищеца в
качеството му на заемодател месечна лихва в размер на 0,85 % от заемната сума. Ищецът
претендира възнаградителната лихва от момента на предоставяне на сумата до
датата на предявяване на исковата молба. Съдът приема, че вземането е възникнало
– уговорката е в изискуемата съгласно чл.240, ал.2 ЗЗД писмена форма и е
породила действие, но претенцията не е основателна за целия претендиран период.
Задължението на заемателя за плащане на възнаградителна лихва произтича от
договора и има действие, покриващо се от периода, в който се прилага същия. Процесният
договор е започнал да действа със сключването му (предаване на сумата от
заемодателя на заемателя, с оглед реалния му характер) и има сила до уговорения
падеж – датата на връщане на сумата – 08.10.2017 г. Наличието на неизпълнение
от страна на ответника не продължава действието на договора – в смисъл – не продължава
периода, за който се дължи възнаградителна лихва – липсва уговорка в този
смисъл. С чл.5 от Договора страните са уговорили, че лихвата се дължи до
08.10.2017 г. Това следва и от характера на вземането – възнаградителната лихва
представлява цена за ползване на заетата сума и тя по дефиниция се дължи за
периода на ползването, уговорен между страните, но не и след това. Ето защо
претенцията за възнаградителна лихва е основателна за периода от предаване на
сумата (върху всяка от двете вноски, с които е предоставена – от момента на
банковия превод) до 08.10.2017 г. За този период съобразно приетата счетоводна
експертиза и след преизчисление на броя дни, включени във втория ред таблицата
№1 – съобразно краен период 08.10.2017 г., дължимата лихва в е размер на
4386,22 евро.
По мотивите, изложени по-горе, направеното в хода на
процеса плащане в размер на 1000 евро с платежно нареждане от 27.11.2018 г.,
следва да се приеме, че погасява част от дължимата лихва – съобразно правилото
на чл.76, ал.2 ЗЗД. Ето защо искът следва да се уважи за сумата от 3386,22 евро
и за периода от предаване на заетата сума до 08.10.2017 г.
По иска по чл.92, ал.1 ЗЗД:
Установява се от т.11 от Договора за паричен заем, че между страните е възникнало
неустоечно съглашение, по силата на което при забава за плащане на главницата,
ответникът дължи неустойка за забава в размер на 0,5% на ден, но не повече от
10 000 лева. По делото се установи, че е налице забава в плащанията – не е
налице погашение на уговорения падеж 08.10.2017
г., нито в периода до предявяване на иска. Ето защо в полза на ищеца е
възникнало вземане за неустойка за забава в размер на 0,5% на ден върху
главницата. От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че размерът на дължимата неустойка е 4125 евро. Поради което съдът приема, че
искът е основателен в предявения размер.
По разноските:
С оглед искането по чл.78, ал.1 ГПК и изхода на
делото, на ищеца следва да се присъдят направените разноски за държавна и други
такси, възнаграждение за вещо лице, превод на документи и адвокатско
възнаграждение в общ размер на 5739.24 лв. – съразмерно уважената част от исковете, без отчитане на
извършените плащания в хода на процеса – по аргумент от чл.78, ал.2 ГПК.
Поради което, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА М.Т.К., ЕГН:**********,
адрес: ***, да заплати на Р.Я.Т.,
ЕГН:**********, както следва:
на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата от 22000 евро, представляваща задължение
по договор за заем от 08.12.2015 г., заедно със законната лихва от 10.11.2017 г. до окончателното плащане,
на основание чл.240, ал.2 ЗЗД, сумата от 3386,22 евро, представляваща лихва за
забава за периода от предоставяне на сумата от 08.10.2017 г.,
на основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 4125 евро, представляваща неустойка за
забава за периода 08.10.2017 г. – 10.11.2017 г.,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 5739.24 лв., представляваща съдебни разноски,
като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл.240, ал.1 ЗЗД за разликата над 22000 евро до пълния предявен размер
от 25000 евро и иска по чл.240, ал.2 ЗЗД за разликата над 3386,22 евро до
пълния предявен размер от 4737,33 евро.
Решението подлежи
на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването
му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: