РЕШЕНИЕ
№ 83
гр. С., 13.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Пенка Сп. И.
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20242200500073 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 933/08.12.2023г. по гр.д.
№ 2377/2023г. на СлРС, с което е:
- отхвърлен предявеният от В. И. Т. с ЕГН ********** с постоянен
адрес гр. С. кв. „Дружба“ бл.29 вх.Г ет.3 ап.12, против „ДЗИ - ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********** , със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. „В.” № 89Б, за осъждането на ответника да заплати
сумата 20000 /двадесет хиляди лева/ лева, предявен като частичен от
сумата 100 000, съставляваща част от общо причинените й изключително
тежки и непоправими неимуществени вреди, свързани с причинената на
17.06.2020 г. смърт на нейния брат ВВ.И.Т., ведно със законната лихва върху
така присъдената сума, считано от датата на увреждането 17.06.2020 г.
до окончателното й изплащане;
- отхвърлен предявеният от В. И. Т. с ЕГН ********** с постоянен
1
адрес гр. С. кв. „Дружба“ бл.29 вх.Г ет.3 ап.12, против „ДЗИ - ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********** , със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. „В.” № 89Б, иск за осъждането на ответника да
заплати имуществени вреди в размер на сумата 1300 лева, представляваща
възнаграждение за процесуално представителство с досъдебното и съдебно
производство и сумата 500 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за изготвяне на застрахователни претенции, ведно със
законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на
предявяване на исковите претенции в съда до окончателното й изплащане
като неоснователен;
- прекратено производството по предявения от В. И. Т. с ЕГН
********** с постоянен адрес гр. С. кв. „Дружба“ бл.29 вх.Г ет.3 ап.12,
против „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********** , със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. „В.” № 89Б осъдителен иск за
имуществени вреди в общ размер на сумата 2165 лева от които: 60 лева
заплатена такса за гробно място, 70 лева такса за извършване на
погребение в стар гроб, 885 лева- заплатена цена за организация на
погребение, траурни погреби, транспорт, 1150 лева заплатена сума за
изработване и монтаж на мемориален паметник, ведно със законна лихва,
считано от датата на предявяване на исковата претенция като
недопустим и е
- осъдена В. И. Т. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. С. кв.
„Дружба“ бл.29 вх.Г ет.3 ап.12 да заплати на „ДЗИ - ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК *********** , със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. „В.” № 89Б, направените по делото разноски в размер
на 1246 лева.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищцата в
първоинстанционното.
Атакува се решението само в отхвърлителните му части, няма
жалба по отношение на прекратителната част.
Във въззивната жалба въззивницата заявява, че счита обжалваните
части на първоинстанционното решение за неправилни, тъй като правните
изводи не кореспондират с правилно определените и относими към спора
факти и обстоятелства. Някои от тях са пренебрегнати изцяло, а други са
2
фаворизирани от съда и така се е стигнало до незаконосъобразно и
несправедливо решение.
Правилно съдът е възпроизвел основният смисъл на ТР № 1/2016г. на
ОСНГТК на ВКСРБ, но неправилно го е приложил към настоящия случай.
