№ 729
гр. София, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Г.
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20211100507374 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на
„ЧЕЗ Р.Б.“АД (понастоящем с наименование „Електроразпределителни мрежи-Запад“)
срещу решение от 25.09.2020г. на СРС, 175 с-в по гр.д. 990/2020г., с което е уважен
предявеният от РПК „Ч.“ срещу жалбоподателя иск по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ във връзка с
чл. 59 ЗЗД за сумата от 15719,67 лева – обезщетение за ползване на собствен на ищеца
трафопост за периода 31.01.2018-09.01.2020г.
Изложени са оплаквания за неправилност на решението и постановяването му
при непълнота на доказателствата, поради допуснати процесуални нарушения и
необсъждане на наведени от жалбоподателя възражения срещу иска.
Счита, че не е доказано право на собственост на ищците върху електрическите
уредби в помещението. Не било разгледано възражението му за сервитутни права.
Неправилни били изводите, че не доказал разходите си по поддръжка на обекта,
защото по повод на възражението си за прихващане поискал СЧЕ за тези разходи, но
такава не била допусната. СРС първо приел, че ищците не твърдят разходи за
поддръжка на съоръжението, а след това допуснал експертиза, за която ответника
искал да работи само по документи за действителни разходи, но това не било сторено.
Нямало покана по §4, ал. 4а (в сила от 08.05.2018г). Счита за неприложима методиката
1
на КВЕР. Ищецът не бил изпълнил условията за изкупуване на обекта и не можел да
черпи права от своето неправомерно поведение.
Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва.
СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за
валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност въззивния съд е
ограничен от оплакванията в жалбата и приложението на императивните материални
норми.
След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните
по делото писмени доказателства и СТЕ СГС намира решение за правилно по следните
фактически и правни съображения:
С влязло в сила решение на Софийски градски съд по в.гр. дело № 6721 по описа
за 2017 г. (посочено и от жалбоподателя) е потвърдено решение № 64689 от
16.03.2017г., постановено по гр.д.№ 55653/2016 г. по описа на Софийски районен съд,
ГО, 78-ми състав, ответникът „ЧЕЗ Р.Б.“ АД е осъден да заплати на РПК „Ч.“ на
основание чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, във връзка с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, сума в размер на 17 337
лева – обезщетение за неоснователно ползване от ответника на собствения на ищеца
трафопост с площ от 16 кв.м., намиращ се в сграда, построена в ПИ № 173 с площ от
290 кв.м., за който, заедно с ПИ № 174, е отреден УПИ № V, кв. 18 по ПУП на с. „Гара
Бов“ през периода 30.01.2012г. – 04.10.2016г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 04.10.2016г., до окончателното изплащане на
сумата. Делото е водено на същото основание, за предходен период. Наличието на
влязло в сила решение по иск на същото основание между същите страни трябва да
бъде съобразено, доколкото липсват доказателства по делото ищецът да е загубил
собствеността върху процесното помещение в което са монтирани уредбите на
ответника.
Следва да се има предвид и следното:
Ответникът „ЧЕЗ Р.Б.“ АД обжалва в цялост първоинстанционното решение
като неправилно. В жалбата се поддържа, че процесният трафопост като енергиен
обект за производство, пренос и разпределение на електрическа енергия е бил и е
възможно да бъде единствено държавна собственост, а по изключение – собственост на
кооперации или обществени организации и то след разрешение от Асоциация
„Енергетика“. Предвид това, се посочва, че по делото не са представени доказателства
РПК „Ч.“ да е получила разрешение от Асоциация „Енергетика“, нито че трафопостът е
бил заведен в баланса/капитала на РПК „Ч.“. Твърди се, че собственик на
електрическите уредби и съоръжения е „ЧЕЗ Р.Б.“ АД. Поддържа се, че на енергийното
дружество не е дадена възможност да вземе отношение по представените от ищеца
разходи, като изразява съмнение, че същите са изготвени за целите на процеса.
