Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 16.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №11881 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника В.Я.С. срещу
решение от 05.07.2019 г. по гр.д. №30079/2018 г. на Софийския районен съд, 33
състав, с което на основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Ю.Б.” АД сумата от
6507,94 лв. - главница по договор за кредит от 04.04.2012 г., ведно със законна
лихва от 30.10.2017 г. до окончателното изплащане, такса в размер на 135,60 лв.
за периода 04.11.2016 г. - 23.10.2017 г., договорна лихва в размер на 902,29
лв. за периода 04.11.2016 г. - 11.10.2017 г., мораторна лихва в размер на 88,63
лв. за периода 04.11.2016 г. - 23.10.2017 г., за които суми е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №77399/2017 г. по описа на СРС,
33 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното
и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради
противоречие на материалния и процесуалния закон, и е необосновано. Сочи, че по
делото не е установено настъпването на предсрочна изискуемост на кредита.
Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното
възражение за нищожност на клаузата на чл.3 от договора за кредит. Твърди също,
че неправилно е определен началният момент, от който се дължат договорната и
мораторната лихви. Оспорва да се дължи договорна лихва след датата на обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените
искове. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Ю.Б.” АД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението не е
обжалвано от ищеца в частта, в която установителният иск за мораторна лихва е
отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради което решението в
тази част е влязло в законна сила.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разясненията, дадени в т.18 ТР №4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, по силата на чл.60 ал.2 ЗКИ банката може да поиска издаване на заповед
за незабавно изпълнение по реда на чл.418 ГПК, когато „кредитът бъде обявен за
предсрочно изискуем” поради неплащане на една или повече вноски. Предсрочната
изискуемост настъпва с волеизявлението само на една от страните и при наличието
на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването и. ОСГТК на ВКС застъпва становището, че предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на
волеизявлението на банката от длъжника предхожда по време подаването на заявление
за издаване на заповед за изпълнение, т.е. ако фактите, относими към настъпване
и обявяване на предсрочната изискуемост не са се осъществили преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в
заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.
Приетото в т.18 от ТР несъмнено намира
приложение и в заповедното производство, тъй като заповед за изпълнение въз
основа на документ и разпореждане за незабавно изпълнение се издават само за
подлежащи на изпълнение вземания по чл.418, ал.2 ГПК, като ако според
представеният документ изискуемостта е поставена в зависимост от дадено
обстоятелство, настъпването на последното трябва да е удостоверено с официален
или изходящ от длъжника документ – чл.418 ал.3 ГПК. Ето защо и в приложение на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР №4/2013 г., се налага
извода, че при липса на доказателства по делото кредитът да е бил обявен за
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК, не може да се допусне незабавно изпълнение за цялата
претендирана главница, както и за акцесорните вземания.
В конкретния случай ищецът поддържа, че
предсрочната изискуемост на кредите е обявена на кредитополучателя с
изпратената му нотариална покана на адреса, посочен от него в договора за
кредит, връчена му на 11.10.2017 г. по реда на чл.47 ГПК - чрез залепване на
уведомление. Упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за
предсрочно изискуем изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в
случай че фактическото връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е
положил усилия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата
грижа и на добросъвестността. В този смисъл за надлежното уведомяване на длъжника,
съдът следва да осъществи преценка на положените усилия по откриване на
длъжника в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай. / в този
смисъл е решение на Съда от 17.11.2011 г. по дело С-327/10 – Hipotecni banka
a.s. Udo Mike Lindner /. За да се приложи фикцията на чл.47 ГПК връчителят
следва да се събере данни дали търсеното лице действително пребивава на адреса,
кога може да бъде открито там, като времето между първото и последното
посещение не може да бъде по-малко от един месец /така и решение №233 от
03.07.2014 г. по гр.д. №7723/2013 г. на ІV ГО на ВКС/.
Съгласно трайната практика
на ВКС /решение №148/02.12.2016 г. по т.д. №2072/2015 г. на I ТО, решение
№208/09.02.2018 г. по т.д. №394/2017 г. на I ТО и др./, начинът на удостоверяване
на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че
счита вземането по договора за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в
зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по
установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, при оспорване на
удостовереното връчване на документа, преценката на редовността при връчването
се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при
тълкуване на договорните клаузи. От представената по делото нот. покана, рег.
№4785, т.ІІ, №149/03.08.2017 г., и разписка за връчване/получаване на нот
покана се установява, че адресът е бил посетен три пъти в рамките на три
различни дни /08.08.2017 г., 09.08.2017 г. и 27.09.2017 г./, като връчителят е
положил усилия да разбере дали адресатът действително живее на адреса, и след
като не е намерил лицето е залепил уведомление на входната врата, както
и е пуснал в обща пощенска кутия, т.е. връчването е извършено в съответствие с
разпоредбата на чл.47 ал.1 и ал.5 ГПК в релевантната за момента редакция.
Поради изложеното, следва да се приеме,
че изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит за предсрочно изискуем,
вкл. и за вноските с ненастъпил падеж, е достигнало до длъжника преди подаване
на заявлението, поради което са налице предпоставките на чл.60 ал.2 ЗКИ.
За пълнота на изложението следва да се
посочи още, че дори и да се приеме, че връчването на описаната по-горе нот.
покана не е редовно, т.е. длъжникът не е
бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост преди датата на депозиране
на заявлението по чл.417 ГПК, то няма
пречка длъжникът да бъде уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост в
самото исково производство по чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК, т.е. със самата
искова молба. Ако в исковото производство по реда на
чл.415 ал.1 и чл.422 ал.1 ГПК, без значение дали предявеният иск е
установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на
кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди
подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото
производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като
приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото
производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен
от съда на основание чл.235 ал.3 ГПК в рамките на претендираните суми /така
решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II ТО/.
Ирелевантно е възражението
на въззивника за нищожност като неравноправна по чл.143 ЗЗП на клаузата на чл.3
от процесния договор за потребителски кредит, която клауза предвиждаща
променлива годишна лихва, доколкото по
делото е установено, че не е налице едностранна промяна в размера на
договорната лихва от страна на ответната банка.
Неоснователни за и възраженията на
въззивника относно процесните договорна и мораторна лихви. Съгласно чл.3 ал.3
от процесния договор за кредит, дължимите лихви се начисляват от датата на
усвояване на кредита, като в случая банката претендира договорна лихва, считано
от 04.11.2016 г. - падежа на първата просрочена вноска. Мораторната лихва,
съгласно чл.8 от договора за кредит, се начислява при просрочие на дължимите
погасителни вноски и при предсрочна изискуемост. Съгласно ТР №3/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, при настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред
действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да
се връща на вноски и уговорената в договора възнаградителна лихва за последващ
период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. В случая
договорна лихва е претендирана от датата на първата просрочена вноска до датата
на настъпилата предсрочна изискуемост, а мораторната лихва от датата на
настъпилото просрочие, т.е. възражението на въззивника, че неправилно е
определен началният момент, от който се дължат договорната и мораторната лихви
също е неоснователно. Кумулирането на договорна лихва и мораторна лихва е допустимо, с оглед
техните различни функции – възнаградителна и санкционна.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата 855,81 лв., представляваща адвокатско възнаграждение и сумата от 713,17 лв., представляваща депозит за особен представител.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №159743/05.07.2019
г., постановено по гр.д. №30079/2018 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА
В.Я.С., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1568,98 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.