Въпреки събраните гласни доказателства, първоинстанционният съд е счел,
че не са установени особени житейски ситуации или обстоятелства, довели
до силно сближаване между ищцата и брат й до степен, при която първата
да е заместила изцяло родителите си в грижата и възпитанието н абрат
си. Въззивницата счита, че съдът е подходил бланкетно и формално при
анализа на гласните доказателствени средства и въпреки установените
конкретни обстоятелства, е отрекъл съществуването на необичайно близка
връзка между нея и брат й. Сочи като пример показанията относно
наличието на заболяване на нейната дъщеря, племенница на пострадалия,
при лечението на което последният, като неин вуйчо, неотклонно е бил до
нея и е имал не само фактическата роля на баща на дъщерята на ищцата,
но и нейна духовна опора. Така брат й е съчетавал качествата на нейн брат,
изпълняващ функции на баща на нейната дъщеря, което не е взето предвид
от съда. Безспорно е доказано, че брат й Валентин е бил нейн най-близък
родственик, тъй като тя е разведена от 1992г., той пък не е бил женен ине е
имал деца, което довело до тяхното сближаване и изграждане на
изключително силна духовна и емоционална връзка. Представени са и редица
пълномощни за различните периоди от време, с които ищцата е делегирала
на брат си редица неограничени правомощия, което сочи на голямо доверие и
близост през годините. По-нататък въззивницата, след като се позовава на
установените житейски факти, заявява, че съдържанието на формираните
помежду им отношения е било свързано и с оправдани очаквания за
продължаване и в бъдеще на полагане н авзаимни грижи и помощ,
емоционална подкрепа и доверие, които са били прекъснати поради
причинената смърт н абрат й при ПТП. Така, това събитие й е причинило
силни морални болки и страдания, значително надхвърлящи по интензитет и
времетраене присъщите за подобен вид родствена връзка, които подлежат
на обезщетяване. Тези обстоятелства са доказани и посредством разпита
на свидетелите Лазаров и Андонов. Освен това не се касае за малки деца или
изключително млади хора, а за възрастни индивиди, с наситено и
продължително емоционално минало, което според въззивницата
3
противоречи на изводите на съда за липса на такива на следващо място
сочи, че цитираното ТР съдържа позоваване на Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г.
относнозастраховката „Гражданска отговорност“ при използване на
МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка,
както и на директива 2012/29/ЕС на ЕП и Съвета за установяване на
минимални стандарти, съгласно които „жертва“ е физическо лице,
претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално
страдание или икономическа вреда, които с апряка последица от
престъпление. В чл. 2 пар. 1 б. б от директивата като членове на
семейството са посочени съпруг/а, лицето, което живее с жертвата в
ангажирана и стабилна връзка в общо домакинство, роднините по пряка
линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица. ВКС в
продължение на мотивите на своето ТР приема, че „най-близките на
починалия се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се
предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен
период от време значителни по степен морални болки и страдания от
загубата му“. В случая най-близкият родственик на ищцата е бил приживе
именно нейният брат Валентин Тенчев.
Също така въззивницата сочи, че са неубедителни и необосновани
изводите на първостепенния съд, според които е неоснователен искът за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се във възнаграждение за
процесуален представител по досъдебното производство и по НОХД 301/21г.
на СлОС, както и за адвокатско възнаграждение за изготвяне на
застрахователна претенция и не става ясно от мотивите на какво
фактическо или правно основание са счетени за неоснователни тези
претенции. По делото са представени писмени доказателства за
заплащането на тези суми, както и упълномощаването на адвокат. В
обобщение въззивницата счита, че всички искове са основателни и доказани
с годни и относими доказателствени средства. Решението, с което са
отхвърлени, е неправилно и незаконосъобразно.
С оглед всичко изложено, моли въззивната инстанция да отмени в
обжалваните му отхвърлителни части решението на СлРС и вместо това
постанови ново, с което уважиизцяло предявените искове.
4
Претендира присъждане на разноски за двете инстанции по реда на
чл. 38 ал. 2 от ЗА.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който заявява, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционният съд правилно, обосновано и законосъобразно е
постановил своето решение, след обсъждане на целия обем от налични
доказателства в тяхната съвкупност и цялост. Въззиваемият заявява, че е
неоснователно главното оплакване на въззивницата относно несъгласието с
извода на решаващия съд за липса на изискването за „изключителност“ в
отношенията между ищцата и починалия й брат. От една страна самата
ищца говори едновременно за „близки“ и за „възстановени“ отношения с
брат й, което сочи, че връзката е била прекъсната и в даден момент не е
съществувала, което изключва „изключителността“ по смисъла на ТР
1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Постановеното решение е правилно, тъй като
съдът правилно е интерпретирал цитираното ТР и е счел, въз основа на
събраните доказателства, че няма условия за включване на ищцата в
разширения кръг от лица, имащи право на обезщетение за претърпени вреди
от смъртта на починалия техен близък. Прави подробен анализ на
мотивите на тълкувателното решение, като ги съпоставя с фактическите
обстоятелства, доказани по делото и извежда заключение, че
регламентираните в ТР изключения не намират проявление в настоящия
случай, поради което и изводите на районния съд в тази насока са правилни
и законосъобразни. Въззиваемият на последно място се позовава на трайно
възприетото в съдебната практика приложение на цитираното ТР,
цитирайки решения по чл. 290 на ГПК на ВКС, според които „отстъпването
от последователно прилагания в годините ограничителен подход, възприет е
Постановление № 5/84 год. на Пленума на ВС, няма за цел да разшири кръга
на правоимащите по отношение на всички близки на починалия, които
търпят неимуществени вреди по повод на смъртта му и според
общоприетото разбиране за справедливост би следвало да имат право на
обезщетение, като разширяването на кръга на правоимащите е
продиктувано от регулацията на обществените отношения в материята на
5
задължителната застраховка „Гоажданска отговорност“ на
автомобилистите на Европейския съюз, обвързваща Република България
като държава-членка на Съюза, и от необходимостта, поради отсъствие
на изрична уредба в националното законодателство /към момента на
приемане на тълкувателното решение по тълк.д. № 1/2016 год. на ОСНГТК
на ВКС/ да се даде възможност на съдилищата да присъждат обезщетения
за неимуществени вреди на други лица, извън изчерпателно изброените в
постановленията на Пленума на ВС от 1961 год. и от 1969 год.. когато
случаят е изключителен - както от гледна точка на съдържанието на
създадената житейска връзка между починалия и претендиращия
обезщетение, така и от гледна точка на интензитета и
продължителността на понесените неимуществени вреди.“
В обобщение въззиваемата страна моли да се остави без уважение
въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение в
атакуваните с нея части като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски за тази инстанция, съгласно списъка по чл. 80 от
ГПК, инкорпориран в отговора.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа
въззивната жалба и моли съда да я уважи и отмени атакуваното с нея
решение, като вместо него постанови ново, с което уважи изцяло частичния
иск. Развива съображения по същество, претендира разноски по чл. 38 ал.2
от ЗА.
В с.з. за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява
процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа отговора си, оспорва
въззивната жалба като неоснователна и моли съда да не я уважава, а да
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за тази инстанция
за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
6
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния му обхват – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение в обжалваната
част е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така
въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и
намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия
спор и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към
тези на първоинстанционния съд.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло
неоснователни.
В прекратителната по отношение на иска за имуществени вреди част
няма жалба, решението е влязло в сила в тази си част, съдът не е сезиран с
тази претенция и няма да я обсъжда.
Предявен е като частичен главен пряк иск срещу застрахователя по чл.
432 ал. 1 от КЗ, чл. 493а, чл. 493 ал. 1 т. 1, вр. 498 ал. 3 от КЗ и чл. 45 и чл. 52
от ЗЗД и акцесорен такъв по чл. 86 от ЗЗД, от роднина на пострадало лице,
за заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лв., като част от цялата
претенция от 100 000 лв., за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на брата на ищцата, вследствие на настъпило застрахователно събитие -
ПТП на 17.06.2020г., виновно причинено от трето лице, чиято гражданска
отговорност е покрита от комбинирана застрахователна полица, заедно с
обезщетение за забава в размер на законовата лихва от тази дата до
окончателното изплащане.
Искът е процесуално допустим. Ищцата е сестра на пострадало при
ПТП лице и претендира обезщетение от застрахователя на делинквента за
7
неимуществени вреди от смъртта на родственика си, причинена от трето
лице при управление на МПС, застраховано по риска „гражданска
отговорност“. Безусловно с ТР №1/21.06.2018г. по т.д. №1/2016г на
ОСНГТК на ВКС се разширява кръгът от лицата, които са материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък, посочен в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния
съд, а именно - родители, деца, съпруг и лице във фактическо съжителство.
Най-общо, за да възникне субективното право по чл. 493а вр. чл. 493 ал.
1 т. 1 от КЗ вр. чл. 432 ал. 1 от КЗ, е необходимо да бъде доказано
наличието на валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“ на
МПС-то, посредством което делинквентът е причинил вредата, валидна
към датата на настъпване на ПТП, на направено извънсъдебно искане за
заплащане на обезщетение, както и наличието на деликт с всичките
кумулативно дадени елементи от фактическия състав, а именно: деяние,
противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и
вредата, вина на причинителя. Тъй като причинителят на деликта е осъден
с вляза в сила присъда, съгласно чл. 300 ГПК, гражданският съд е обвързан
от влязлата в сила присъда на наказателния съд относно това дали е
извършено деянието, неговата провитивоправност и виновността на
дееца, доколкото всички тези обстоятелства са доказани в наказателния
процес и са безспорни.
По никой от тези, подлежащи на доказване факти, няма спор и
относно тяхното установяване не са релевирани оплаквания в жалбата.
Единствената точка на противопоставяне между страните е дали
ищцата е материално легитимирана да получи обезщетение.
Според цитираното по-горе ТР, обезщетение се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. В мотивите на същото ТР е прието, че наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от
съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по
делото. Според ВКС, обезщетение следва да се присъди само тогава, когато
от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването
8
на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в
резултат на неговата смърт сериозни, като интензитет и
продължителност морални болки и страдания. Такава връзка предполага
оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и
доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени
вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост.
Приложени към настоящия казус, тези предпоставки не намират своя
обективен израз.
Безусловно ищцата и починалият нейн брат са били привързани
промежду си, предвид факта на самото биологично родство и това, че не са
имали други братя или сестри, а родителите им са починали през 2001г. и
2009г., както и че и двамата не са имали съпрузи. От друга страна те не са
живели в едно домакинство, ищцата е била регистрирана с настоящ адрес в
Гърция за времето от 18.10.2000г. до 02.03.2022г. и е пребивавала постоянно
там, в България е идвала периодично и за кратко. Не са установени
конфликти и неразбирателства помежду им, изпитвали са искрена радост
при срещите и общуването си. Извън съмнение е, че ищцата е контактувала
и поддържала връзка с брат си през цялото време, имала му е доверие – за
уреждане на имуществените отношения по повод наследствени имоти и по
други имуществени въпроси ищцата е упълномощавала с широки пълномощия
брат си, разчитала е на неговата подкрепа, физическа и морална опора във
връзка със заболяване на нейната дъщеря, двамата са изпитвали взаимна
обич и са проявявали грижа един към друг. Също недискутируеми са и
преживяните от нея шок, болка от загубата, продължително чувство на
мъка, тъга от предстоящата постоянна липса на човека, с когото са имали
общи спомени, преживявания, споделени добри и лоши моменти, доверие и
взаимопомощ.
Тези душевни страдания и психични изживявания са еднозначно и
безспорно доказани посредством гласните доказателствени средства и не
могат да бъдат отречени, но – без да бъдат омаловажавани от една
страна – обичта на ищцата към брат й, а от друга - чувствата и
преживяванията й след смъртта му – те, във формата и степента, в която
са доказани, не могат да обосноват право за получаване на заместващо
парично обезщетение с оглед разясненията в ТР №1/2018г.
9
Там е прието, че по начало “братята и сестрите, ………, са част от най-
близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.“ В случая е
налице съвпадение с това обичайно и аксиоматично прието положение.
Категорично обаче задължителна предпоставка за пораждане на
притезанието е да се докаже, че „… поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на
единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка.“ Терминът "изключителност" от
семантична гледна точка означава обстоятелство, което се е осъществило
извън обичайното, типичното проявление на фактите и явленията в
обективната действителност, т. е. когато неговите проявни форми
излизат извън повтарящото се в живота правило за поведение – фактът
или отношението е извънреден или специален. В този смисъл, изключението
се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се, извън
обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда,
развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа. От тук
следва, че духовната и емоционална връзка между починалия и родственика
/в настоящия случай - между преживялата сестра и починалия й брат/
трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и в по-голяма
степен от общоприетите за морала на съвременното българско общество
емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на
близък родственик значително да превишава интензитета на естествената
горест, чувство за безпомощност и трагична непрежалимост.
Така, за да възникне активната материална легитимация на ищцата,
като сестра на починалия при настъпване на процесното застрахователно
събитие, следва в хода на производството да се установи чрез главно и
пълно доказване по несъмнен, безспорен начин, както предписва правната
норма на чл. 154 ал. 1 от ГПК, че е тя е изградила с него такава духовна и
емоционална връзка, която да е била специална, като болките и
страданията от загубата му да са с по-висок интензитет от обичайните,
както и те да са продължили и да се очаква да продължат в извънредно
дълъг период от време.
10
Според настоящия въззивен състав не е проведено успешно доказване,
годно да го убеди в наличието на тези предпоставки, активиращи
отговорността на ответника за заплащане на търсеното обезщетение.
Доказаните безспорно чувства на обич и привързаност между ищцата и
брат й, са в очакваната и нормална степен, напълно обичайно е брат и
сестра да бъдат близки и да имат помежду си по-силна връзка отколкото с
останалите хора. В случая се установи, че трайното и продължително
отсъствие на ищцата от страната, пребиваването й на значително
разстояние и спорадичните срещи с брат й, не са били предпоставка за
създаване и поддържане на пълноценни и интензивни общи преживявания и
спомени в последните около 20 години. Основните грижи и взаимодействия
между двамата са били на базата на уреждане на имуществени въпроси в
интерес на ищцата, включително след смъртта на родителите им. Що се
отнася до доказаните грижи, помощ и подкрепа, които починалият брат е
оказал на дъщерята на ищцата във връзка с нейно заболяване, въззивният
съд намира, че те не могат да послужат за обосноваване на претенцията
на ищцата за обезщетение. Дори да се приеме, че поведението на вуйчото се
е обективирало в заместване на липсващата бащинска фигура за неговата
племенница, това касае нейните собствени преживявания и чувства, които
не могат да се прехвърлят върху майка й. Неприемливо е ищцата да
проектира върху себе си преживяванията на дъщеря си, или обратното - да
търси обезщетение за претърпени от самата нея неимуществени вреди –
емоционални и душевни страдания, които да опосредява чрез отношенията
между своята дъщеря и вуйчо й, както и за възлаганите от нея очаквания
брат й да се грижи и занапред за дъщеря й.
Така, търпените от ищцата негативни изживявания вследствие на
смъртта на брат й, са закономерна и естествена реакция предвид
биологичната връзка помежду им и принципно добрите им отношения. Те
обаче не надхвърлят житейски утвърдените стандарти, доказаните по
делото такива не надвишават по степен на интензивност, форма на
проявление и времетраене нормалните за този вид родствени връзки.
Тъгата, унинието и чувството за необратима загуба, са нормална
психологическа реакция при тежки житейски ситуации, каквато е смъртта
на близък роднина, не са доказани други, нетипични промени в поведението
на ищцата, които да предполагат преживяна по-висока степен на
въздействие на събитието, по-голям интензитет на душевна болка или по-
дълбока форма на страдание, нито пък по-дълга тяхна продължителност
от обичайната за тези отношения. Също естествено и характерно за всяка
една загуба на роднина е да бъдат рязко, категорично и окончателно
заличени всички очаквания за бъдещо общуване, помощ и опора, като в случая
доказаните очаквания на ищцата са в рамките на обичайното, не се
характеризират с извънредна и специфична форма на проявление. Нейното
предположение, че в някакъв момент в бъдеще, са щели да заживеят заедно
с брат й, не е и подкрепено с надлежно доказани съвпадащи негови
11
намерения в тази насока. Разбира се, не може да се допусне, че самото
съществуване на нейния брат ще бъде изцяло забравено и това също е
естествен житейски израз на родовата памет и чувството за семейна
принадлежност, но извън тези преживявания не се доказват изключителни
такива.
В обобщение – въззивният съд счита, че липсва съществената
извънредна предпоставка за признаване основателността на претенцията,
поради което заявената като частична такива следва да бъде изцяло
отхвърлена.
Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността, а
оттам – и отхвърлянето и на акцесорната претенция за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законовата лихва.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което, в
обжалваната част, не страда от пороци, налагащи неговата отмяна.
Въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава.
Атакуваната част от решението следва да бъде потвърдена, включително
по отношение на разноските.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивницата и тя следва да понесе
своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 933/08.12.2023г. по
гр.д. № 2377/2023г. на СлРС в обжалваната му част като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА В.И.Т. Да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. С.
направените разноски за въззивното производство в размер на 300 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
12
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13