Въззивникът застъпва становище, че на основание чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.) са
2
възникнали сервитутни права в полза на енергийното предприятие върху процесния
трафопост. В жалбата се посочва още че районният съд неправилно е приел за
осъществен фактическия състав на неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, тъй
като са останали недоказани всички кумулативно дадени предпоставки. Позовава се на
приета след началото на процесния период разпоредба на §4, ал. 4а от ПРЗ на ЗЕ (в
сила от 08.05.2018г). Предвид изложеното, моли съда да отмени решението на
първоинстанционния съд, като вместо него да постанови ново, с което да отхвърли
изцяло предявения иск. Претендира и присъждане на направените в производството
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от РПК
„Ч.“, в който се поддържа, че постановеното от Софийски районен съд решение е
правилно. Въззиваемият счита за неоснователни твърденията на насрещната страна по
отношение правото на собственост върху процесния трафопост, като намира за изцяло
доказано, че именно РПК „Ч.“ е собственик. Оспорва и твърденията, че представените
пред районния съд разходи са изготвени за целите на процеса, като посочва, че при
изготвяне на назначената експертиза вещото лице е имало за задача да извърши
проверка в счетоводството на кооперацията и да установи обосноваността на
разходите. Счита, че въззивникът, след като не е оспорил експертизата пред
първоинстанционния съд, не може да навежда подобни доводи пред въззивната
инстанция. Взема отношение и по поддържаната в жалбата теза за възникване на
сервитутни права в полза на енергийното дружество. Предвид изложеното, моли
решението на Софийски районен съд да бъде потвърдено и в полза на РПК „Ч.“ да
бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски.
От представеното към исковата молба решение № 291/27.02.2015г., постановено
по гр.д. № 4016/2014г., на ВКС, І г.о., се установява, че по отношение на ответното
дружество e признато за установено, че ищецът РПК „Ч.“ е собственик на помещение
от 16 кв.м. (оборудвано като трафопост), находящо се в поземлен имот пл.№173, с
площ 290 кв.м., за който имот заедно с имот пл.№174 е отреден УПИ V – Фурна, в кв.
18 по ПУП на с.Гара Бов, което помещение се намира в построената в имота масивна
триетажна комбинирана търговска сграда.
Между страните не се спори, че сградата, от която е част процесния трафопост, е
съществувала и преди 1999г.
По делото е представен и договор за наем № 5 от 16.05.2003г., сключен между
ищеца и „Електроразпределение – София област” ЕАД (праводател на ответното
дружество), с който процесният трафопост е предаден от РПК „Ч.“ за временно
възмездно ползване на електропреносното дружество за срок от три години. Наличието
на облигационна връзка между страните в периода 2003-2006г. възникнала въз основа
на представения договор за наем не е оспорена от „ЧЕЗ Р.Б.“ АД.
3
Ответното дружество не оспорва и твърдението, че през исковия период
30.01.2018г. – 9.01.2020г. е използвало процесния трафопост, доколкото изрично още в
отговора на исковата молба е посочено, че в имота са поставени енергийни съоръжения
негова собственост, през които преминава енергията, с която се снабдяват
потребителите, тъй като трафопостът е част от разпределителната мрежа на „ЧЕЗ Р.Б.“
АД. Не се спори и че трафопостът представлява енергиен обект, доколкото в отговора
на исковата молба и във въззивната жалба ответното дружество изрично посочва, че го
възприема като такъв. Тези твърдения настоящият състав цени като признание на
неизгоден за страната факт по реда на чл. 175 от ГПК с оглед всички събрани по делото
доказателства.
Пред първоинстанционния съд е изслушано заключение по съдебно-техническа
експертиза (ценена от съдебния състав по реда на чл. 202 от ГПК), в което вещото лице
посочва, че процесният трафопост осигурява захранването с ел.енергия на около 220
битови потребители и на небитови потребители - и два магазина, като обекти на РПК
„Ч.“ не са захранвани от него. Въз основа на приетото заключение, изготвено след
извършена проверка от вещото лице, че цената на предоставения от ищеца на
ответното дружество достъп до процесния трафопост за целите на разпределението и
преноса на електрическа енергия до други абонати за исковия период се равнява на
15719,67 лева, като същата е изчислена съобразно приложимата Методика за
определяне на цената за предоставяне на достъп на преносно или разпределително
предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други
потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на
преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДЕКВР.
С оглед приетите факти по делото въззивният съд намира от правна страна
следното:
За да бъде уважен предявеният иск за заплащане на обезщетение за ползването
на определена вещ по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде
установено наличието на няколко кумулативно дадени предпоставки, а именно: 1.
