№ 142
гр. София, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20211001001165 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по жалба на Б. И. И. от гр.***, чрез адв.Р.Б. от
АК Монтана насочена против Решение № 34/22.07.2021 г., постановено по т.д. № 254/2020
г. по описа на ОС Монтана, с което въззивникът е осъден да заплати на Й. Н. В. от гр.*** на
осн.чл.534, ал.1 ТЗ сумата от 30 000 лв., дължима по погасен по давност запис на заповед от
05.12.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване
на иска – 19.02.2018 г. до изплащането й.
Единственото оплакване за неправилност на посоченото решение, формулирано във
въззивната жалба, е постановяването му в противоречие с материалния закон – институтът
на давността, с твърдения, че правото на иск за защита на конкретното материално
субективно право в лицето на ищеца в случая се погасило преди предявяване на иска по
чл.534 ТЗ.
По изложени доводи в подкрепа на това оплакване се иска от въззивната инстанция да
отмени обжалваното решение.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна, чрез процесуалния си
представител, оспорва наведените в нея доводи и поддържа правилност на обжалваното
решение.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
атакуваното решение, прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства
във връзка с оплакванията във въззивната жалба, приема следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено по редовно предявен
иск, при наличие на правен интерес у ищеца от предявяването им /определящ се от
изложените от него твърдения/, от надлежен съдебен състав, в рамките на
правораздавателната му власт, в съответната писмена форма и е подписано.
1
При преценка оплакванията за неговата неправилност, решаващият състав, съобрази от
фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен осъдителен иск с
правно основание чл.534 ТЗ от Й. Н. В. против Б. И. И., обективиран в допълнителната
искова молба на ищеца от 19.02.2018 г. по гр.д. № 161/2017 г. по описа на ОС Монтана /л.37
– л.38 от същото дело/. Този иск е бил приет за съвместно разглеждане в производството,
като предявен в условието на евентуалност с първоначално предявеният иск с правно
основание чл.422 ГПК /определение на съда от о.с.з. от 08.03.2018 г./.
Главният положителен установителен иск е бил отхвърлен с влязлото в сила решение,
постановено по гр.д.№ 6223/2019 г. по описа на АС София, поради което и следва да се
приеме, че е настъпило вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявеният при
условието на евентуалност иск.
Поддържано е в обстоятелствената част на допълнителната искова молба, че със запис
на заповед, нотариално заверен, издателят въззивник Б.И. се задължил да заплати на
поемателя въззиваем Р. В. сумата от 30 000 лв., с падеж на задължението – 31.07.2014 г.
Сумата не била платена от издателя на записа на заповед нито в посочения срок, нито
към момента на предявяване на исковата молба, независимо че документът бил предявен на
издателя 01.08.2014 г.
Посочено е, че на 31.07.2014 г. изтекъл тригодишния давностен срок по чл.531 ТЗ, от
която дата започнал да тече тригодишният срок за предявяване на иска по чл.534 ТЗ, като
исковата молба е предявена в този срок.
Поискано е от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на
ищеца сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
предявяването на иска – 19.02.2018 г.
В отговора по исковата молба ответникът е поддържал така, както и във въззивната
жалба, недопустимост на предявения иск, предявен извън давностния срок за предявяване на
иска по чл.422 ГПК за защита на накърнените субективни права на ищеца.
От ангажирания като писмено доказателства запис на заповед /л.19 от ч.гр.д. №
2243/2017 г. по описа на РС Лом/, се установява, че същия е издаден на 05.12.2013 г. в
гр.***, и с него въззивника Б. И. И., в качеството му на платец – издател, се е задължил
безусловно и без протест да заплати на поемателя Й. Н. В. от гр.*** сумата от 30 000 лв.
падежът на плащане е определен на 31.07.2014 г.
Подписите под документа са удостоверени нотариално на от нотариус с рег. № 577 от
РНК – рег. № 12706/05.12.2013 г.
В документа е отразено, че на 01.08.2014 г. е предявен от поемателя на издателя за
плащане.
Страните не спорят, че такова не е било извършено.
Не спорят и че поемателят се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл.417
ГПК /ч.гр.д. № 2243/2017 г. по описа на РС Лом/, а в срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът
И. подал възражение. Така заявителят предявил положителен установителен иск за
установяване съществуването на вземането си срещу издателя по записа на заповед, по
което било образувано гр.д. № 161/2017 г. по описа на ОС Монтана, в рамките на което, с
допълнителната искова молба, е предявил и настоящия иск по чл.534 ТЗ.
Както вече се посочи, главният иск в това производство е бил отхвърлен с влязлото в
сила Решение № 1153/09.06.2020 г. по гр.д. № 6223/2019 г. по описа на САС, с решаващи
мотиви на съда, че предявеният иск е основателен, но погасен по давност.
Нито в рамките на това производство, нито на настоящето, са били наведени доводи за
недействителност на процесния запис на заповед, нито за наличието на каузално
правоотношение между страните.
При гореустановеното от фактическа страна изцяло споделим е изводът на
първоинстанционния съд, че правата на приносителя по този запис на заповед са се
погасили с изтичането на тригодишния срок по чл.531, ал.1 ТЗ, считано от датата на падежа,
2
а при конкретно установените по делото факти този срок е изтекъл на 31.07.2017 година.
Заповедното производство по ч.гр.д. № 2243/2017 г. по описа на ОС Лом е било
образувано на 29.08.2017 г. – т.е. след изтичане на посочения срок, от който факт следва, че
в рамките на същия поемателят по записа на заповед не е предприел действия по
реализиране на правата си по него.
Няма спор в доктрината и съдебната практика, че погасяването на правото на пряк
иск по чл.531, ал.1 ТЗ на приносителя на записа на заповед е юридическият факт, от който
за него възниква правото на специалния субсидиарен иск по чл.534, ал.1 ТЗ за
неоснователно обогатяване срещу издателя на документа.
Последният се определя като специален иск, принадлежащ на приносителя на записа
на заповед, чиито менителничен иск е погасен, поради изтичане на специалната погасителна
давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или се дължи на преюдициране на
ефекта, поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по
него.
При установените по делото факти следва да се приеме, че в случая давността за
предявяването на този иск е започнала да 31.07.2017 г. и би следвало да изтече на 31.07.2020
г.
Както вече се посочи, допълнителната искова молба, с която процесният иск е
предявен, е депозирана в рамките на този тригодишен срок, а именно на 19.02.2018 г. и при
констатация за наличие на предпоставките, обуславящи неговата основателност, същият по
чл. 534 ТЗ подлежи на уважаване.
Като е достигнал до същия краен извод в обжалваното решение първоинстанционният
съд е постановил правилно решение.
Други доводи за неправилност на това решение, освен неправилна преценка при
установяване релевантния факт относно предявяването на иска по чл.534 ТЗ извън срокът по
ал.2 на с.чл., респ. – произтичащите от него правни изводи не са формулирани във
въззивната жалба, не са формулирани.
Според действащите съдопроизводствени правила по отношение правилността на
обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма
или следи за защита интереса на определени частноправни субекти и извън тези две
хипотези, които в случая не са налице, при решаване на делото по същество въззивната
инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба
процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично
посочените негови фактически констатации.
Следователно и при липса на каквито и да е други оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение, освен вече обсъденото, което е несъстоятелност, същото
следва да се потвърди.
Съобразно изходът от спора и по правилото на чл.78, ал. ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените от нея по делото разноски за адвокатско
възнаграждение на процесуалния й представител в размер на 2 000 лв., предвид приложения
списък по чл.80 ГПК и доказателствата към него за извършването им.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260536/11.12.2020 г., постановено по т.д. № 2476/2019 г.
по описа на СГС, ТО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4