Р Е Ш Е Н И Е
№ V-181 3.08.2020 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На двадесети юли през две
хиляди и двадесета
година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Вяра
Камбурова
ЧЛЕНОВЕ:
1.Галя Белева
2.мл.с.Александър Муртев
Секретар: Тодорка Стоянова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1476 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР – София, чрез юрисконсулт
Цветкова против Решение №44 от 20.02.2020г. по гр.д.№219/2019 г. по описа на
Районен съд- Марко Търново, В ЧАСТТА, с която Дирекцията е осъдена да заплати на К.А.К. сумата от 1634,13 лв., представляваща
неплатено възнаграждение за извънреден труд от 236,67 часа, положен в периода
от 1.09.2016г. до 1.09.2019г., както и сумата от 199,22 лв., представляваща
мораторна лихва за забавено плащане на главницата, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 30.08.2019г. до окончателното плащане, както и
сумата 350 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение, а по сметка на РС- Малко Търново и сумата от 73,33 лв.-
държавна такса и 210 лв.- възнаграждение на вещо лице.
Въззивникът изразява недоволство от
постановеното решение в уважаващата исковете част и претендира отмяната му, с
постановяване на въззивно решение, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло.
Изложени са
оплаквания, че решението на БРС е неправилно поради нарушение на материалния
закон и необоснованост.
Районният съд
приел, че приложимите към процесното правоотношение подзаконови актове са
Наредба №8121з-407/11.08.2014г., Наредба №8121з-592/25.05.2015г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. Първата от тях действала само в периода от 29.07.2016г.
до 1.08.2016г., като единствено предвиждала преизчисляване на нощния труд в
дневен. Съдът неправилно приел, че липсата на подобна уредба в останалите
наредби следва да се преодолее посредством субсидиарно приложение на друг акт,
уреждащ сходна материя- чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Т.е. съдът прибягнал към аналогия
на закона , съгласно чл.46, ал.2 от ЗНА. Сочи, че за трите групи служители в
МВР /посочени в чл.142, ал.1 ЗМВР/ правната материя, касаеща възникването,
изменението и прекратяването на правоотношенията, дисциплинарната и
имуществената отговорност, закрилата, синдикалното сдружаване и др., била
регламентирана в три различни нормативни акта- ЗМВР, ЗДСл и КТ. Статутът на
ищеца бил уреден в пълнота в ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове. В приложимата уредба не било предвидено субсидиарно
прилагане на разпоредбите на други нормативни актове, включително общото
трудово законодателство. В ЗМВР, ЗДСл нямало непряко препращане към нормите на
КТ, напротив, когато законодателят считал, че материята следва да се уреди
идентично с тази в КТ, препращането било пряко /приведени са примери/. При
паралелно действие на норми, уреждащи една и съща материя /общи и специални/,
приложение следвало да намерят специалните. Сочи се, че ЗМВР е специален закон,
регламентиращ статута на част от служителите, работещи в системата на МВР, като
обосновавал различен метод на правно регулиране на работното време, трудовото
възнаграждение и др. Размерът на допълнителното възнаграждение следвало да се
определя съобразно правилата, посочени в ЗМВР и издадените въз основа на
законовата делегация подзаконови нормативни актове. Според въззивника непълнота
може да има само ако липсва специална нормативна уредба, но такава в случая
нямало. НСОРЗ била подзаконов нормативен акт, издаден по приложението на КТ,
поради което не можело да се прилага субсидиарно, нито по аналогия в хипотези,
за ко5ито имало специална правна уредба. Изтъква, че уредбата в МВР била
изчерпателна. Цитира практика на окръжни съдилища в тази насока. Акцентира се,
че за служителите в МВР, за които се прилагат разпоредбите на ЗМВР и
подзаконовите нормативни актове по приложението му, с оглед специфичния
характер на работата била установена еднаква продължителност на дневния и
нощния труд- 8 часа /за разлика от уредбата по КТ/. Предвиденото в чл.9, ал.2
НСОРЗ преизчисление на нощния труд в дневен с процесния коефициент 1,143 целяло
да установи дали в рамките на съответния период е положен извънреден труд. Тази
наредба обаче не била приложима към служители по трудово правоотношение в
държавната администрация, за които се прилагал чл.107а КТ, а още по-малко към
държавните служители по ЗДСл и ЗМВР. Спецификата на функционалните задължения
на служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР налагала и различия по отношение
обема на полагания труд от тези лица. За разлика от работниците по ТПО, спрямо
които извънредният труд бил изрично забранен и не можело да надвишава 150 ч.
годишно в хипотезите на чл.144 КТ /когато бил допустим/, при държавните
служители в МВР извънредният труд не можело да надвишава 70 ч. на тримесечие и
280 ч. годишно- чл.187, ал.7 ЗМВР. Тези различия не аргументирали извод за
дискриминационно третиране на
конкретната категория служители, защото за служителите в МВР били предвидени
редица компенсационни механизми, допълнителни материални стимули и нематериални
блага, каквито работещите по ТПО, включително тези в МВР, не ползвали. Цитирано
е становище на проф. Мръчков, в писмена консултация от 27.09.2019г. , както и
разяснения на експерти от МТСП от 7.09.2010г. и 9.12.2010г. От последните следвал
извода, че преизчисляване не се прилага, когато работодателят е установил
еднаква продължителност на дневното и нощното работно време.
На следващо
място се сочи, че районният съд допуснал още едно нарушение на материалния
закон, като приел, че на въззиваемия се дължи възнаграждение за извънреден
труд. Липсвали твърдения в процесния период да са били издавани заповеди по
чл.18 от Наредба №8121з-776 от 29.07.2016г. за полагане на труд извън редовното
работно време. Освен това в чл.22, ал.1 от наредбата не била включена
хипотезата на преизчислени часове положен нощен труд, сред хипотезите, в които
за работодателя се пораждало задължение да заплати на служителя съответното
възнаграждение.
Неправилността
на решението в частта за главницата водело до неправилност и на решението в
частта относно акцесорните искове за лихви.
Моли решението да бъде отменено в обжалваните
части, а вместо него се постанови ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия, чрез пълномощника
адв.Балбазанова. Същият оспорва жалбата като неоснователна и моли за
отхвърлянето ѝ. Според въззиваемия обжалваният съдебен акт е правилен и
законосъобразен. Преповторени са доводите, изложени в исковата молба,
обосноваващи исковата претенция. Направен е преглед на приложимата нормативна
уредба, като се акцентира, че от разпоредбата на чл.187, ал.3, изр.3 от ЗМВР не
може да се направи категоричен извод, че същата определя продължителност на нощния
труд по ЗМВР от 8 часа, вместо от 7 часа, както е по КТ. Предвид липсата на
специално правило, определящо методологията за превръщане на отработените нощни
часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време по отношение на
държавните служители в МВР, следвало да намери субсидиарно приложение правилото
на чл.9, ал.2 от НСОРЗ за преизчисление на отработените нощни часове с
коефициент 1,143. Обратното щяло да постави служителите в МВР в неравностойно
положение спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения били
регулирани с КТ и НСОРЗ. Субсидиарно приложение намирала и разпоредбата на
чл.67, ал.3 от ЗДСл, поради което НСОРЗ намирала приложение винаги, когато в
други специални подзаконови нормативни актове, издадени по приложението на ЗДСл
или ЗМВР имало празноти или били предвидени по-неблагоприятни разпоредби
относно условията и размерите на допълнителните възнаграждения и редът за
тяхното получаване. Позовава се и на разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР за
приложимост на специалната закрила по КТ, която според него също предпоставяла
извод за субсидиарно прилагане на НСОРЗ. В заключение се сочи, че неприлагането
на НСОРЗ щяло да доведе до нарушаване на основния принцип за равенство и
недопускане на дискриминация по какъвто и да било признак, прогласени в чл.6 от
КРБ и чл.14 от ЕКЗПЧОС. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част,
както и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
С допълнителна молба, депозирана преди
съдебното заседание, въззиваемият моли решението да бъде потвърдено в
обжалваната част, претендира разноски за въззивната инстанция, представя
договор за правна защита и съдействие.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и
е допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.
Към настоящия момент не са изпълнени указанията на съда,
дадени с доклада, за внасяне на допълнителна държавна такса. Въпреки това,
жалбата не следва да бъде връщана, а на основание чл.77 въззивника следва да
бъде осъден да заплати пълния размер на дължимата държавна такса.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Предявеният главен
иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР, а правното основание на исковете за
обезщетение за забавено плащане- чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд
като държавен служител на длъжността младши инспектор /старши
полицай в ГОДГ 04 към Гранично полицейско управление- гр.Малко Търново при Регионална
дирекция „Гранична полиция” гр.Елхово, която е на структурно подчинение към
Главна дирекция „Гранична полиция” към МВР. Работил на 12-часови смени по
определен график, като на смяна полагал 8 часа нощен труд. Претендира за
осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция” да му заплати сумата от 1634,13 лв. (съобразно изменението на
претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща
дължимо допълнително възнаграждение за 236,67
часа извънреден труд за периода от 01.09.2016 г. до 1.09.2019 г., получени при
преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 199,22
лв., начислена върху вземанията за всеки период от падежа на всяко плащане до подаването
на иска.
Районният съд е бил сезиран и с иск за
осъждане на Дирекцията да заплати на ищеца обезщетение за непредоставените от
Дирекцията ободрителни напитки в размер на 206,68 лв., който е отхвърлен, но в
тази му част решението не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е
предмет на настоящото производство.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК
отговор на исковата молба ответникът Главна дирекция „Гранична полиция” - МВР, чрез процесуалния си представител е
оспорил предявените искове като неоснователни и недоказани по размер.
Посочил е, че положеният
от ищеца извънреден труд по чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е бил надлежно начислен и и своевременно заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г., Наредба № 8121з-776/
29.07.2016г. и Наредба №8121з-908/02.08.2018г.
на министъра на МВР. Нормативната база изчерпателно
уреждала основанията и редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на
държавните служители в МВР, поради което не намирала приложение Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ,
понеже съгласно §2 от ЗР същата се прилагала само за работници и служители по
трудово правоотношение /чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът през процесния
период. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Не били налице и две от
предпоставките на чл.9 от Наредбата- дневното и нощното работно време били с
еднаква продължителност от 8 часа и не била налице работа по трудови норми. Цитира
правна консултация на проф.Мръчков, както и практика на районни съдилища. На
следващо място се сочи, че преизчисляването с коефициент 1,143 било с цел
увеличено заплащане на нощния труд, но не и за акумулиране на извънреден труд.
След преизчислението с коефициента на ищеца би следвало да се дължи
възнаграждение в увеличен размер, а не такова за извънреден труд, понеже
смените му не надвишавали законоустановените 12 часа. Моли исковете да бъдат
отхвърлени, претендира разноски.
Районният съд е приел, че в действалите през процесния период наредби
на министъра на МВР
не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с коефициент 0,143, каквото е съществувало
по Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. /действала само в периода от 11.07.2016г. до
2.08.2016г. поради отмяната на наредбата от 2015г. с решение на ВАС/. Счел е,
че е налице празнота в специалната
правна уредба, поради което субсидиарно приложение намира чл.9, ал.2 от общата
Наредба за структурата и организацията на работната заплата, като положените
часове нощен труд следва да се превърнат в дневни с коефициент 1,143, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място. За пълнота е посочил, че положения нощен труд се компенсира по
две направления- посредством увеличение на часовата ставка и посредством
преизчисляване на нощните часове в дневни, с последващо съобразяване
продължителността на работния ден. Затова, ако последната е надвишена,
разликата /надвишението/ ще се яви извънреден труд, който следва да бъде
компенсиран/ заплатен. Съобразно приетото експертно заключение съдът е приел
исковете за основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради
което исковата претенция е уважена в претендирания размер, ведно с исковете за
обезщетение за забавено плащане до и след завеждането на исковата молба.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на първоинстанционното решение
се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският окръжен
съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество- правилно.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция
страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба, съответно с
изменението на иска/, относно съществуващото между тях служебно правоотношение,
заеманата от ищеца длъжност, организацията и продължителността на работното
време на ищеца за процесния период, както и за това, че на същия е заплатено
дължимото допълнително възнаграждение за нощен труд.
