Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,
19.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести юни
през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
Мл.с. ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
Като
изслуша докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 4431 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от С.С.А. /У./, ответник пред СРС, срещу решение № 16299 от
18.10.2016 , постановено от Софийски районен съд, І
ГО, 26 с-в, по гр. дело № 63306 по описа за 2014
г., с което се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 108 ЗС, по отношение на ответницата, че ищците ПРИТЕЖАВАТ ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ
върху 29, 70 % от 246/527 идеални части от недвижим имот - дворно място с площ
от 527 кв.м., съставляващо част от УПИ V-30, УПИ VI-31 и УПИ IX-32 по плана на гр.С., местност "*****", както и част от
ПИ 30, ПИ 31 и ПИ 32 от актуалния план на [населено място], попадащ в
кадастрален лист 0538, както и върху 29, 70 % от 246/527 идеални части от
правото на собственост върху пристройка, изградена до северната фасада на
основната сграда, състояща се от избено помещение, две стаи на партерния етаж с
обща площ 30 кв.м. и лятна кухня със санитарен възел на втория етаж с обща площ
10 кв.м., като ОТХВЪРЛЯ иска за собственост върху пристройката до пълния
предявен размер от 29, 70 % идеални части, като неоснователен. ОСЪЖДА на
основание чл. 108 ЗС ответницата ДА ПРЕДАДЕ на ищците владението върху върху 29, 70 % от 246/527 идеални части
от недвижим имот - дворно място с площ от 527 кв.м., съставляващо част от УПИ
V-30, УПИ VI-31 и УПИ IX-32 по плана на
гр.София,
местност "**** III", както и част от ПИ
30, ПИ 31 и ПИ 32 от актуалния план на
гр.С.,
попадащ в кадастрален лист 0538, както и върху 29, 70 % от 246/527 идеални
части от правото на собственост върху пристройка, изградена до северната фасада
на основната сграда, състояща се от избено помещение, две стаи на партерния
етаж с обща площ 30 кв.м. и лятна кухня със санитарен възел на втория етаж с
обща площ 10 кв.м.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че ищците
са доказали, че собственици на претендираните с
исковата молба 29, 70 % от 246/527 идеални части от недвижим имот - дворно място
с площ от 527 кв.м., съставляващо част от УПИ V-30, УПИ VI-31 и УПИ IX-32 по
плана на гр.София, местност "*****", както
и част от ПИ 30, ПИ 31 и ПИ 32 от актуалния план на гр.София, попадащ в кадастрален лист 0538. Това се установявало от представените по делото
нот.актове досежно собствеността на техните праводатели. Между страните имало и влязло в законна сила съдебно решение от 29.04.2010
г., с което със сила на пресъдено нещо били отречени претенциите на ответницата, че е собственик на
цялото дворно място въз основа на правоприемство от сключената покупко-продажба
с нейния праводател, както и въз основа на изтекла в нейна полза придобивна
давност. Доказателствената сила на представените от ответника констативни
нотариални актове, че е придобила идеалната част от имота
собственост на ищците по давност, се опровергавало от разпитаните свидетели. От показанията на свидетелите
се установявало, че до 2011 г. дворното място било ползвано от всички съсобственици. През посочената година
ответницата
ограничила достъпа на останалите
съсобственици до дворното място и изградената в него постройка и установила владение върху него, като демонстрирала явно намерението си да го ползва като свое. От 2011 г.
до момента не бил изтекъл изискуемия от закона
срок от десет години непрекъснато владение, за да се придобие имота по давност. По делото не било спорно, че А. владее изцяло дворното място и изградената
в него постройка. В този смисъл били и твърденията в отговора по исковата молба, както и свидетелските показания на
всички разпитани свидетели. По делото се установило,
че сградата, построена в дворното място била строена без строителни
книжа и не бил ясен точния момент на
построяването й. Установило се, че пристройката била изградена още преди и двете
страни по делото да закупят имотите. В този случай следвало да се приложи правилото на чл. 92 от ЗС,
собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, освен ако е
установено друго. Статутът на търпимост нямал отношение към
собствеността върху постройката, а констатирал,
че те не подлежат на премахване и могат да се ползват. След като ищците
притежавали 29, 70 % от 246/527 идеални
части от недвижим имот - дворно място, то по правилото на чл. 92 ЗС притежавали и 29, 70 % от 246/527 идеални части от постройката
изградена до северната фасада на сградата. Постройката макар и фактически да
обслужвала основната сграда не била принадлежност към сградата, а към дворното място, тъй
като била построена на по-късен етап и без
да има учредено право на строеж на собствениците на основната сграда. Поради
това, собствениците на дворното място били станали собственици на
идеални части от пристройката, съобразно квотите си в собствеността на дворното
място. Макар ищците да притежавали 29.70 % от идеалните
части на основната сграда, те били придобили 29.70 % от 29,
70 % от 246/527 идеални части от пристройката, съобразно квотата си в
собствеността на мястото и претенцията им била частично неоснователна,
доколкото претендирали 29.70 % идеални части от
собствеността на пристройката.