ищецът да е собственик на вещта; 2.вещта да се ползва от ответника; 3.липса на правно
основание за ползването на вещта; 4. настъпило в резултат от ползването обедняване
на ищеца и обогатяване на ответника. Съгласно разясненията дадени в решение №
198/26.11.2010г., постановено по т. д № 1025/2009 г. на ВКС, II т. о. при преценката на
тези предпоставки следва да бъдат съобразени и всички специални нормативни
изисквания или ограничения, когато обект на ползването е вещ, по отношение
собствеността и/или ползването на която такива съществуват. Когато вещта е със
статут на енергиен обект и част от електроразпределителната мрежа на страната, по
смисъла съответно на т. 23 и т. 22 от ДР на ЗЕ, по отношение на него е приложима
правната регламентация, съдържаща се в специалния закон – ЗЕ. В решение №
4
91/11.09.2009г. по т.д. № 596/2008г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 37/30.03.2010г. по т.д.
№ 709/2009г. на ВКС, І т.о, решение № 179/18.05.2011 г. по т. д № 13/2010 г. на ВКС, II
т.о, решение № 6/02.02.2015 г. по т. д № 184/2014 г. на ВКС, II т.о е прието и че при
ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за
целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители,
различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по
чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ и без наличието на друго основание, енергийното
дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и
съоръжения на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, което обезщетение
следва да се определи на база приетата от ДКЕР методика.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че по делото е безспорно
установено, че именно ищецът е собственик на процесния имот, оборудван като
трафопост, доколкото между страните в настоящото производство въпросът за това на
кого принадлежи правото на собственост върху трафопоста е решен с влязло в сила
съдебно решение и няма данни собствеността да е изгубена. Съгласно чл. 297 от ГПК
влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил и за останалите
съдилища в Република България, като по аргумент от чл. 299 от ГПК спорът между
страните, решен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван. Предвид това,
въззивният съд е длъжен да се съобрази с установеното в приложеното към исковата
молба решение № 291/27.02.2015г., постановено по гр.д. № 4016/2014г., на ВКС, І г.о.
От друга страна по делото от ответника не са ангажирани доказателства, въз основа на
които да може да се направи извода, че след постановяване на цитираното решение е
настъпила промяна в титуляря на правото на собственост върху процесния имот,
поради което настоящият състав счита направеното от ответното дружество
възражение, че РПК „Ч.” не е собственик на трафопоста, за неоснователно.
От значение за изхода на спора е и въпросът дали процесния имот представлява
енергиен обект, обстоятелство което настоящият състав приема за безспорно между
страните, предвид твърденията на самия ответник в отговора на въззивната жалба и
отговора на исковата молба, и доколкото помещението, оборудвано като трафопост,
представлява материален ресурс по смисъла на §1, т. 32 от Допълнителните разпоредби
на Закона за енергетиката.
Съобразно установеното от фактическа страна за исковия период собственият на
ищеца имот, оборудван като трафопост, е ползван от ответното дружество за целите на
преобразуване и преноса на електрическа енергия до други, различни от собственика,
потребители. Същевременно между страните не е сключен договор за предоставяне на
достъп по чл. 117, ал. 7, съот. ал. 8 ЗЕ и липсва друго правно основание за ползването,
поради което за ищеца се е породило правото да получи обезщетение за ползването без
основание на собствената му вещ съобразно Методиката.
5
Неоснователно е възражението на ответника, че в случая не е установено
осъществяването на обедняването на ищеца, обогатяването на ответника и връзката
между тях като част от елементите на фактическия състав на неоснователното
обогатяване. Безспорно между страните е обстоятелството, че процесния трафопост се
използва от ответното дружество – монтирало е съоръжения, през които се
преобразува ел. енергия, доставяна до потребители, различни от ищеца.
Същевременно, „ЧЕЗ Р.Б.“ АД не е представило доказателства за наличието на правно
основание, въз основа на което ползва процесното помещение. По делото е установено
единствено, че за предходен период ответното дружество е било страна по договор за
наем с предмет именно този имот, който е прекратен, но липсват доказателства за
сключването на последващ такъв. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че
енергийното предприятие се е обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп,
която би платило, ако беше сключен договор по чл. 117, ал. 7, съотв. ал. 8 ЗЕ, докато
собственикът на трафопоста е обеднял поради неполучаването на цената за достъп, ако
страните бяха сключили сделката по цитираната норма. Обогатяването и обедняването
са резултат от обща група факти, свързани с ползването на процесния собствен на
ищеца трафопост от енергийно предприятие за целите на преобразуването и преноса на
електроенергия без сключен такъв договор или друго съществуващо основание за
ползването. Фактът, че съоръженията, монтирани в трафопоста, са собственост на
ответното дружество не изключва задължението му за заплащане на обезщетение във
връзка с ползването на процесното помещение, без което преносът на енергия не би
могъл да се осъществи.
