Р Е Ш Е Н И Е
№ 260416 , 22.03.2021г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд , Пловдив VІ граждански състав
на десети март две хиляди двадесет и първа година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Надежда Дзивкова
ЧЛЕНОВЕ: Виделина Куршумова
Таня Георгиева
секретар : Петя
Цонкова ,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 241 по описа за 2021 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Постъпила е въззивна жалба от Р.
Н.М., чрез особения му представител адв. А. К., както и насрещна въззивна жалба
от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против
Решение № 261174/05.11.2020г., пост. по гр.д.№ 14413/2019, ПРС, с което се
приема за установено по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл.
9 ЗПК, че Р.Н.М. дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, следните суми:
сумата от 970, 56 лв. – главница по 16 броя погасителни вноски за периода от
25.12.2017 г. до 30.03.2019 г., по договор за стоков кредит № 294591/30.09.2017
г., сключен между длъжника и „Банка ДСК” ЕАД, и сумата от 245, 07 лв. – договорна
лихва за периода 25.12.2017 г. до 30.03.2019 г., които вземания са прехвърлени на
ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Допълнително споразумение от
11.07.2018 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
11.04.2018 г., сключен с „Банка ДСК” ЕАД, ведно със законна лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
– 03.04.2019 г., до окончателното изплащане на задължението, за които вземания е
издадена Заповед № 2836/04.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 5229/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV граждански
състав; като предявеният иск за сумата от 87,47лв., представляваща наказателна лихва
за периода от 25.12.2017 г. до 03.04.2019 г., за което вземане е издадена Заповед
№ 2836/04.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 5229/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV граждански състав е
отхвърлен.
Жалбоподателят Р. Н. М. обжалва решението
в частта, в която се уважават исковете, като поддържа, че същото е нищожно, недопустимо
и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа
,че правото на кредитора да прехвърли вземането си, визирано в чл.16 на Общите условия,
е неравноправна клауза, съгл. чл.143, т.16 от ЗЗП. Тази уговорка е нищожна, поради
което и извършеното прехвърляне е незаконосъобразно. На следващо място посочва,
че цесията не му е съобщена. Поради това счита, че постановеното съдебно решение
порочно и моли да бъде отменено, а исковете отхвърлени.
Жалбоподателят „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението в
тази обжалвана част. Подава насрещна въззивна жалба против отхвърлителната част
на решението. Развива доводите си за дължимостта на претендираната лихва за забава,
като извлича основание от чл.33, ал.1 и 2 от ЗПК. Подробно обоснована законосъобразността
на извършената цесия с оглед оплакванията на жалбоподателя. Моли за отмяна на решението
в обжалваната от него част и постановяване на ново такова, с което се уважи изцяло
предявения иск.
Жалбите
са подадени в срока по чл.259 от ГПК, изхождат от легитимирани лица – страни по
делото, останали недоволни от различни части на съдебното решение, откъм
съдържание са редовни, поради което и се явяват допустими.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в
обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява
с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
Производството пред първоинстанционния
съд е образувано по предявен установителен иск – да се установи в отношенията между
страните, че М. дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД заплащане на суми, по Договор за стоков кредит № 294591
от 30.09.2017г., между М. и „Банка ДСК“ ЕАД, като последното дружество е цедирало
дълга на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. За претендираните суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 5229/2019, ПРС.
Заповедта за изпълнение е връчена при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради
което са дадени указания на заявителя че следва да предяви иск относно
вземането си в едномесечен срок. Установява се правния интерес на ищеца от
водене на установителен иск.
По отношение на валидността и допустимостта на
постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно
компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен
състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
Във въззивната жалба са направени
твърдения за нищожност и недопустимост на постановеното съдебно решение, но
жалбоподателят не е посочил основанията на тези си твърдения, поради което и
жалбата се явява бланкетна. Съдът не
намира основания за нищожност на постановеното решение, нито пък го намира за
недопустимо, а напротив – по-горе посочва защо намира решението за допустимо.
Решението на първоинстанционния съд
се обжалва изцяло.
За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният
съд е установил, че между „Банка ДСК“ ЕАД и Р.М. е сключен Договор за стоков
кредит № 294591 от 30.09.2017г. с
предмет - предоставяне в заем на сумата от 1066лв., която е следвало да бъде
върната на 18 равни месечни вноски с изключение на първата и последната. Падежът
на последната е на 30.03.2019г. Установено е, че кредиторът е цедирал вземането
си на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с рамков договор за продажба на
вземания от 11.04.2018г. , по който договор прехвърлените вземания се
индивидуализират с приемо-предавателен протокол от 11.07.2018г. Съдът е приел за доказано , че договорът за
цесия е породил действие, като не е приел възраженията на длъжника относно
недействителността му. Приел е , че
процесният договор за кредит не съдържа неравноправни клаузи, като в частност
няма изискване за съгласие на длъжника при цедиране на вземането. Установил е ,
че уведомяване на длъжника за цесията не е извършено, т.к. изпратените уведомления
не са получени от него. Приел е, обаче, че с исковата молба е направено искане
за уведомяване на длъжниц за извършената цесия, като извършеното по този начин
уведомяване, макар и след началото на процеса , следва да бъде взето предвид, в
който смисъл е и съдебната практика /Л3/16.04.2014, т.д.№171/2013, 1т.о., ВКС/.
Приел е, че по отношение на уведомяването за цесията следва да се приложи
фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК, доколкото същата действа и по отношение
уведомяването на длъжника за предявения иск.