Във въззивната жалба от С.С. /А./ У.се излагали доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на така постановеното
съдебно решение. Твърди се, че същото е постановено в нарушение на материалния
и процесуален закон. Твърди се, че събраните по делото доказателства не били
обсъдени в тяхната съвкупност, а решението било постановено само въз основа на
доказателствата, представени от ищците. Счита, че показанията на свидетеля,
съпруг на ищцата не следвало да бъдат кредитирани, тъй като същият бил
заинтересован от изхода на делото, на освен това били и лъжливи. Свидетелката В.била
майка на праводателката на ищците, която била свидетелка и по предходното дело.
По това предходно делото показанията й били коренно противоположни относно
наличието на пристройка в имота. Същевременно СРС не бил обсъдил показанията на
свидетелите, разпитани на страната на ответницата. От тези показания се
установявало, че С. владее и се грижи за земята и пристройката, считано от
построяването й – 1990 г. Декларирала го като собствен още през 1990 г. и го
ползувала за целите на Сдружението, което била създала като предоставяла
безвъзмездна медицинска помощ на деца със здравословни проблеми. Сочи, че не
била смущавана да ползува земята и пристройката. Това се установило от разпита
на свидетелите С.и Т.. Праводателите на ищците не били владели двора и
пристройката, защото нямали достъп до тях, респ. не били въвели във владение
ищците. Установило се, че съпругът на
ищцата, който бил и свидетел по делото – Попов, бил влязъл чрез взлом в
пристройката. П.бил предупреден от органите на МВР да се въздържа от подобни
действия. Счита, че от събраните по делото доказателства се установило, че
пристройката е строена през 1983 г. Действително, същата била изградена без
наличие на строителни книжа. Сочи, че С. /ответницата пред СРС/ била въведена
във владение на пристройката още от закупуването на имота. През 2004 г. , т.е.
три години преди праводателите на ищците да им прехвърлят собствеността върху
подпокривното пространство, С. У.се била снабдила с удостоверение за търпимост.
Само по себе си това означавало, че ответницата владее и ползува имота като
собствен. Наред с това удостоверение за търпимост се издавало само на
собственика на земята като сочи, че за издаването на такива била представила
документи за собственост. Праводателите на ищците никога не били собственици на
пристройката и за това не им били прехвърлили собствеността върху същата. Те не
били я декларирали, нито били заплащали данъчни задължения за същата. Същевременно
се излагат доводи и, че ответницата била собственик на цялото процесно дворно
място с площ от 527 кв.м. Тя го била придобила на годно правно основание и
затова по отношение на нея била текла кратката 5-годишна давност. Тази давност
били изтекла, както при образуването на гр.д.№ 3879/2008 г. на СРС, 42 с-в.,
така и към момента на закупуване на имота от ищците – 2007 г., както и към
образуване на настоящето производство. Дори да се приемело, че ищците са
собственици на 29,70 % идеални части от 246/527 кв.м. от дворното място, то
тези процентни идеални части, отбелязани на скицата на вещото лице, приложение
№ 1, попадали в бивш имот № 10 с площ от 246 кв.м., в който била изградена
сградата. Владението върху същите нямало как да бъдат предадени, защото било
реализирано право на строеж на имот, в който се намирало таванското подпокривно
пространсво – собственост на ищците. Позовава се на чл.38 ЗС. Съгласно нот.акт
ищците били придобили процесните идеални части само от имот № 10, поради което
нямало как ответницата да бъде осъдена да предаде владението на идеални части
от дворното място, които са извън придобитите от ищците. По този начин СРС бил
присъдил на ищците повече права отколкото те имат. От представените по делото доказателства се
установило, че пристройката била самостоятелен обект. По силата на
покупко-продажбата ищците не били придобили собствеността върху същата. Освен
това ищците не били доказали, че са собственици на самостоятелен обект в сградата-
подпикривното пространство, което били закупили не било такъв обект. Освен това
се установило, че липсват документи за преустройство на таванските помещения.
Иска се решението да бъде отменено
изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което претенциите на ищците
да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от Р.Л.П. и С.Л.Ч., ищци пред СРС. Излагат се доводи за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно
решение. Считат, че не са допуснати сочените от въззивницата нарушения при
обсъждане на доказателствата. Ищците били установили правата си на собственост.