Въззивната инстанция приема за неоснователно и възражението на „ЧЕЗ Р.Б.“
АД, че по отношение на РПК „Ч.“ не се е породило право на обезщетение на основание
чл. 59 от ЗЗД, доколкото по силата на чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ (отм.) за ответното
дружество е възникнало сервитутно право. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от
ЗЕЕЕ (отм.) около енергийните обекти се създават сервитутни зони, като за
съществуващите енергийни обекти сервитутното право възниква по силата на закона –
аргумент от чл. 60, ал.2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.). Същевременно в § 26 от ПРЗ на Закона за
енергетиката (действащ към исковия период) възникналите по силата на отменения
Закон за енергетиката и енергийната ефективност сервитутни права в полза на
енергийните предприятия за съществуващи към влизането в сила на този закон
енергийни обекти запазват действието си. Следователно, за да се прецени дали по
отношение на спорния трафопост са възникнали сервитутно право в полза на
ответното дружество, следва да се прецени дали имотът отговаря на поставените в
закона – чл. 60 от ЗЕЕЕ (отм.) изисквания, а именно дали енергийният обект е
съществувал преди 1999г. като такъв и дали същият може да бъде определен като
сервитутна зона. В настоящия случай липсва още първата от двете посочени
предпоставки, доколкото по делото е установено, че помещение, което е предмет на
6
спора, независимо че е част от сграда, построена преди 1999г., функционира като
трафопост едва от 2003г. Следователно, за ползването на процесния имот ответното
дружество дължи заплащането на обезщетение за ползването му, тъй като по
отношение на него не е възникнал сервитут по смисъла на чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ
(отм.). В този случай, енергийното предприятие разполага с възможността да изкупи
помещението съгласно §4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ, като до момента на изкупуването на
собствениците на трафопоста се дължи заплащане на обезщетение.
Неоснователно е и оплакването, че ищецът черпил права от свое неправомерно
поведение-не бил подал искане до ответника за изкупуване на помещението в което е
изградена уредба ан ответника.
Между страните са водени няколко предхони дела по искове на същото
основание за същото помещение. Всяка искова молба играе ролята на покана както за
изкупуване, така и за заплащане на обезщетение за следващият период. Ето защо са
неоснователни и двете възражения по прилагането на § 4 от ДР на ЗЕ. Освен това
законът задължава именно ответника да изкупи съоръженията, защото принципа е че
трябва да са негова собственост, така че инициативата следва да изхожда от него.
Ползваната в §4, ал. 1 ДР на ЗЕ повелителна форма на глагола „се изкупуват“ (от
енергийните предприятия) не оставя никакво съмнение кой следва да инциира
процедурата. Не е твърдяно такова искане от ответника.
Размерът на претендираното обезщетение също е установен по делото с оглед
изслушаната и приета без възражения от страна на ответното дружество съдебно-
техническа експертиза.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на Софийски районен съд
– потвърдено като изцяло правилно.
По разноските:
По делото право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 273 от
ГПК има въззиваемата страна – РПК „Ч.“, която е направила своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1 100 лева. Съобразно
разясненията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. №
6/2012г., за да бъде присъден претендирания от страна адвокатски хонорар, плащането
му следва да бъде доказано, като ако същото е станало в брой, то вписването на
направеното плащане в договора за правна защита и съдействие е достатъчно и има
характер на разписка. В настоящия случай процесуалният представител на РПК „Ч.“ е
представил договор за правна защита и съдействие, в който е вписано, че е заплатено
адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 1100 лева в брой.
Направено е възражение за прекомерност на хонорара, което СГС намира за
7
основателно. Конкретния спор не от голяма фактическа и правна сложност- между
страните са водени предходни съдебни дела по искове за собственост и по искове със
същото основание, както и по настоящото дело. С влезли в сила решения са
установени по задължителен начин основните предпоставки довели и до уважаване на
иска по настоящото дело. Ето защо според СГС на ищецът следва да се присъди
минималния според Наредба 1/2004г. размер на адвокатски хонорар, койот по
правилото на чл. 7, ал. 2 т. (в приложима за случая редакция към бр. 68/ 2020г. на ДВ)
е 1001,59 лева.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият
съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 25.09.2020г. на СРС, 175 с-в по гр.д. 990/2020г.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, (понастоящем с наименование
„Електроразпределителни мрежи-Запад“АД) с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление в гр.София, район „Младост“, бул. „*******, БенчМарк Бизнес център, да
заплати на РПК „Ч.“, с адрес в гр.Своге, Софийска област, ул. „*******, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 273 от ГПК, сума в размер на 1001,59 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8