№ 90
гр. Панагюрище, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на шести
юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20235230100552 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени първоначален иск правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19 от ЗПК от М. И. Р. против „Стик - Кредит“ АД, с
ЕИК: ********* за прогласяване на нищожна поради противоречие със
закона и поради противоречие с добрите нрави на клаузата в чл. 27 от
Договор за паричен заем № 863855/03.08.2022г., сключен между ищцата и
„Стик - Кредит“ АД, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка в
размер на 0,9 % на ден от стойността на усвоената сума за непредоставяне на
обезпечение, както и насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД от
„Стик - Кредит“ АД против М. И. Р. за заплащане сумата от 2985,43 лв.
неплатена главница по Договор за паричен заем № 863855/03.08.2022г., ведно
със законна лихва от 03.10.2023г., до заплащане на вземането, както и 1070,43
лв. договорна лихва, считано от 03.08.2022г. до 03.10.2023г.
Ищцата твърди, че на 03.08.2022 г. е сключила със Стик - Кредит“ АД
Договор за потребителски кредит от разстояние № 863855 по реда на чл. 6 от
ЗПФУР, за сума в размер на 3 000 лева, която се задължила да върне на 24
месечни вноски при годишен лихвен процент от 27,00 % и годишен процент
на разходите 30,6 %. Общо дължимата сума по кредита възлизала на 4137,86
лв.
Твърди, че в чл. 17 ал. 1 от договора се предвиждало заемът да бъде
обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ- доход или
банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
Съгласно чл. 27 от Договора, в случай на неизпълнение на
задължението си по чл. 17 в предвидения срок, заемодателят дължи на
заемателя неустойка в размер на 0.9% на ден от стойността на усвоения
1
кредит. Неустойката се заплащала разсрочено, заедно месечната вноска по
кредита.
Излага, че била начислена неустойка в общ размер на 4136,73 лв., тъй
като не представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор, с което месечната погасителна вноска ставала
344.77 лв., а общата сума, която следвало да върне била 8274.59 дева.
Счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 27 от Договор за
паричен заем е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и в
нарушение на чл.11, чл.19 ад. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143,
ал.1 от ЗЗП.
Поддържа, че клаузата не е индивидуално уговорена. Върху
съдържанието й, както и върху останалите клаузи от договора потребителят
не можел да влияе.
Смята, че клаузата, според която дължи неустойка в общ размер на
4136,73 лева, в случай че не предостави в срок от сключването му,
обезпечение —поръчител /солидарен длъжник/, който отговаря на определени
съответно условия към този момент, прехвърля върху потребителя
задължението на кредитора да извърши преценка на кредитоспособността на
длъжника. С нея на длъжника се вменявало задължение да осигури
обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това,
дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Смята, че неустойката обезпечава неизпълнение на задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди и е типичен пример за неустойка,
която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. С процесната клауза за неустойка
в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в
срок, но тези именно вреди се обезпечавали чрез мораторната лихва по чл. 33,
ал. 1 от ЗПК.
Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна
лихва е недопустимо.
Поддържа, че непредставянето на обещаните обезпечения, съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давала на кредитора основание да се иска
предсрочно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците
от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
начислявал неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски.
Счита, че страните не са имали намерение да бъде предоставено
обезпечение или да се ползват от правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е имал за цел да получи
2
обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната
практика при необезпечени кредити.
Намира, че вземането не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не били
типичните последици от неизпълнението, които законът предвиждал, а
напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка.
Поддържа, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.
146 от ЗЗП.
Смята за нищожна тази клауза от договора, на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 от 33Д, поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д, поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от 33П
поради неравноправност. Същата влизала в противоречие с разпоредба на чл.
33, ал. 1 ЗЗП, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а с уговорената
клауза за неустойка се заобикалял на ЗПК, поради което на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна.
Поради гореизложеното иска от съда да прогласи за нищожна клаузата
на чл. 27 от Договор за паричен заем № 863855/03.08.2022г., сключен между
М. И. Р. и „Стик-кредит“ АД, предвиждаща неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената сума на ден, поради противоречие със закона, поради
заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик кредит“ АД оспорва
основателността на предявения иск.
Не отрича, че на 03.08.2022 година между страните е сключен Договор
за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 863855, по силата на
който кредиторът е предоставил на ищцата заемна сума, която сума е
следвало да бъде върната заедно с дължимото възнаграждение за ползването и
съгласно Погасителен план.
Поддържа, че на същата дата заемната сума била предоставена на
ищцата по посочения от нея начин, чрез банков превод в банкова сметка в
Райфайзенбанк АД.
Оспорва твърденията за нищожност на уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение.
Излага, че договорът е сключен по инициатива на ищцата, при спазване
изискванията на закона, след като на кредитополучателката е предоставена
3
необходимата договорна информация относно заявеният размер на
главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният
процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение.
Изпратени й били проект на Погасителен план към него, Стандартен
Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи
съдържали предвидената в законите преддоговорна информация за желания
кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.
Излага, че сключвайки договора, ищцата е изразила недвусмислено
съгласие със съдържанието му.
Поддържа, че макар да не е начислявана, включената в договора клауза
за неустойка била валидна и отговаряща на всички изисквания на
действащото законодателство.
Настоява, че доколкото неустойката представлявала самостоятелно
съглашение по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, обективирано в един и същ
документ с договора за потребителски кредит, по отношение на нейната
действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а
общите условия на ЗЗД.
Налице били основанията за възникването й- неизпълнение на
договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и
обезщетява, в случая за непредоставяне на обезпечение по договора. Понеже
се явявала парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под
страх”, че в противен случай би се начислила, закономерно било в случай, че
задължението, което обезпечава не бъде изпълнено, размерът му да нарасне.
Поради това само на това основание, не можело да се счита, че е нищожна,
предвид че това е присъщата за нея функция.
В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично
задължение за предоставяне на обезпечение, което не било обезпечено с
други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали
заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Затова
размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, същата
се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, което зависило
изцяло от волята на заемателя. Неустойката се дължала единствено за
периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако
такова бъде предоставено впоследствие спирало начисляването й. Причината
за евентуалното начисляване на такава неустойка, било единствено
виновното поведение на ищеца.
Счита, че договореният размер на неустойката, като определен процент
съгласно чл. 46 ал. I от ОУ в размер на 0.9 % дневно, бил съобразен с
предвидените в чл. 92 от 33Д цели и не предвиждал неоснователно
разместване на блага, предвид присъщите на неустойката функции-освен
обезщетителна, също и обезпечителна и санкционна. Целта й била да се
стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая
4
уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции, а вредите от
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били
очевидни. При непредоставяне на обезпечение кредиторът бил лишен от
гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което
безспорно засягало неговия интерес.
Нямало въведено законодателно изискване относно размера на
неустойката и ограничение на максималният размер. Допустимо било
нейният размер да бъде и по-голям от размера на главното задължение.
Доколкото по-големият размер на неустойката бил обусловен от
бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като изначално
договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради
противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента на
сключване на договора, а не въз основа на размера, получаващ се в резултат
на неизпълнението.
Дори неустойката да се явявала прекомерна, същата можело да бъде
намалявана, без обаче да отпада изцяло, поради което не би следвало цялата
клауза да бъде обявена за недействителна.
Тъй като неустойката представлявала предварително определено
обезщетение, закономерно било нейният размер да е предварително уговорен
между страните и включен, като част от погасителните вноски.
Прекомерността на неустойката не я правила, а priori, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави. Същата следвало да се приеме за нищожна,
само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Счита, че задължението за неустойка, предвидено в договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 863855 от 03.08.2022
година, отговарял на присъщите на неустойката функции и клаузата за
заплащането й не следвало да бъде прогласявана за нищожна.
Поддържа, че длъжникът не е бил изправен пред изначална
невъзможност да се осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който
да отговаря на посочените изисквания. Ищцата била запозната с условията на
Договора, преди да бъде сключен и не е била длъжна да го сключи веднага, а
е разполагала с възможността първо да открие лице, което да отговаря на
определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно
отговорно с нея и след това да премине към подписването на договора.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна е
действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД.
Оспорва твърденията, че обезпечението следвало да бъда дадено преди
сключване на договор, позовавайки се на разпоредбата на чл. 71 от 33Д, която
предвиждала възможност задължението по договора да стане предсрочно
изискуемо при непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на
длъжника.
С оглед изложеното, счита, че задължението на заемателя да предостави
5
обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на
това негово задължение, са валидни и не противоречат на добрите нрави.
Претендира искът да бъде отхвърлен.
Предявява насрещен иск против М. И. Р. за осъждане на ответницата да
заплати на „СТИК КРЕДИТ” АД с ЕИК ********* сумата от 2985,43 лв.-
остатъчна главница по Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 863855 от 03.08.2022 година, ведно със законна лихва от датата
на насрещната искова молба до датата на окончателното и изплащане, както
сумата от 1070,43 лв. договорна лихва върху главницата.
Сочи, че ответницата М. И. Р. не изпълнявала задълженията си по
договора според предвиденото в него. Направила две вноски за погасяване
на задължението си- на 11.11.2022 година за сумата от 30 лева и на 02.08.2023
година за сумата от 400 лева. Доколкото била допусната забава за период от
повече от два месеца, съгласно в чл. 24 ал. I от Договора, били налице
предпоставките за настъпването на предсрочна изискуемост на цялото
задължение, считано от 04.10.2022 година, на която се позовава.
Към датата на предявяване на насрещния иск кредитополучателката
дължала непогасена главница по Договор за потребителски кредит 863855 от
03.08.2022 година в размер на 2985,43 лева и начислена и незаплатена
договорна (възнаградителна лихва) върху главницата в размер на 1070,43
лева.
Заявява, че настоящият насрещен иск следва да се счита, като изпратено
до М. Р. писмено уведомление от Стик-кредит АД за настъпването на
условията за предсрочната изискуемост на задължението по договора, както и
за обявяването за изискуемо на цялото задължение по договора за кредит.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата по насрещния иск и ищца по
първоначалния го оспорва, като неоснователен.
Намира, че макар формално да са спазени изискванията на 11, ал. 1 ЗПК
за действителност на договора, годишният процент на разходите по кредита
не отговарял на действителния, тъй като в него не било включено
задължението за заплащане на неустойка. По този начин потребителят бил
заблуден относно действителните разходи по кредитната сделка, поради което
не могъл да направи обоснована преценка дали би го сключил при
действителните условия. Неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание, имало за
последица недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.
В случай, че договорът за паричен заем е нищожен, потребителят
дължал по него връщане само на чистата главница, която в случая била 3000
лева. По него ищцата заплатила 430 лева, поради което счита насрещния иск
за неоснователен и недоказан и моли да бъде частично отхвърлен.
Претендира разноски по насрещния иск.
6
Съдът, като съобрази изложените твърдения и възражения и след
преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност,
прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, а и от представените по делото
доказателства се установява, че на 03.08.2022 г. между М. И. Р. и Стик кредит
АД, ЕИК: ********* е сключен договор за потребителски кредит по реда на
ЗПФУР. По силата на него Стик кредит АД - заемодател е предоставил на М.
И. Р.-заемател сума в размер на 3 000 лв., която е следвало да бъде издължена
на 24 месечни погасителни вноски с падеж 3-то число на месеца, посочени в
Погасителен план, неразделна част от договора. Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 27 % и ГПР от 30.60 %. Общата сума,
която кредитополучателката е следвало да върне възлиза на 4 137,86 лв.,
платима до 03.08.2024 г.
В чл. 17 от договора и чл. 20-22 от Общите условия към него е
предвидено, че в тридневен срок от сключването му заемателката следва да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1./ поръчителство
на едно физическо лице, което да е навършило 21 години, да притежава
българско гражданство и да е с постоянно живеене в България, да е с
непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца преди
подаване на заявката за кредит, да полага труд по трудово правоотношение
по безсрочен трудов договор и да не е в период на прекратяване на
трудовото/служебното правоотношение към тази дата, както и да е
получавало редовно възнаграждението си за последните дванадесет месеца
преди датата на подаване на заявката за кредит и което да отговаря на
следните критерии: да получава минимален осигурителен доход 1500 лв., да е
работил при последния работодател минимум шест месеца, да не е вписан в
ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н., да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или финансова институция, да не е
настоящ потребител на кредитора или 2./ банкова гаранция с валидност най-
малко 30 дни след падежа на последната вноска, издадена от банка,
оперираща на територията на Република България, която банкова гаранция да
съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако
потребителят не заплати в срок, което и да е свое парично задължение по
договора за кредит, същата ще заплати на кредитора всички дължими от
потребителя суми.