Приел е , че договорът за стоков кредит не е недействителен, т.к. не
съдържа неравноправни клаузи по смисъла на ЗПК. Въз основа на посоченото е
направил извод, че ищецът по делото
доказва да има изискуемо вземане от длъжника. Кредитирал е приетата по делото ССЕ относно
размера на дълга. По отношение на претендираното обезщетение за забава върху
главницата е приел, че същото не се дължи, т.к. се основава на нищожна клауза в
договора – чл.12 от ОУ. В същите е предвидено при забава да се дължи
наказателна лихва формирана от стойността на възнаградителната лихва плюс
наказателна надбавка от 10 пункта. , което противоречи на чл.33, ал.1 и 2 от ЗПК. Въз основа на тези доводи е постановил обжалваното решение. Настоящата инстанция намира, че
фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд въз
основа на приетите по делото писмени доказателства. Към исковата молба по чл. 422 от ГПК е приложено уведомление
до длъжника М. за описаната по-горе цесия. Вярно е, че цедентът не е успял да
връчи същото уведомление, но исковата молба с приложенията са връчени по реда
на чл.47, ал.5 от ГПК.
По делото е приета ССЕ с в.л. В. Ш.,
която не е оспорва от страните и се възприема като обективна и безпристрастна.
Същата установява, че размерът на невърнатата главница е 970,56лв., договорната
лихва за периода 25.12.2017-03.03.2019г. е 296,64лв., при осчетоводени от кредитора – 245,07лв. Обезщетението
за забава за периода 26.12.2017г.- денят следващ падежа на първата неплатена
вноска до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК 02.04.2019г. е 58,14лв.
При така установеното се правят
следните правни изводи във връзка с възраженията, наведени във въззивната
жалба: Безспорно първоначалният кредитор е сключил договор за цесия на дълга на
М. с „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Цесията е редовен и допустим от закона
способ за прехвърляне на вземания, в резултат на който се заменя кредиторът по едно
съществуващо правоотношение. Уредбата на цесията се намира в чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД. По силата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително
с изтеклите лихви. Тази промяна настъпва със сключването на договора за цесия, но
за да породи действие прехвърлянето спрямо длъжника, то следва да му бъде съобщено
( чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). Законът вменява в задължение на стария кредитор да уведоми
длъжника, но съгласно трайната съдебна практика, той може да упълномощи друго лице,
вкл. новия кредитор, да извърши уведомяването, като това упълномощаване не противоречи
на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД (Р № 137/02.06.2015г.,
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ВКС, Р № 114/07.09.2016г., т. д. № 362/2015 г.,
II т. о., ВКС). Практиката приема и че
изпратеното уведомление за цесията, приложено към исковата молба по предявен
иск за събиране на вземането и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД /Р №
3/ 16.04.2014г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС, Решение № 78/09.07.2014г.,
т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,ВКС/. Като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното
по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл.
235, ал. 3 от ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника.
Предвид изложеното настоящата
инстанция намира за правилен изводът на първоинстанционният съд, че длъжникът е бил уведомен за извършената цесия. Към исковата
молба е приложено уведомление за извършената цесия от цедента, чрез цесионера като
негов пълномощник, и същото е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея, макар и връчването да е станало при условията на
чл.47, ал.5 от ГПК.
Следващото
оплакване във въззивната жалба се отнася до предвидената възможност в ОУ към
договора за стоков кредит за прехвърляне на вземането. Посочената клауза дори и
да не съществуваше изрично, то няма
законова забрана за кредитора да прехвърля дълга. Напротив – тази правна
възможност е изрично уредена в ЗЗД и както вече бе коментирано за извършване на
подобно действие не е необходимо съгласието или съдействието на длъжника. С
това не се накърняват и никакви негови права. Не случайно е предвидена
процедурата по уведомяване на длъжника, за да знае на кого за плати. И ако е
извършено плащане без той да е надлежно уведомен, то извършената цесия не
поражда задължения за него. В случая
обаче, нито се твърди, нито се доказва подобна хипотеза.
По отношение
на насрещната въззивна жалба, касателно обезщетението за забава , намира
следното :
Претендирано е и обезщетение за
забава, на осн. чл.12 от ОУ на договора. Съдът намира, че същата клауза е
нищожна като противоречаща на ЗПК. В общите условия е предвидено при забава на
плащането длъжникът да дължи наказателна лихва равняваща се на договорната с
надбавка от 10 пункта. Тази договорна клауза,
противоречи на императивна законова разпоредба – чл.33, ал.2 от ЗПК, съгласно която
при забава на потребителя на дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. При това положение претенцията за дължимост на подобно обезщетение се
явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По изложените съображения съдът
намира, че решението на първоинстанционният съд се явява правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По разноските
На особения представител адв. А.К.
следва да бъде издаден РКО по внесения депозит.
На осн. чл.78 от ГПК М. следва да заплати на
въззиваемата страна сумата от 300лв., направени разноски за особения
представител. Други разноски страните не си дължат, предвид отхвърляне на
жалбите и на двете страни.
С
оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261174/05.11.2020г., пост. по гр.д.№ 14413/2019, ПРС.
ОСЪЖДА
Р. Н. М., ЕГН **********, да заплати на „ Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *********, сумата от 300лв., разноски за особен представител.
Да
се издаде РКО на особения представител адв. А.К..
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: