Решение по дело №8582/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2186
Дата: 10 август 2022 г. (в сила от 10 август 2022 г.)
Съдия: Пепа Маринова-Тонева
Дело: 20211100508582
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 юли 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2186
гр. София, 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100508582 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20117457 от 17.05.2021 г. по гр.д. № 10993/2020 г.
Софийски районен съд, 77 състав, по предявените искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД осъдил „Д.Х.“ ООД,
ЕИК *******, да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 13 004.40 лв.,
представляваща възнаграждение по фактура № 319/29.05.2019 г., ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 25.02.2020 г., до
окончателното плащане, и сумата 979.02 лв. – мораторна лихва за периода
30.05.2019 г. - 24.02.2020 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата 2 070.76 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Д.Х.“ ООД,
който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Фактическите изводи на
районния съд, въз основа на които изградил правните си такива, не се
подкрепяли от доказателствата по делото. Съдът нарушил диспозитивното
начало, като възприел факти, твърдения за каквито не били правени от
1
страните. Неправилно съдът приел по делото да е доказано наличие на
облигационно правоотношение между страните по договор за изработка.
Доказателства за това не били ангажирани от ищеца. Някои от фактите, които
възприел съдът, действително се били осъществили, но не между страните, а
между ответника и трето за процеса лице – „Д.К.Д.“ ООД. Неправилно съдът
приел, че ответникът не оспорва факта на сключване на договор между
страните – единственият признат факт бил, че конкретната работа, за която се
търси възнаграждението, била извършена фактически от ищеца. Съдът
надценил доказателствената стойност на представената по делото фактура –
същата не била подписана от представител на ответника и не можело да
служи като основание за извод нито за приемане на извършената работа, нито
за нейното количество, нито за постигане на съгласие относно единичните
цени на работата. В определени случаи счетоводното отразяване на
издадената фактура можело да се приеме като конклудентно действие,
изразяващо съгласие по параметрите на стопанската операция, отразена в нея,
но случаят не бил такъв. Съдът неправилно интерпретирал доказателствената
стойност на офертата по делото. Същата била изготвена от ищеца, но не
ищецът я предоставил на ответника, а третото лице – „Д.К.Д.“ ООД, което
било главен изпълнител по сключен с ответника договор за изработка. Част
от предмета на този договор покривал/съвпадал изцяло с предмета на
офертата и изработеното от ищеца, както било описано в издадената от него
фактура, което изключвало хипотезата за наличие на неформален договор с
елементи на изработка. Пълна изненада било съждението на съда, че тази
оферта касаела обект „Галеон“ – нито една от страните не била въвела такова
твърдение, нито бил повдиган въпрос за такъв обект. Не ставало ясно откъде
е почерпил съдът данни за такъв обект. Пренебрегнати били показанията на
св. Б., и надценени – показанията на св. Иванов. Неправилен бил и изводът, че
ответникът е приел изработеното и не се е противопоставил. Представената
от ищеца фактура, която „по неведоми пътища“ била достигнала до
счетоводството на ответника и била обработена механично от него, не носела
подпис на представител на ответника; св. Б. установил, че не е имало
приемане на работата, а другият свидетел твърдял, че работата е приета, но не
помни нито кога, нито от кого. Всичко това водело до извод, че между
страните нямало сключен договор и ответникът не дължал възнаграждение по
такъв договор. По възражението за прихващане неправилно и в противоречие
2
с житейската логика съдът приел, че липсвал уговорен срок за изпълнение на
СМР в обекта на ответника. Обектът се намирал в к.к. „Слънчев бряг“ и
ноторно известно било, че във всички летни туристически комплекси в
страната строителните работи са забранени през летния туристически сезон,
който започвал на 01.05. всяка календарна година. В случая се установило и
че ответникът има планирани настанявания, което още повече го обвързвало с
краен срок за приключване на СМР. Забавата се установила категорично от
данните по делото, в съответствие с което и при пораждане на условието за
това, възражението за прихващане следвало да бъде уважено. Поради това
моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявените искове, евентуално – да го отмени
частично до размера на възражението за прихващане. Претендира разноските
по делото, като за тези във въззивното производство представя списък по чл.
80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна „А.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното
решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове
- с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 13 004.40 лв.,
представляваща възнаграждение по неформален договор за изработка по
фактура № **********/29.05.2019 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 979.02 лв. – мораторна лихва за периода 30.05.2019 г. - 24.02.2020 г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от предявяване на
иска до плащането.
3
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявените искове с противоречиви и
взаимоизключващи се възражения – не оспорвал иска по основание, оспорвал
го по размер, както и оспорвал вземането да е изискуемо. Същевременно
твърди, че договор с ищеца не бил сключван; Не оспорвал, че са изпълнени
СМР в обект на ответника – хотел „Еврика“ в к.к. Слънчев бряг, но това
станало не по пряка договореност между страните, а чрез главния изпълнител
„Д.К.Д.“ ООД, който ангажирал ищеца като подизпълнител. Видно от
офертата, изпратена на ответника, тя била съставена от ищеца, но изпратена
не от него, а от електронната поща на главния изпълнител. Не оспорва, че
издадената от ищеца фактура е осчетоводена от ответника и включена в
дневниците по ЗДДС, но това станало наред с други документи, представени
съвкупно от главния изпълнител. По този начин счетоводните операции били
взети от ответника несъзнателно, без да е взето предвид, че стопанската
операция по тази фактура не е извършена на ответника (няма договор с него),
а на трето лице – главния изпълнител. Въпреки това изрично е заявил, че не
оспорва основанието на задължението и изразява готовност да го плати.
Оспорвал обаче размера и изискуемостта на задължението. Липсвало
приемане на извършената работа, не бил подписван приемателен протокол
поради това, че било налице неточно изпълнение във времево отношение.
Според представената оферта работите следвало да приключат между 15 и 20
април, а в действителност това станало в началото на м. 06.2019 г. Ищецът се
забавил и отказал да подпише протокол, в който да се отрази и остойности
тази забава, не изготвил и количествено-стойностна сметка за извършената от
него работа. Поради това липсвало приемане на извършената работа. Забавата
на ищеца причинила вреди на ответника, чийто хотел по принцип отварял на
01.05., но ремонтните работи продължили до началото на м. юни, т.е. след
началото на сезона. Извършването на ремонтни работи по време на почивката
на гостите на хотела довело до вреди за ответника, който трябвало да им
предложи допълнителни услуги в отговор на рекламациите им. Релевирал е
евентуално възражение за прихващане със сумата от 3 000 лв.,
представляваща обезщетение за вредите от забавеното изпълнение. С
допълнителна молба от 31.07.2020 г. е уточнил, че не оспорва, че ищецът е
изпълнил посочените в исковата молба СМР, но по договор с трето лице, като
възложител на работите било не ответното дружество, а третото лице – главен
4
изпълнител, който от своя страна наел ищцовото дружество за извършване на
работите. Ако съдът приеме, че е налице валидно възникнала облигационна
връзка по договор за изработка, на каквото основание е предявен искът, то
възражението за прихващане се основавало на забавеното изпълнение от
страна на ищеца. Продължителността на забавата била 46 дни – от 20.04. до
05.06.2019 г., и в резултат на нея ответното дружество претърпяло
имуществени вреди в размер на 3 000 лв., изразяващи се в разходи за
предоставяне на допълнителни услуги на гостите на хотела, с които да се
компенсира невъзможността им да ползват ресторантите „Азия“ и „Италия“ и
недоволството им от продължаващите ремонтни дейности – носене на храна и
напитки от ресторантите в стаите, предоставяне на безплатен шезлонг и чадър
на плажа, обслужване от сервитьор на плажа, допълнително настаняване на
гости на туроператора, отговарящ за чуждестранните туристи и др. Искал е от
съда да отхвърли предявените искове.
Със становище от 01.09.2020 г. ищецът е оспорил евентуалното
възражение за прихващане и наличието на забава, както и твърдението, че
срокът за изпълнение е бил 20.04.2019 г. Посочил е, че в представената
оферта описаните стоки/услуги не съответстват на тези по процесната фактура
и същата не била свързана с настоящия спор; Възражението за прихващане се
претендирало като забава за друг обект – хотел „Галеон“, съгласно
приложените към отговора на исковата молба доказателства, оспорени от
ищеца.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни
материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.
272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира
5
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Приета по делото е фактура № **********/29.05.2019 г., с издател
ищцовото дружество и с получател – ответното дружество, в която са
описани предоставени стоки и услуги, както следва: Доставка и монтаж на
шапка с подлепка на 31 см - 41 л. м; Доставка и монтаж на шапка 31 см – 39 л.
м; Облицовка басейн лице – 24 кв. м; Вход ресторант стени с фаски – 12 кв. м;
Плотове тоалетни с две мивки – 2 бр.; Полиран гранит под лоби бар – 8 кв. м;
Термолющен гранит под лоби бар – 5 кв. м, с посочени по позиции
количество, единична цена и стойност, на обща стойност 13 004.40 лв. с ДДС.