Не било налице соченото противоречие в показанията на свидетелката Владева.
Сочат, че твърдението на ответницата, че владението й не било смущавано се
опровергавало от показанията на свидетелите. Установило се, че на ищците е бил
предаден ключ и до 2011 г. те били имали достъп до общите части. Считат, че без
значение било подаването на документи за статут за търпимост относно
придобиването на право на собственост върху пристройката. Относно довода на
ответницата, че е придобила по давност целият имот се позовават на влязлото в
сила на 17.03.2014 г. съдебно решение, поправено с решение от 29.07.2013 г. С
тези решения със СПН били отхвърлени претенциите на ответницата относно
процесните идеални части, както и възражението й за придобиване на целия имот
по давност. Считат, че СРС правилно се бил позовал на чл.92 ЗС. Позовават се на
СТЕ, в която било посочено, че в удостоверението за търпимост не било посочено
предназначението и функцията на сградата, а било отбелязано, че същата е пристройка към вече съществуващата
жилищна сграда. Това опровергавало тезата на ответницата, че пристройката е
самостоятелен обект.Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е
била уведомена на 31.10.2016 г.
Въззивната жалба е подадена на 14.11.2016 г., т.е. същата е в срока по чл.259,
ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнА.служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото
са посочени в жалбата.
Относно
пределите на СПН на предходното влязло в сила съдебно решение:
Съгласно т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на
ВКС, Решение
№ 143 от 07.12.2010 г. по т.д. № 1100/2009 г. на
ВКС, І т.о., Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 136 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 1872 по
описа за 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, със сила на пресъдено нещо се
ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото. За да е налице сила на
пресъдено нещо, което да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е
сезиран, следва между същите страни да е бил разрешен спор за същото спорно
материално право. Когато, макар и между същите страни, е бил разрешен спор за
друго материално право, не е налице сила на пресъдено нещо.
В конкретния случай страните не спорят, че е налице
влязло в сила решение на 17.03.2014 г., постановено по гр.д.№ 3879 по описа за
2008 г. от СРС, Първо ГО, 42 състав, по иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК,
отм., съединен с иск по чл.431, ал.2 ГПК, отм. и по чл.33, ал.2 ЗС.
Предмет на установяване по горецитираното гр.дело е
било правото на собственост на ищцата /по същото дело/ С.А., сега У., върху
следният недвижим имот: дворно място, , представляващо имот с пл.№ 31, кв.42, с
площ от 527 кв.м., находящо се в гр.София, кв.“*****“, бул.“*****“ № 288,
съставляващо УПИ V-30, част от УПИ VI- 31, част от УПИ – IX- 32, кв.42 по плана на гр.София, м.“*****“, както и
част от поземлен имот с пл.№ 30, част от поземлен имот с пл.№ 31, част от
поземлен имот с пл.№ 32 от актуалния кадастрален план на гр.София, попадащ в
кад.лист 0538 /идентичен с имот пл.№ 10 от кв.45 по плана на гр.София, м.“9-ти
септември“. Ответници по спора са били И.К.и М.К./ за които не се спори, че са
праводатели на ищците по настоящия спор/, както и ищците по настоящето дело – Р.Л.
Ч.и С.Л.Ч..
Ищцата /там/ А., сега У., е претендирала да е
изключителен собственик на дворното място, което била придобила по силата на
покупко-продажба, изповядана с нот.акт №
41 от 1991 г. Поддържала е, че от момента на закупуването владее имота явно и
непрекъснато повече от 10 години, поради което била придобила собствеността и
въз основа на давностно владение. Към давностното й владение следвало да се
присъедини и владението на праводателите й Г.С.и Р.Д..
Ответниците по спора /праводатели на ищците по
настоящето дело/- К., са се позовали за собственици на 29,70 идеални части от
дворното място въз основа на покупко-продажбата, сключена с праводателите им,
алтернативно – въз основа на давностно владение за периода 08.12.1993 г.-
07.11.2007 г. като също са претендирали присъединяване на давностното владение
на праводателката им - Я.Д.. Оспорили
са довода на ищцата за осъществено от нея давностно владение. Претенцията по
чл.33, ал.2 ЗС е оспорена като неоснователна като са се позовали на чл.39 ЗС-
сградата била в режим на етажна собственост, поради което право на изкупуване
не възниквало за ищцата.
Ответниците
по спора / ищците по настоящето дело/ - Р.П. и С.Ч., са изложили доводи, че са собственици на трети етаж
от сградата ведно със съответните идеални части от същата и мястото по силата
на покупко-продажба. Релевирали са и
давностно владение като придобивно основание като е посочено, че същата е 5
–годишна, защото са придобили на правно основание, както и са заявели
присъединяване на давностното владение на праводателите си К. и Я.Д..