Съгласно чл. 27 от договора при неизпълнение на задължението да
предостави посоченото обезпечение заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение заплащана
разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. С нея общо дължимата
месечна вноска за погасяване на кредита е 344,77 лв.
Регламентирано е право на предсрочно погасяване на кредита с право на
намаляване на разходите по заема /на лихвата и разходите на оставащата
7
част/; право на отказ от договора в 14-дневен срок без да се дължи
обезщетение или неустойка, като заемателят връща на заемодателя
получената заемна сума /главницата/ ведно с лихвата върху всеки ден на
ползването до връщането на сумата.
Предвидено е в чл. 26 от договора, че при забава на плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи законната лихва върху забавената
сума за всеки ден забава. Общо дължимата сума по Договора за
потребителски кредит от разстояние е 8 274,59 лв., включваща главница,
договорна лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение.
По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза.
Според заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и неоспорено от страните, размерът на начислената неустойка за
непредоставено обезпечение за срока на договора е 4 136,86 лв., разпределена
на 24 равни месечни вноски.
В изпълнение на задължението си по договора ищцата е извършила
плащане на сумата от общо 430 лв., от които 30 лв. на 11.11.2022г. и 400 лв.
на 02.08.2023г. С извършените плащания са погасени разходи по събиране на
сумите по кредита-за уведомителни писма, уведомителни СМС, такса
посещение за просрочи в размер на 100 лв., 2,70 лв. наказателна лихва, 245,23
лв. неустойка за непредоставено обезпечение 67,50 лв. редовна
възнаградителна лихва и частично размера на първата вноска за главница за
сумата от 14,57 лв.
Според вещото лице, годишния процент на разходите в размер на 30,60
% е формиран като в него е включена само договорната лихва от 27%. Ако в
него бъде включена сумата от 4 136,73 лв. неустойка, същият би бил равен на
216,03 %.
Съдържанието на договорните клаузи безспорно налага извод, че се
касае за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
Кредиторът „Стик кредит“ АД предоставя на потребителя М. Р. кредит под
формата на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити,
приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
8
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
спазена е предвидената писмена форма, на която е приравнена сключването
на договора във форма на електронен документ, посочен е общия размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
условията за издължаване на заема. Представен е погасителен план, в който
посочени информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски. С договора ищцата е информирана за правото й да
получи от заемодателя информация за извършените и предстоящи плащания,
както и за оставащите дължимите суми, за правото й да се откаже от договора
и срока, в който може да бъде упражнено, правото при предсрочно погасяване
на главницата да получи безвъзмездно информация за предстоящите
плащания.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 27 от договора за
заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната и
последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение
вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е
нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя
по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване
неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният
има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо
за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите
рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на
закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези
условия, за длъжникът е обективно невъзможно да осигури исканото
обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя,
която надвишава отпуснатата заемна сума и която се прибавя към дължимата
9
сума, т. е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно
изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана.
В тази връзка съдът не споделя възраженията в отговора на исковата
молба. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по този
начин и във вреда на потребителя. Кредиторът разполага с достатъчно правни
средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя
драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на
кредита за икономически по слабата страна. Макар да не съществува
договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение
на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в
случая потребителят се санкционира неколкократно-веднъж за
непредоставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което
дължи неустойка с възможност само на това основание договорът да бъде
обявен за предсрочно изискуем дори и да заплаща редовно главницата и
лихвите в уговорените срокове и размери; след това при забава за плащане на
някоя погасителна вноска, дължи законната лихва върху забавената сума за
всеки ден забава. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто
санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване
на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с
допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина,
по който е регламентирано е обективно неизпълнимо. Изискванията в
рамките само на три календарни дни потребителят да осигури поръчител,
който следва да работи само по безсрочно трудовото правоотношение с
конкретен размер на работната заплата, с конкретен размер на осигурителния
доход, ограничава необосновано възможностите на длъжника да предостави
обезпечение на дълга. Изключването от кръга поръчителите на
самоосигуряващите се физически лица, на лицата, упражняващи свободни
професии, на държавните служители, на лицата, получаващи доходи от
наеми, прави задължението изначално невъзможно, а уговорката за поемане
на невъзможно задължение е нищожна. Следва да се отбележи, че такива
изисквания към самия потребител кредиторът не поставя, тоест потребителят
е в по-благоприятно положение за сметка на поръчителя, което е житейски е
правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са реално
неизпълними доколкото значително ограничават и стесняват кръга на лицата,
които биха могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира
значителна друга група физически лица, които макар и да са достатъчно
икономически осигурени, не отговарят на другите изисквания поставени от
кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би
имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от
банка. Това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника.
Липсват и данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
10
противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието, на което
се дължи и което е вписано в чл. 27 от договора за паричен заем. Законът-чл.
92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да
се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я
определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи
размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема, не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. По начина, по който е регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го
задължава да плати необосновано висока по размер неустойка, надвишаваща
сумата по отпускания кредит, и то само за непредставено в срок обезпечение.
Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 27 от договора
силно ограничават възможностите на потребителя да може да ги изпълни и
доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези
условия, по начина по който са зададени, противоречат на всички неписани
правила и норми и компрометират института на неустойката. В този си вид
представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора
над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да
се определи това вменено задължение на длъжника като справедливо,
нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в
съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено
икономически по-слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето
законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да
служи като обезщетение на вредите. Както се посочи, неустойката е дължима
независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е
върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че
при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят
не е спазил правилата на добросъвестността. В случая, тази клауза от
договора е създадена в изключителен ущърб на потребителя. Нелогично е, че
при нормално развитие и изпълнение на договора за заем от страна на
потребителя, на заемодателя му се следва печалба в размер на договорна
лихва само от 1137,86 лв. на база фиксиран годишен лихвен процент по заема
от 27%, докато при същото развитие на отношенията, но с предвидена
неустойка не по същинското изпълнение на договора, а само по
обезпечението му, при нормално и добросъвестно изпълнение на
11
задължението да се дължи неустойка. По този начин печалбата за търговеца
нараства с размера на неустойката с още 4136,37 лв. или с още повече от три
пъти, което е законово недопустимо. Като се вземе в предвид, че при
неизпълнение на задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за
забава в размер на законната лихва, в рамките на около 10% или 300 лв. от
размера на главницата, то видно е, че кредиторът не придава тежест и не
санкционира с такава строгост неизпълнението на самото погасяване на
главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение под формата на
поръчителство или банкова гаранция.
Тази клауза е нищожна и защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което
обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредоставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също
отсъства: възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда,
че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение
става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски
кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
12
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът,
която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В случая това изискване не е спазено и от
неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен
интерес да претендира описаната неустойка.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищцата не е имала възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищцата е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Уговорената неустойка от 4136,73 лв., съставлявайки разход по кредита,
следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер –
пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК
дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с
§ 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 30,60 % и
възлиза на 216,03 %, според заключението на вещото лице. Така размерът на
ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на
законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин с
уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като
в годишния процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като
неустойката е прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия
размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, включената в договора клауза за
заплащането й отделно има за цел заобикаляне на изискванията на закона за
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, поради
което е нищожна.
Неоснователно е възражението на кредитодателя, че неустойката за
непредоставено обезпечение не следва да се включва в ГПР, тъй като при
сключването му за страните не е известно дали ще бъде предоставено
13
обезпечението. Видно от самият погасителен план е, че неустойката е
посочена в него. Доколкото същият е неразделна част от договора, размерът
на неустойката, както и начинът на заплащането й е предварително известна
за кредитора, а условията за предоставяне на обезпечение, прави
начисляването й сигурно и предвидимо.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия от 50 %.
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2
от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете
за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът.
В заключение, предявеният от М. Р. иск за прогласяване на нищожна на
чл. 27 от Договор за потребителски кредит от разстояние № 863855 от
03.08.2022г. е основателен и следва да се уважи.
По отношение на предявения насрещен иск от Стик кредит АД против
М. И. Р., установи се, че посоченият в договора за потребителски кредит ГПР
не съответства на действителния. Предвид обаче, че клаузата, с която се
договаря годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, същият не може да
съществува без нея, поради което нищожността на тази клауза, обуславя
недействителност на целия договор. При недействителност на договор за
потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.
Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по
чл. 79 ЗЗД или както е в случая при нарочно предявен иск за прогласяване на
нищожност на договорните клаузи, при предявен насрещен иск от ответника
14
за плащане на дължимите по договора суми съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на
ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК /в този смисъл Решение №
50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение
№ 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС,
Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., т. к., І т. о. на ВКС/.
Съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 в договора за
кредит следва да се посочи по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от
потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит.
Когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв
договор има за потребителя, според практиката на СЕС, националният съд
може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че
при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от
лихви и разноски (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 77). Също така, когато в договор за
кредит е посочен очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на
уточнение след отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в
загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се
счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в
този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15,
EU:C:2016:842, т. 18 и 69—71). С оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
15
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Следователно при неточно посочване на ГПР в договора за
потребителски кредит, приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК и
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и
разноски. Затова искът следва да бъде уважен единствено в частта за
главницата по договора.
Установи се от назначената по делото съдебно-икономическа
експертиза, че за погасяване на задължения по договора за кредит ищцата е
платила сума в размер на 430 лв.
Според заключението на вещото лице с извършените плащания е
погасена част от главницата в размер на 14,57 лв., договорни лихви в размер
на 67,50 лв. за периода 03.08.2022г.-03.09.2022г., лихва за забава върху
редовната главница в размер на 2,70 лв., 245,23 лв. неустойка за
непредоставено обезпечение и 100 лв. разходи по събиране на вземането.
Имайки предвид предвидените в чл. 23 ЗПК правни последици при
извършените плащания следва да се отнесат към погасяване на главницата по
договора.
Предвид че по волята на страните задължението по кредита е следвало
да бъде погасявано на месечни анюитетни вноски, с определен падеж на всяка
от тях, извършените в срока на договора за кредит плащания следва да се
отнесат към погасяване на дължимите месечни вноски главница, като се
започне от най-старото. Внесената сума от 430 лв. е достатъчна по погаси и
покрива изцяло първите три вноски главница по кредита, в общ размер на
306,21 лв. и част от четвъртата вноска с падеж 03.12.2022г. в размер на 123,79
лв.
Съгласно чл. 24, ал. 1 от Договора за потребителски кредит от
разстояние № 863855/03.08.2022г. и чл. 44 от Общите условия към него, при
допуснато просрочие изцяло или частично на две или повече вноски, считано
от датата на падежа на втората непогасена вноски, кредиторът има право да
направи непогасеният остатък от кредита предсрочно изискуем.
Ищцата по първоначалния иск е допуснала забава в плащанията на две
вноски по кредита, поради което за кредиторът е възникнало правото да го
обяви за предсрочно изискуем. Правото е надлежно упражнено с връчване на
препис от насрещната искова молба на кредитополучателката на 13.11.2023г.,
в която се съдържа волеизявление за обявяване на договора за кредит за
предсрочно изискуем.
Съгласно т. 2 от ТР № 3/27.03.2019 по тълк. дело № 3/2017г. на ОСГТК
16
на ВКС при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит се дължи
само непогасеният остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането. Претендира се главница в размер на
2985,43 лв. Съобразно извършените плащания по договора от 430 лв., които
следва да се отнесат към покриване на задълженията за главница, искът е
основателен до размера на 2570 лв., а за разликата над него до
претендираната сума, или за сумата от 415,43 лв. да се отхвърли като
неоснователен. Върху сумата от 2570 лв. се дължи законна лихва, считано от
датата на подаване на несрещния иск-03.10.2022г., до окончателното плащане
на сумата.
Предвид недействителността на договора за потребителски кредит
следва да се отхвърли и исковата претенцията за договорна лихва в размер на
1070,43 лв.
При този изход на правния спор, право на разноски имат и двете страни,
съгласно чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК.
По делото ищцата е направили разноски за държавна такса в размер на
150 лв.
Доколкото дължимата държавна такса се определя съобразно цената на
иска, а при предявен иск за нищожност на отделна клауза от договор за
потребителски кредит, какъвто в настоящия случай, искът е неоценяем, при
предявяването му съдът събира държавна такса по чл.3 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК /в този смисъл
Решение № 72/02.08.2016г. по т. д. 686/2015г. на ВКС, II т. о., определение №
449 от 29.07.2015 г. по т.д.№1596/2015 г. на ВКС, ТК, I, т. о. и др./. Затова
ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски на ищцата за държавна
такса в размер на 80 лв.
Тъй като ищцата е представлявана от пълномощник, чието
възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, на адв.
Д. М. се дължи адвокатско възнаграждение за защита по уважения иск с право
основание чл. 26, ал.1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на
клаузата от договора за потребителски кредит, както и съразмерно на
отхвърлената част от насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същото определено
при съобразяване на чл. 7, ал. 1, т. и чл. 7, ал. 2 от наредбата е възлиза на
общо 1448,59 лв. /1000 лв. за уважения първоначален иск и 448,59 лв.
съразмерно отхвърлената част от предявения насрещен иск за главница и
договорна лихва/.
По делото е договорено процесуални представителство на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА, поради което, възнаграждението следва да бъде заплатено в
полза на адв. Д. М.-АК София.
На ищеца по насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във
17
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД „Стик кредит“ АД се дължи възнаграждение за
процесуално представителство от адвокат съразмерно уважената част от иска
за главница.
В производството по делото ответникът е представляван от адв. Х. Н.-
АК Шумен. Видно от приложения Договор за правна защита и съдействие /л.
47 по делото/ е, че страните са уговорили адвокатски хонорар в размер на 600
лв. по насрещния иск за заплащане на главница. Съразмерно уважената част
от иска на Стик кредит се дължат разноски в размер на 516,51 лв.
Съдът като съобрази релевираното възражение на ответницата по
насрещния иск за прекомерност на разноските го намира за основателно. По
делото е проведено само едно открито съдебно заседание, същото не се
отличава с фактическа и правно сложност, доколкото по правните спорове,
произтичащи от договори, сключени с потребител има обилна практика,
включително и на СЕС, която е непротиворечива, затова възнаграждението за
процесуално представителство на ответника следва да се намали до
предвидения минимален размер по наредбата от 400 лв.
На ищеца по насрещния иск Стик кредит АД се дължат и разноски за
съдебно-счетоводна експертиза, в размер на 253,46 лв., както и разноски за
държавна такса в размер на 107,35 лв., съразмерно уважената част от
исковете.
Общо ответницата по предявените насрещни искове М. И. Р. следва да
бъде осъдена да заплати на Стик кредит АД разноски по гр. д. 552/2023г. на
Районен съд-Панагюрище в размер на 760,81 лв.
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд
Велинград:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 3 ЗЗД,
чл. 27 от Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
863855/03.08.2022г., сключен между М. И. Р., ЕГН: ********** от гр.
Панагюрище, ул. *** и „Стик - Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13, предвиждащ
задължение за заплащане на неустойка в размер на 0,9 % на ден от стойността
на усвоената сума за непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА, по предявения насрещен, на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД М. И. Р., ЕГН: ********** от гр. Панагюрище, ул. ***, да
заплати на „Стик - Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13, сумата от 2570 лв. /две хиляди
петстотин и седемдесет лева/ главница Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № 863855/03.08.2022г., ведно със законна лихва
18
върху нея, считано от 03.10.2023г. до окончателното плащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над нея до претендираната сума от 2985,43 лв.
главница, както и в частта за договорната лихва в размер на 1070,43 лв.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, Стик - Кредит“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ №
13, да заплати на М. И. Р., ЕГН: ********** от гр. Панагюрище, ул. ***,
разноски по гр. д. 552/2023г. на Районен съд Панагюрище в размер на 80 лв.
/осемдесет лева/ за държавна такса.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, Стик -
Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
Шумен, пл. „Оборище“ № 13, заплати на адв. Д. М. САК сумата 1448,59 лв.
/хиляда четиристотин и четиридесет и осем лева и 59 ст./ представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по гр. д.
552/2023г. на Районен съд Велинград.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, М. И. Р., ЕГН: ********** от гр.
Панагюрище, ул. ***, да заплати на Стик - Кредит“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13, разноски в
размер на общо 760,81 лв. /седемстотин и шестдесет лева и 81 ст./.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
19