№ 3206
гр. София, 23.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. Н.А
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110134310 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца М. Б. Х. срещу /фирма/ евентуално съединени
обективно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл.
първо, второ, трето ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечната клауза
на чл. 27, ал. 1 и 2 вр. чл. 17, ал. 1 от Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № ******, сключен между страните на 22.06.2022
г. Ищецът М. Б. Х. твърди, че на 22.06.2022 г. е сключил Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, по силата на който
ответникът му е предоставил в заем сумата от 800 лв. при срок за връщането
й- 24 месеца, ГЛП в размер на 36 % и ГПР в размер на 42,58 %. В тежест на
ищеца, в качеството му на кредитополучател, било предвидено задължение,
уредено в чл. 17, ал. 1 от процесния договор, за предоставяне на обезпечение
в 3-дневен срок под формата на поръчител, който да отговаря на посочените в
чл. 20 изисквания, или банкова гаранция. Твърди, че била предвидена
неустойка в чл. 27 в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
главница за всеки ден, през който е налице неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. Посочва, че по процесния договор не е
предоставил обезпечение. Поддържа, че клаузата на чл. 27, ал. 1 и 2 е
нищожна като неравноправна поради противоречие с принципа за
добросъвестност и справедливост. Твърди, че неустойката обезпечава
изпълнението на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено
обвързано с главното задължение по договора. Заявява, че с неустойката се
нарушават добрите нрави, доколко излиза извън присъщите си функции.
Сочи, че размерът й е необосновано висок. Твърди, че така уговорена
неустойката представлява допълнителна печалба за кредитора. Дължимостта
на неустойката поради непредоставяне на изисканото обезпечение не зависи
от изпълнението на главното задължение по кредита за връщане на отпусната
сума, с оглед което се нарушавал принципа за добросъвестност. Сочи, че
клаузата за неустойка противоречи на целта на Директива 2008/48, вкл. на
нормата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Оспорва клаузата за неустойка да е
индивидуално уговорена. Твърди, че е клаузата нарушава нормата на чл. 19,
1
ал. 4 ЗПК, доколкото неустойката не е включена в ГПР като разход.
Поддържа, че действителният размер на ГПР надхвърлял пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Моли за прогласяване на
нищожността на оспорената клауза. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът /фирма/ подава отговор на исковата
молба, с който оспорва иска като неоснователен. Не оспорва, че между
страните е възникнало облигационно отношение по Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № ******, по силата на който е
предоставил на ищеца сумата от 800 лв. Поддържа, че процесната неустойка
не е била начислена, като въпреки това счита клаузата, с която е предвидена,
за действителна и отговаряща на законовите изисквания. Оспорва същата да
противоречи на добрите нрави, принципа на добросъвестност, респективно-
да излиза извън присъщите си функции. Поддържа, че няма въведено
ограничение за размера на неустойката, като същата можело да надхвърля и
размера на главното задължение. Дори неустойката да е прекомерна, то тя
нямало да е нищожна, а ще бъде намалена по размер. Поддържа, че ищецът е
бил недобросъвестен, тъй като е знаел при подписване на договора, че няма
да може да изпълни задължението си да предостави обезпечение. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира присъждане на разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
С доклада по делото и по реда на чл. 146 ГПК съдът е отделил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване в производството следните
обстоятелства, че между страните е възникнало облигационно отношение по
Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ******, по
силата на който е предоставил на ищеца сумата от 800 лв. Срокът за
погасяване е 24 месеца. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, годишният лихвен
процент е 36 %, а годишният процент на разходите е 42,58 %. Общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора е
1253,72 лева при обезпечение: поръчител или банкова гаранция. В тежест на
ищеца, в качеството му на кредитополучател, е било предвидено задължение,
уредено в чл. 17, ал. 1 от процесния договор, за предоставяне на обезпечение
в 3-дневен срок под формата на поръчител, който да отговаря на посочените в
чл. 20 изисквания, или банкова гаранция. Неустойката е била предвидена в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита главница за всеки ден,
през който е налице неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение. Кредитополучателят не е изпълнил задължението си по чл. 17,
ал. 1 от договора за кредит.
Видно от приложен по делото погасителен план към договора за кредит,
месечните вноски по договора за кредит без неустойката по чл. 27 от
договора за заем са в общ размер на 1253,72 лева. Погасителният план по
договора за кредит отразява и размера на месечните вноски с включена
неустойка в общ размер на 3**2,24 лева.
По делото е представен договор за потребителски кредит №
2
******/22.06.2022 г. В чл. 17, ал. 1 от договора вр. чл. 20 от общите условия
към договора е предвидено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от
сключването на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения, а именно: 1. поръчител - физическо лице, което да има
минимален осигурителен брутен доход в размер на 1500 лева, да бъде над 21-
годишна възраст, да работи на безсрочен трудов договор при последен
работодател минимум 6 месеца, да не е поръчител по друг договор, да не е
настоящ потребител на кредитора, липса на записи в ЦКР за просрочия; 2.
Банкова гаранция, издадена в полза на кредитора, от лицензирана банка със
седалище в РБ или трета държава, лицензирана да извършва дейност на
територията на РБ. Срокът на гаранцията следва да бъде най-малко 30 дни
след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 27, ал. 1 страните се
съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в, чл. 17, заемателят дължи неустойка в размер на
сумата от 0,9 % на ден, от усвоената сума за всеки ден през който не е
представено обезпечение. Уговорката по чл. 27, ал. 2 от договора е
неустойката да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна следните
правни изводи:
Исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД са предявени в условията на евентуалност,
тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание.
Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според
тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или
заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на
форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените
от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци /в този см.
решение № ** от 14.05.2021 г. по гр. д. № ****/2019 г. на IV г. о., решение №
*** от 26.03.2021 г. по гр. д. № ****/2019 г. на IV г. о., решение № *** от
30.10.2020 г. по гр. д. № ****/2019 г. на III г. о. и др. /. Ето защо съдът
приема, че са предявени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 , евентуално 3 ЗЗД вр.
чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 и
ал. 2 вр. чл. 17 от договора за потребителски кредит, а именно поради
нарушение на императивни норми на закона, в условията на евентуалност
поради заобикаляне на императивни правни норми или поради накърняване
на добрите нрави. Следователно и с оглед заявените с исковата молба
основания за нищожност на процесната неустоечна клауза, съдът приема, че
следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание – поради
противоречие със закона.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за кредит попада
в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор,
тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и §
13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и
чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
3
Относно клаузата на чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от договора, предвиждаща
задължения за кредитополучателя за заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение съдът приема следното:
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето с
естеството на сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява
скрито възнаграждение за кредитора, извън договорната лихва, дължима като
възнаграждение за предоставения финансов ресурс, чийто размер страните не
спорят, че възлиза на 36 % на годишна база. Така въведените изисквания в
цитираната по-горе клауза от договора за вида обезпечение по избор на
заемателя: поръчител – физическо лице, отговарящо на определени
изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя
по договора и срока за представянето му- тридневен от сключването, създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то
изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от
договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага с възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото
задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане
по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени
изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит
в размер на сумата от 800 лева. С други думи, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът е
целял да договори с потребителя възнаграждение извън дължимата договорна
лихва, т.е. да генерира печалба.
Следва да се обърне внимание на задължението на кредитора преди
сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и
ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето
на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на
потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Възникването на задължение за заплащане на
неустойка води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на
потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със закона - чл.
16 ЗПК, така и на чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП, съгласно която неравноправна
клауза е тази, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Тук
е мястото да се подчертае, че клаузата за неустойка е уговорена без краен
предел и видно от двата погасителни плана към договора за кредит /с и без
включена неустойка/ разликата е почти три пъти по-висока стойност на
дължимата сума.
Същевременно основателно от страна на ищеца се поддържа, че е
налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. Между страните не е спорно, че
4
размерът на ГПР без да се включва неустойката, е 42,58 %, а и това се
установява от двата варианти на погасителен план – месечни вноски в общ
размер на уговорения с договора за кредит – 1253,72 лв. при ГПР, посочено в
договора 42,58 % и втори погасителен план с включена неустойка в почти
троен размер на първия – 3**2,24 лева , с оглед което ако сумата за неустойка
бъде включена без съмнение многократно ще се надхвърли установената
императивна граница и действително приложимият ГПР по договора би
надхвърлил изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази връзка следва да се
обърне внимание, че по силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Съдът
приема, че така уговорена неустойката за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на
дължимостта на това акцесорно вземане сочи, че целта е да се създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора,
което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита -
допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите.
Следователно оспорената клауза се явява нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1, вр. чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП, с оглед
което и предявеният установителен иск следва да бъде уважен на така
заявеното основание. Поради уважаване на главния иск за нищожност, не се е
сбъднало вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалните
искове.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се следват на ищеца на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 80 лева за
държавна такса. От страна на процесуалния представител на ищцата се
претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр., ал. 1
ЗАдв., което да бъде определено по всеки един от съединените искове. Съдът
приема, че следва да определи адвокатско възнаграждение, което да се
присъди на адвоката, като се съобрази старата редакция на Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото
представеният по делото договор за правна защита и съдействие, по който
адвокатът се е съгласил да защитава безплатно клиента си, е сключен преди
последното изменение на наредбата, с което е предвидено увеличаване на
5
размерите на минималните адвокатски хонорара. Съдът съобразява също
цената на предявените искове, липсата на фактическа и правна сложност на
делото, срочното му разглеждане пред първоинстанционния съд в едно
съдебно заседание без участието на процесуални представители на страните.
Следва да бъде застъпена позиция, че този вид съдебни производства не
следва да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски,
надхвърлящи многократно материалния интерес по същите, като съдът следва
да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК. Съдът съобрази и възприетото в
практиката на СЕС, обективирана в Решение от 25.01.2024 г. по дело *****/22
, съгласно което националният съд е длъжен да откаже да приложи
национална правна уредба когато противоречи на чл. 101, §1 от ДФЕС. Ето
защо приема, че адвокатското възнаграждение по чл. 38 от ЗА в разглеждания
случай следва да бъде определено в размер на 300 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. Б. Х., ЕГН ********** срещу
/фирма/, ЕИК ********* иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 19,
ал. 4 и, ал. 5 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП НИЩОЖНОСТТА на клаузата на
чл. 27, ал. 1 и 2 вр. чл. 17, ал. 1 от Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № ******, сключен между страните на 22.06.2022
г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на
сумата от 0,9 % на ден върху усвоената сума за всеки ден, за който не е
предоставено договорно обезпечение, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ********* да заплати на М. Б. Х., ЕГН
********** сумата в размер на 80 лева – държавна такса за исковото
производство пред СРС.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ********* да заплати на адвокат адвокат Г.
М. М., член на САК с № ********** с адрес: /адрес/ на основание чл. 38, ал.
2, вр., ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 300 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена на М. Б. Х. безплатна правна помощ в
производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6