Видно от диспозитива на съдебното решение /л.17 и 18
по делото пред СРС/ претенциите на ищцата А. са били приети за неоснователни и
като такива са били отхвърлени.
С решение от 29.07.2013 г./л.17 по делото пред СРС/ е
допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението като вместо
отразеното „ишцата е собственик на следния недвижим имот“, да се чете „ищцата е
собственик на 29,70 идеални части от следния недвижим имот“.
Искът
по чл. 97, ал. 1 ГПК /понастоящем отменен/ е претенция на собственика на вещта
или имота да установи със сила на пресъдено нещо правото си срещу лице, което
му го оспорва или го смущава. Целта на защитата е разрешаването на спора за
материално право, като бъде установено действителното правно положение в
отношенията между страните във връзка с конкретната вещ или имот, като се
осуетява занапред възникването на нов спор за материалното право на същото
основание. Установителният иск за собственост /съотв. за притежанието на
ограничено вещно право/ съдържа искане за съдебно-потвърдително установяване
срещу ответника, че ищецът действително притежава претендираното вещно право
върху определен имот. Следователно в този случай, ищецът трябва да докаже, че е
придобил твърдяното право и интерес от установяването му, който е налице при
оспорването на това право от ответника.
В
настоящето производство сме сезирани с иск по чл.108 ЗС.
Относно иска по чл. 108 ЗС:
Според чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ
от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.
Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на
следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот, 2/
процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във
фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно
основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца,
а на третото /основанието за владение/ – върху ответника.
Искът по чл.108 ЗС съдържа в своя предметен обхват
установителен иск за собственост към момента на постановяване на съдебния акт и
предаване на владението на имота от владеещия несобственик на невладеещия
собственик. Целта на защитата е да се възстанови фактическото владение върху
вещта на титуляра на вещното право, който е оправомощен да владее вещта, т.е.
ревандикацията има за предмет да установи със сила на пресъдено нещо /СПН/
правото на собственост на ищеца съгласно заявеното от него придобивно основание
и да се осъди ответника да предаде фактическата власт.
Ищците по настоящият спор сезират съда с искане да
бъдат признати за собственици на 29,70 % от 246/527 идеални части от дворното
място, цялото с пространство от 527 кв.м., съставляващо по скица и по
сегадействащия РП част от УПИ V-30, част от VI-31 и част от IX-32, кв.42 по плана
на гр.София, м.“*****“, както и част от поземлен имот с пл.№ 30, част от
поземлен имот с пл.№ 31, част от поземлен имот с пл.№ 32 от актуалния
кадастрален план на гр.София, попадащ в кад.лист 0538 /идентичен с имот пл.№ 10
от кв.45 по плана на гр.София, бивш “9-ти септември“/виж и уточнението на л.98
по делото пред СРС/, както и на 29,70 % идеални части от изградената до
северната фасада на сградата, построена в гореописания имот, пристройка,
състояща се от избено помещение, две стаи на партерния етаж с обща площ от
около 30 кв.м. и лятна кухня със санитарен възел на втория етаж с обща площ
около 10 кв.м./върху покривната тераса/, на
основание чл.92 ЗС по приращение и въз основа на покупко-продажба. Иска се
от съда да осъди ответницата да им предаде владението върху гореописаните
идеални части от мястото и пристройката.
Действително, защитата на субективното материално
право в случая е заявена чрез осъдителен иск, а постановяването и на
диспозитива за признаване на правото на собственост е резултат от наличието на
съдържащите се в иска за ревандикация две части: първата, с която
претендираното право се отрича или признава, и втората с която, в случай на
признаване на правото на собственост, ответникът /ответниците/ бива осъден да
предаде владението на имота на неговия собственик. В този смисъл СРС се е
съобразил с трайната съдебна практика на ВКС на РБ като е постановил диспозитив
в посочените две части и е дал защита на субективното право в рамките и по
начина, поискан от ищеца, виж и приетото
в т.2 на ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС по иска по чл.108 ЗС.
Налага се
извод, че по отношение наличието на съсобственост относно процесното дворно
място е налице влязло в сила съдебно решение.
Идентичността на недвижимия имот е установена от
заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото пред СРС, съдебно-техническа
експертиза /л.105 и л.106, отговор на въпрос № 1 и 2/. В този смисъл са и
изявленията на процесуалните представители на страните в публичното съдебно
заседание, състояло се на 14.03.2016 г.
СРС, 42
състав е бил сезиран с положителен установителен иск, а не с отрицателен такъв.
Именно при произнасяне по последния не се дава отговор на въпроса кой е
собственик на имота, виж в този смисъл решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр.д.№
1560 по описа за 2009 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Видно от обстоятелствената част на исковата молба относно
правото си на собственост на претендираните 29,70 % идеални части от 29,70 % от
246/527 идеални части от дворното място ищците се позовават на влязлото в сила
съдебно решение, постановено по гр.д.№ 3879 по описа за 2008 г.
Това от една
страна води до извода, че обжалваното решение е постановено във валиден и
допустим процес. А от друга означава,
че довода на ответницата, че е изключителен собственик на дворното място по
силата на давностно владение, не подлежи на преразглеждане.
Въпросът за
собствеността, респ. съсобствеността върху т.нар. пристройка, не е бил предмет на разглеждане в
производството по иска по чл.97, ГПК, отм. Затова и доводите на страните не са
преклудирани, т.е по отношение на тях СПН не е формирана.
Правото на собственост се изгубва, ако друг то
придобие или собственикът се откаже от него, арг. от разпоредбата на чл.99 ЗС.
Съгласно чл.92 ЗС собственикът на земята е собственик
и на постройката и насажденията върху нея, доколкото не е установено друго.
Видно от заключението на СТЕ, отговор на въпрос № 3,
процесната „пристройка“ съществува и същата е изградена до северната фасада на
основната сграда. Тази пристройка е заснета в кадастралната карта с ид.№
68134.1896.31.2 с функционално предназначение жилищна сграда, еднофамилна на
един етаж със застроена площ от 28 кв.м. При извършения оглед и съответни
измервания вещото лице е достигнало до извода, че външните размери на
пристройката отговарят на размерите по кад.карта. Пристройката се състои от
мазе, реализирано под цялата площ на пристройката, с вход от северната страна
на сградата, Вещото лице е констатирало, че мазето в момента не се използва.
Мазето е имало връзка с мазетата на основната сграда, до който извод достига, тъй
като е констатирал наличието на стара дървена врата. Първият етаж се състои от
входно антре /коридор/, помещение с площ около 4 кв.м.- баня –клозет и едно
помещение със светла площ от 13,80 кв.м., което към момента се ползува за жилищни
нужди. Входът към първият етаж се осъществява с външна стълба от северната
страна на сградата. Тази стълба и новата алуминиева врата, монтирана на място на бивш прозорец разширен, водят до
извода, че същите не са изградени ведно с пристройката преди 40 години, а в
ново време, в рамките на не повече от 10 години. Част от новите стълби
застъпват старата стълба, водеща към мазето. От страната на пристройката и
по-конкретно помещенията на първия етаж, не се забелязва отвор на врата за
връзка с основната сграда. От страна на основната сграда, обаче, има монтирана
метална врата за връзка с пристройката. Тази врата при огледа не е била
отворена; същата е била зазидана. Конструкцията на пристройката е от тухлени
стени и покривна бетонна плоча, без колони. Покривът на пристройката се
използва за тераса на жилището на втория етаж. Покривът е плосък; върху същият
е изграден санитарен възел и лятна кухня с площ от около 10 кв.м. Вещото лице е
констатирало, че в удостоверението за търпимост от 22.04.2004 г. не е
отбелязано предназначението и функцията на сградата, а е посочено, че същата е
пристройка към съществуваща жилищна сграда. Тези факти се установяват и от
съдържанието на представеното на л.83 удостоверение за търпимост от 22.04.2004
г. , издадена по молба от С.А., сега У., на 29.03.2004 г., видно от което,
посочено е, че в УПИ парцел VI- 31,кв.42, „има изградена пристройка към съществуваща
жилищна сграда с площ от 30 кв.м., представляваща търпим строеж, съгласно
пар.16, ал.1 от ПР на ЗУТ“. Същевременно вещото лице е констатирало, че при
извършената проверка от отдел „Контрол по строителството“ през 2011 г. не е
описан санитарен възел на партерния етаж, поради което вещото лице не е могло
да отговори на въпроса кога е изграден този санитарен възел, кога партерния
етаж е станал жилищен и с какво предназначение е бил към момента на издаване на
удостоверението за търпимост.
С оглед трайно установената съдебна
практика приложението на разпоредбата на
чл.92 ЗС касае наличие на самостоятелен обект.
Както вече беше посочено по-горе,
претенцията на А., сега У., по чл.33, ал.2 ЗС е била приета за неоснователна с
влязлото в сила съдебно решение. За да стори това СРС, 42 състав е приел, че
сградата в дворното място /има се предвид основната сграда/ е в режим на етажна
собственост, т.е. налице е собственост на отделни обекти в сградата, а дворното
място е обща собственост като обслужващо сградата.
С оглед трайно установената съдебна практика
запазването на собствеността върху сградата отделно от мястото трябва да е
изрично уговорено в нот.акт, за да се смята оборена презумпцията на чл.92 от ЗС,
виж определение № 299 от 05.07.2016 г. по гр.д.№ 2115/2016 г. на ВКС, ГК, Първо
ГО. В този смисъл тезата на пълномощниците на ответницата, че изградената
пристройка към този момент не е била обект на разпоредителната сделка в полза
на ищците, тъй като е била собственост на С.А., сега У., е в противоречие с
приетото в задължителната съдебна практика
Въззивната инстанция приема, че към момента на
разпоредителните сделки в полза на страните по спора, процесната пристройка е
била реализирана. Това се установява от показанията на свидетелите, разпитани в
полза и на двете страни.
Съдът приема, че показанията на свидетелката Владова
дадени в производството по чл.97, ал.1 ГПК, отм., относно наличието на
пристройка в процесното дворно място, действително са коренно противоположни на
тези по иска по чл.108 ЗС- сравни чл.115, където свидетелката твърди, че
„основната сграда няма никаква пристройка“ с тези на л.121, където същата
говори за помещения в допълнителната сграда.
Ирелевантно по спора е дали същата е реализирана при
наличие или не на строителни книжа, тази пристройка ще представлява приращение
по смисъла на чл.92 ЗС.
Дали пристройката има несамостоятелен характер е от значение за приложението на чл.97 и чл.98 ЗС.
Съгласно чл. 97 ЗС, когато чужда вещ е
присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се
отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ
придобива правото на собственост и върху присъединената част, при задължение да
обезщети нейния собственик. А по силата
на чл. 98 ЗС принадлежността следва главната
вещ, ако не е постановено или уговорено друго.
Страните не спорят, а и от заключението
на СТЕ се установява, че липсват строителни книжа относно процесната
пристройка. Именно това е и целта на производството по пар.16 от ПЗР на ЗУТ за
издаване на удостоверение за търпимост. Строежите, попадащи в обхвата на пар.16
от ПЗР на ЗУТ са приравнени на законни и поради това могат да бъдат предмет на
вещно-правна защита.
Удостоверението за търпимост е относимо
към законността на строежа, но не създава вещни права, виж в този смисъл
определение № 766 от 19.09.2012 г. по гр.д.№ 228/2012 г. на ВКС, ГК, Първо ГО в
което е разгледан случай на издадено удостоверение без получателят на същото да
е бил собственик. Въпросът дали строежът е законен или не, е относим към
възчожността за премахването му, но не и към правото на собственост на
незаконната постройка, така и в решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д. №
195/2012 г. на ВКс, ГК, Второ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, поради
което задължителна съдебна практика.
Документите, които С.А., сега У., е представила за
снабдяване с удостоверението за търпимост са описани в писмото на район
„Витоша“ от 28.07.2011 г. на л.11 по делото пред СРС и по-конкретно декларация,
че сградата е строена през 1983 г. Тази декларация, изходяща от трети за спора
лица и с дата на нот.заверка от 12.02.2014 г., е представена на л.84 за първото
по делото съдебно заседание; същата, обаче, не създава изключителни права на
собственост в полза на А., сега У..
Нот.актове на които ответницата позовава правото си на
собственост са били обсъдени в производството по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм.
Съгласно
чл. 38 ЗС общите части са такива, които по естеството или
предназначението си служат за общо ползване. Общите части имат несамостоуетлно значение,
следват главната вещ и не могат да се делят.
В
случая е несъмнено, че спорната пристройка
не е обща част
по естеството си. Поради това следва да се даде отговор дали представлява обща част
по предназначение. Помещенията, които са общи части на сградата по
предназначение служат за удовлетворяване на нужди, свързани с поддържането и
експлоатацията на сградата, притежавана в режим на етажна собственост, както и
на самостоятелните обекти в нея.
Въззивната инстанция приема,
че с оглед заключението на СТЕ, както и разпита на свидетелите, не
е установено пристройката
да обслужва някакви общи нужди на сградата.
Ето
защо следва да
се приеме, че същата е самостоятелен обект на правото на собственост, поради което нормата на
чл.92 ЗС е приложима.
Относно
възражението за придобивна давност:
Действително, построеното в имота може да бъде
придобито по давност въз основа на самостоятелно владение, с което презумпцията
на чл.92 ЗС се счита за оборена.