Районният съд е обсъдил всички относими и
допустими доказателства- писмени и съдебно-икономическа експертиза, въз основа
на които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти.
Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което
настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в настоящото
решение. Въззивната инстанция споделя
изцяло и правните изводи на първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският
окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.
Съгласно разпоредбата
на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР,
към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за за извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден
труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ. Това е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. Идентична е разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от ЗДСл (приета преди процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден е
трудът, който се полага от държавния служител извън установеното за него
работно време, освен в случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена
заповед на органа по назначаването. От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а
от ЗДСл, тъй като ищецът има качеството на държавен служител в системата на
МВР. Според тази норма относно
допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд
се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на
закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо
държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът
/виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение
върху основното месечно възнаграждение.
Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа
на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР,
работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава
редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната
продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа
за всеки 24-часов период- така чл.187,
ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е
възможно” сочи, че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не
означава, че това е нормативно установения размер на нормалната
продължителността на нощния труд на държавните служители от системата на МВР,
работещи на смени, тъй като всъщност няма фиксирана нормална продължителност на
нощния труд. Последният извод се подкрепя и от приетите изменения на ЗМВР с ДВ
бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8
часа за всеки 24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове
се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на работното време през нощта по ал.1. Тези материално-правни
норми действат занапред- след влизане в сила на закона, с който са приети, а за
процесното правоотношение се прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР,
които не предвиждат каква е нормалната продължителност на работното време през
нощта.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №8121з- 908/2.08.2018г. на министъра на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
В двете наредби обаче /както и в следващата/ липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника по този въпрос са неоснователни.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/, се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони /подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време
е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за
друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР-
чл.187, ал.3 /преди изменението с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е
сходна- работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или
24-часови смени - сумирано за тримесечен период /преди изменението от 2016г.
периодът е едномесечен/.
Редът и
начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до
изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се съдържа в съответните
подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното време, почивките и
отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на работната
заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра на
МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди
изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ , когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди 2017г. /т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018г./, доколкото разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата през 2007г., няма основание да се изключи нейното приложение при изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово правоотношение и преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период- Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016г./ чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 от приложимите към казуса две наредби предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР /до бр.60/20г. на ДВ/ липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези две наредби на министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и издадените въз основа на него наредби, не беше определена нормалната продължителност на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете, определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното- установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.
Правната консултация на проф.Мръчков няма задължителен характер, както и становището на МТСП, още повече, че не държат сметка за измененията в правната уредба /ЗМВР и НРВПО/.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на реално положените часове нощен труд в дневен с коефициент 1,143, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищецът е положил нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 и приравнен на дневно работно време възлиза на 1891,67 часа, като разликата от 236,67 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 1548,86 лв. не е начислена и не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск за главницата се явява основателен и доказан в претендирания размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно с претенцията за мораторна и законна лихва върху главницата за периода от падежа на задължението до подаването на исковата молба, както и за периода след подаването на иска.
Предвид горното,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание
чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия сумата от 300 лв.
за въззивната инстанция, съгласно представения договор за правна защита и
съдействие. Присъденото възнаграждение не е прекомерно, тъй като са предявени
два обективно съединени иска- за главница и мораторна лихва, като
възнаграждението е съобразено с изменените размери по Наредба №1/2004г. на
ВАдвС за МРАВ и не надвишава минималния размер.
Мотивиран от
горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 44 от 20.02.2020г. по гр.д.№219/19г. на РС- Малко
Търново В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична
полиция” – МВР, адрес: гр.София, бул.“Княгиня Мария
Луиза“ № 46, да заплати на К.А.К. ЕГН ********** *** сумата
от 300 лв. - разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична
полиция” – МВР, адрес: гр.София, бул.“Княгиня Мария
Луиза“ № 46, да заплати по сметката на Бургаския окръжен съд сумата от 14 лв.,
представляваща допълнителна такса за въззивно обжалване.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.