Ответникът не оспорва и изрично признава, че е осчетоводил фактурата
и е ползвал данъчен кредит по нея. Поради това неоснователно в жалбата се
поддържа по делото да не било доказано наличие на облигационно
правоотношение между страните. Договорът за изработка е консенсуален и
неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие
между възложителя и изпълнителя относно съществените елементи на
изработката – възложена работа и дължимо възнаграждение, без да е
необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. В случаите, когато
страните са оформили договора чрез съставена за целта фактура, последната
съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от него
права и задължения (без да е условие за действителността му), доколкото в
самата фактура фигурира описание на възложената работа, стойност, начин на
плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по
себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество,
включването й в дневника за покупките по ДДС и ползването на данъчен
кредит по нея представлява недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване – в този смисъл е константната практика на
ВКС (решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ ТО,
решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение №
92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 30/08.04.2011
г. по т.д. № 416/2010 г. на ВКС, І ТО, решение № 23/07.02.2011 г. по т.д. №
588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 46/27.03.2009 г. по т.д. № 454/2008 г. на
ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 г. на ВКС,
решение № 32/22.02.2010 г. по т.д. № 588/2009 г. на ВКС, решение №
109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение №
47/08.04.2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ ТО и др.).
6
Твърденията на въззивника да не бил възложител по договора, а ищецът
да бил подизпълнител на трето за делото лице, са напълно недоказани – това
не се установява нито от представената първа страница от договор от
07.01.2019 г., нито от представеното от ответника електронно писмо с
прикачен файл „оферта облицовки“, която според посоченото в писмото
касае шадраван и варианти за лобито на „Галеон“. Напълно недоказани са
останали и наведените в хода на делото твърдения от ответника, че бил
заплатил извършената от ищеца работа на третото лице „Д.К.Д.“ ООД.
Несъстоятелни са и поддържаните в жалбата доводи фактурата да била
осчетоводена от ответника „механично“, още повече при липса на твърдения
да са взети съответните счетоводни операции, ако твърдяната грешка
действително е била налице.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия
да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата
обхваща фактически и правни действия - реално предаване от изпълнителя и
получаване от поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното,
изявление, че изработеното съответства на поръчаното. Ако изпълнителят е
извършил работата съобразно поръчката на възложителя и същата е без
недостатъци, поръчващият е длъжен да я приеме. Ако поръчващият не
прегледа работата, или не направи всички възражения, или откаже да приеме
изпълнената съобразно договора работа, работата се счита приета, рискът
преминава върху поръчващия и за него възниква задължението да плати на
изпълнителя уговореното възнаграждение (чл. 264, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ЗЗД).
Следователно приемане е налице, когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изричното или мълчаливо изразено изявление
на поръчващия, че счита работата за съобразена с договора.
В случая ответникът не оспорва обстоятелството, че работата е
извършена качествено. С осчетоводяването на фактурата от ответника и
възползването му от изработеното работата се счита за приета, а вземането на
ищеца за възнаграждение за извършените СМР е станало изискуемо.
Единственото възражение на ответника относно изпълнението на
задълженията на ищеца по договора е свързано с твърдяното неточно
изпълнение в темпорално отношение, във връзка с което е релевирал и
евентуалното си възражение за прихващане. Твърденията на ответника, че
7
работата е следвало да бъде извършена в срок до 20.04.2019 г. обаче са
останали недоказани. Както беше посочено, представената оферта касае друг
обект и СМР, които се различават от посочените във фактурата; Само по себе
си обстоятелството, че летният туристически сезон започвал на 01.05. не
изключва възлагане на работи и след тази дата. Дори обаче да се приеме, че е
била налице забава, евентуалното възражение за прихващане е останало
недоказано, както правилно е приел и районният съд. При доказателствена
тежест за ответника съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е
установил да е направил разходи и техния размер във връзка с твърдяните
допълнителни услуги, нито е доказал имуществото му да е намаляло
вследствие предоставянето на тези допълнителни услуги.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният
главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД е основателен
в пълния му предявен размер, и предвид съвпадението на крайните изводи на
двете инстанции решението следва да бъде потвърдено в тази част.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са посочени никакви
конкретни оплаквания за неправилност. От първоинстанционния съд не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, поради
което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да
провери правилността на решението в същата част, а следва да го потвърди.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 1 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие. Съобразно обжалваемия интерес от 13 983.42 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 949.50 лв.
Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или
правна страна, поради което възражението на въззивника за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Възнаграждението следва да бъде
намалено на 950 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20117457 от 17.05.2021 г., постановено
по гр.д. № 10993/2020 г. на Софийски районен съд, 77 състав.
ОСЪЖДА „Д.Х.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. *******, да заплати на „А.“ ЕООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. Асеновград, ул.
******* на основание чл. 78 ГПК сумата 950.00 лв. (деветстотин и петдесет
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9