Само за пълнота на изложението ще
посочим, че дори да приемем, че процесната пристройка преди преустройството й
да е представлявала обща част по предназначение, то допустимо е такъв обект да
премине в самостоятелна собственост на някои от собствениците на обекти в
сградата или на трети лица, а също и да бъде придобита по давност, Решение №
743 от 14.03.2011 г. по гр.д.№ 1720 по описа за 2009 г. на ВКС, ГК, Първо ГО
и решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д. №
195/2012 г. на ВКС, ГК, Второ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК.
За да е основание за придобиване на един имот по давност,
владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и
спокойно.
Обективният елемент на владението
- упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването
на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/
предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се
трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез
действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците
от придобивната давност.
Презумпцията на чл. 69 ЗС
в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена,
ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва
съвладение, виж в този смисъл ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 06.08.2012 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2012 Г., ОСГК НА ВКС.
Независимо от правото на всеки от
съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява
фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите.
Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост
върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не
ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които
един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата
идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му
за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал
фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС.
Като изхожда от прилагането на
законната презумпция на чл. 69 ЗС ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. дело
№ 9/1974 г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа
власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно,
като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее
изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от
такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите
съсобственици, а техен владелец. В този смисъл от съществено значение при всеки
конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или
има един единствен владелец на целия съсобствен имот.
От гледна точка на придобивната давност, обаче, в отношенията между
съсобствениците въпросът за добросъвестност или недобросъвестност на владението
на чуждите идеални части има значение само за различните срокове, след
изтичането на които се придобива собствеността. Пълна собственост върху
съсобствената вещ може да се придобие чрез кратката петгодишна давност или чрез
дългата десетгодишна давност.
При спор за придобиване по давност на съсобствен
имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той
владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на
фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не
бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици,
то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита
оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност
правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е
техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във
владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и
недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите
съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio
possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик
владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор
за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните
части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с
намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите
съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва
да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им
и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен
случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо
манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на
фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да
държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на
останалите.
Настоящата инстанция приема, че извършеното
преустройство на спорната пристройка в жилищна такава, обективира волята на
ответницата да свои същата като изключителен собственик. Това, обаче, е станало
едва през 2011 г., обстоятелство което се установява от показанията на
свидетелите, разпитани на страната както на ответницата, така и на ищците. От
показанията на свидетеля П./съпруг на ищцата/ се установява, че до 2011 г.,
когато от А., сега У., е отнет достъпа до процесната пристройка, в помещението
са се съхранявали вещи на предходните собственици, така и техни. Това се потвърждава
и от показанията на свидетелката Владова, която сочи : „каквото е излишно се
слагаше там“/л.121/. Ключът за това помещение е бил предаван от един собственик
на друг. От разпита на свидетеля Т. се установява, че вратата, осигуряваща
достъп откъм основната сграда е била зазидана по времето, когато С. е правила
ремонт на помещението. Това е станало преди 4-5 години, т.е. след като разпита
се извършва на 14.03.2014 г., става дума за период около 2010 г. Че
преустройството е извършено след закупуването на имота от страна на ищците по
настоящия спор /2007 г./ говори в показанията си и свидетелят С., племенник на
ищцата /виж л.123 по делото пред СРС/. Свидетелят Т. не е категоричен дали
преди преустройството пристройката е била ползувана само от С.; свидетелят С./племенник
на ищцата, също/. Обстоятелството, че намиращия се в пристройката багаж на
предходните собственици, както и на ищците, е бил изхвърлен от С. във връзка с
това преустройство, се доказва от тези показания, т.е по арг. от противното,
това означава, че пристройката се е ползувала и от други лица освен от С.А.,
сега У..
Обстоятелството, че свидетеля П.е
извършил „взлом“ като е влизал в пристройката опровергава тезата на ищцата за
явно и необезпокоявано владение. От кореспонденцията със СО-район „Витоша“ ,
представена и от двете страни по спора, се установява, че до администрацията са
били подавани жалби във връзка с техни спорове относно упражняването правото на
собственост върху пристройката, виж и писмото на л.11. В този смисъл е и
постановлението за отказ за образуване на досъдебно производство от 15.01.2010
г. във връзка с оплакване на ответницата срещу ищцата със случай от 06.11.2009
г. Видно от съдържанието на това постановление на ищцата е съставен предупредителен
протокол да не вдига шум, а не да не нахлува в имота на ответницата.
При това положение не можем да приемем за начало на
давностното владение 2004 г., когато С.А., сега У., е подала молбата за
издаване на удостоверение за търпимост.
Искът по чл.97, ал.1 ГПК, е установителен и не прекъсва
давността, но и не може да се квалифицира като действие, с което се манифестира
своене на вещта като елемент от придобивната давност. Плащането на данъци също
не е действие, което е достатъчно да обоснове извод за необезпокоявано владение, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 216 ОТ
15.09.2011 Г. ПО ГР. Д. № 452/2010 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС. Действително,
съдебната практика приема, че е възможно давностно владение да се осъществява
чрез наемател. В случая, обаче, С.А. е сключила договор за наем сама със себе
си, виж л.93 по делото пред СРС- същата е управител на наемателя СНЦ „Слънчево
добруване“. Освен това самият договор е
с дата от 05.04.2012 г. и обект на договора е дворното място, което е уговорено
да се ползува за отглеждане на биодинамично земеделие, а не процесната
пристройка, виж чл.1, ал.1 от същия.
При това положение не можем да приемем за начало на
давностното владение 2004 г., когато С.А., сега У., е подала молбата за
издаване на удостоверение за търпимост.
След като ответницата не е придобила по
давност и съответно не е станала изключителен собственик на процесната
пристройка, то тя владее същата без правно основание.
Видно от отразеното в нот.акт № 150 от
07.11.2007 г./л.7/ ищците са придобили по силата на покупко-продажба освен
третия етаж /тавански/, така и 29,70 % идеални части от общите части на
сградата, както и 29,70 % от 246/257 идеални части от дворното място. Именно по
този начин са формулирани и претенциите на ищците по спора. Решението в частта,
в която претенциите са отхвърлени като необжалвано е влязло в сила.
Противно на твърдяното от процесуалните
представители на А., съдебната практика допуска предаване на владение на
идеални части, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 822 ОТ 01.12.2010 Г.
ПО ГР. Д. № 46/2010 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, РЕШЕНИЕ № 155 ОТ 24.06.2016 Г.
ПО ГР. Д. № 1007/2016 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС
Изпълнението на съдебно решение, с което е уважен
иск по чл. 108 от ЗС става чрез съставяне на протокол от съдия
изпълнителя за въвод във владение на идеална част, като се осигурява достъп на
съсобственика до имота.
Наличието на удостоверение за търпимост обективира
процесната сграда като годна за ревандикация, виж в този смисъл решение № 120
от 02.06.2016 г. по гр.д.№ 5790/2015 г. на ВКС, ГК, Първо ГО.
Налага се изпод, че обжалваното решение
в частта, в която претенциите по чл.108 ЗС са били уважени срещу въззивницата,
ответник пред СРС, е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора решението е
правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемите претендират разноски и
такива са сторени в размер на 500 лв., поради което им се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 16299 от 18.10.2016 , постановено от Софийски районен съд, І ГО, 26
с-в, по гр. дело № 63306 по описа за 2014
г., в частта, в която се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 ЗС, по
отношение на ответницата С.А., сега У., че ищците Р.Л.П. и С.Л.Ч. ПРИТЕЖАВАТ ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ
върху 29, 70 % от 246/527 идеални части от недвижим имот - дворно място с площ
от 527 кв.м., съставляващо част от УПИ V-30, УПИ VI-31 и УПИ IX-32 по плана на гр.София, местност "*****", както и част от ПИ 30, ПИ
31 и ПИ 32 от актуалния план на гр.София, попадащ в кадастрален
лист 0538, както и върху 29, 70 % от 246/527 идеални части от правото на
собственост върху пристройка, изградена до северната фасада на основната
сграда, състояща се от избено помещение, две стаи на партерния етаж с обща площ
30 кв.м. и лятна кухня със санитарен възел на втория етаж с обща площ 10 кв.м.; ОСЪЖДА на
основание чл. 108 ЗС ответницата
ДА ПРЕДАДЕ
на ищците владението върху върху 29, 70 %
от 246/527 идеални части от недвижим имот - дворно място с площ от 527 кв.м.,
съставляващо част от УПИ V-30, УПИ VI-31 и УПИ IX-32 по плана на гр.София, местност "*****", както и част от ПИ 30, ПИ
31 и ПИ 32 от актуалния план на гр.София, попадащ в кадастрален
лист 0538, както и върху 29, 70 % от 246/527 идеални части от правото на
собственост върху пристройка, изградена до северната фасада на основната
сграда, състояща се от избено помещение, две стаи на партерния етаж с обща площ
30 кв.м. и лятна кухня със санитарен възел на втория етаж с обща площ 10 кв.м., както и в
частта за разноските.
ОСЪЖДА С.С.
/А./ У., гр.С., съдебен адрес:***- адв.Ася И., да заплати на Р.Л.П., ЕГН ********** и С.Л.Ч.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 5-адв.Л.Д., сумата в
размер на 500 лв.- разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в 1-месечен срок от връчването му пред ВКС на РБ,
при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: