Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 10902 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 67455/2018г. на СРС, ГО, 125 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Е.“ АД /с предишно наименование „С.Ж.Е.“ АД/ срещу В.В.К. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430,
ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: сумата от 5 611, 55 лева – неплатена главница по договор за
кредит „експресо“ № 262534/10.02.2011г., ведно със законната лихва от
04.01.2018г. до изплащане на вземането; сумата от 806, 32 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 01.06.2015г. до 15.09.2017г.; сумата от 368, 87
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.06.2015г. до
15.09.2017г.; сумата от 232, 18 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода от 15.09.2017г. до 20.12.2017г.; сумата от 5, 96 лева – застрахователна
премия за периода от 01.06.2015г. до 15.09.2017г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК по ч.гр.д. № 511/2018г. по описа на СРС, Го, 125 състав.
Срещу решението в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника В.В.К..
В същата са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Конкретно
поддържа, че констатацията на СРС за основателност на исковете е
незаконосъобразна, тъй като не става ясно към кой момент съдът приема, че
вноските по кредита са падежирали – към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение или към датата на
постановяване на съдебното решение. По тези съображения прави искане за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да
се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „Е.“
АД, е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Релевират
се съображения, че първоинстанционното решение е правилно, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и правилата за разпределение
на доказателствената тежест, като съдът е съобразил приложимите за спора
материалноправни норми. Поддържат се и наведените доводи, че процесният кредит
е обявен за предсрочно изискуем в съответствие с изискванията на закона.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на следните вземания: сумата от 5 611, 55 лева
– неплатена главница по договор за кредит „експресо“ № 262534/10.02.2011г.,
ведно със законната лихва от 04.01.2018г. до изплащане на вземането; сумата от
806, 32 лева, представляваща договорна лихва за периода от 01.06.2015г. до
15.09.2017г.; сумата от 368, 87 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода от 01.06.2015г. до 15.09.2017г.; сумата от 232, 18 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.09.2017г. до 20.12.2017г.; сумата от 5,
96 лева – застрахователна премия за периода от 01.06.2015г. до 15.09.2017г.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел, че между страните е сключен валиден договор за кредит „експресо“,
по силата на който ищецът е изпълнил задължението си да предостави на
ответницата парична сума под формата на кредит, който тя се е задължила да
върне в уговорения срок. Изложени са съображения, че кредитополучателят е
неизправна страна, тъй като е спряла плащанията по договора, считано от
01.06.2015г. Размерът на вземането за главница, договорна лихва, обезщетение за
забава и такса по застрахователна премия били установени въз основа на
представения и неоспорен погасителен план към договора. Районният съд е приел
за недоказано твърдението на банката, че е обявила кредита за предсрочно
изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение, тъй като уведомлението не било изпратено на адреса за
кореспонденция по договора, а на друг адрес, на който било прието от лице,
различно от адресата. За да уважи исковете, съдът се е позовал на съдебна
практика на ВКС, съобразно която при установено неизпълнение на задължението за
връщане на получената под формата на кредит парична сума, исковата претенция
следва да се уважи за всички падежирали вноски до приключване на устните
състезания във въззивната инстанция. С оглед изложеното и предвид
обстоятелството, че крайният падеж на пълното плащане е настъпил на
01.03.2019г., е приел, че предявените искове са основателни в пълния
претендиран размер.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
За разлика от ГПК от 1952 г. (отм.); , в действащия
ГПК, макар да е запазен характерът на въззивната инстанция като такава по
същество, при въззивното обжалване порокът на атакуваното решение следва да е
указан чрез посочване в какво се изразява, за да извърши въззивният съд
проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото,
съобразно чл. 269 ГПК. Ако в жалбата не се съдържа такова конкретно указание
(бланкетна жалба), същата е допустима и се разглежда (арг. чл. 260, ал. 1 вр.
чл. 262, ал. 1 ГПК), но въззивният съд извършва служебно проверка само за
валидността на решението, на допустимостта му – само в обжалваната част, както
и за спазването на императивни материалноправни норми - в обжалваната част. Ако
във въззивната жалба не са посочени конкретните пороци, обуславящи
неправилността на решението, въззивният съд не може да формира собствени изводи
по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а
следва да го потвърди (чл. 271 и чл. 272 ГПК) – така решение № 670/27.12.2010
г. по гр. д. № 1728/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО и решение № 764/19.01.2011 г. по гр.
д. № 1645/2009 г. на ВКС, ІV ГО, както и определение № 200/20.02.2012 г. по гр.
д. № 92/2012 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 321/09.03.2012 г. по гр. д. №
836/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др. Жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на решението е допустима, но не позволява друга проверка, освен за
валидността, допустимостта на обжалвания акт и спазването на императивни
материалноправни норми.
В случая във въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съдебен състав, са изложени оплаквания единствено по отношение на
формираните от първоинстанционния съд изводи за настъпване на изискуемостта на
вземането. Ето защо и с оглед правомощията на съда, очертани в нормата на чл.
269 от ГПК, настоящият съдебен състав следва да приеме за установени следните
релевантни обстоятелства:
Страните по делото са сключили на 10.02.2011г. валиден
договор за кредит „експресо“, по силата на който ищецът предоставил на
ответника кредит в размер на 9 880 лева. Съгласно чл. 7.1. и чл. 7.2. от
договора, кредитополучателят поел задължение да връща получената сума на
вноски, конкретно на 96 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и
съответната част от застрахователна премия, в размер на 160, 42 лева, считано
от 10.02.2011г., с падеж 01-во число на месеца. Съгласно част І, т. 8 от
договора, ответницата се задължила да заплаща договорна лихва в размер на 11,
35 %, а при просрочие – да заплаща и наказателна надбавка в размер на 6 пункта
над номиналния лихвен процент по т. 8. В месечната анюитетна вноска се включвала
и съответната част от застрахователна премия по застраховка „Живот“, дължима от
ответницата на основание част І, т. 15 от договора Крайният срок за издължаване
на кредита бил определен на 01.03.2019г. Кредитната сума била усвоена от
ответницата. Установено е също, че след 01.06.2015г. кредитополучателят е
преустановил плащанията си по договора и е изпаднал в просрочие. Към датата на
приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд – 07.03.2019г.,
непогасените задължения от ответницата по процесния договор са както следва:
сума от 5 611, 55 лева – неплатена главница; сума от 806, 32 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 01.06.2015г. до 15.09.2017г.; сума
от 368, 87 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
01.06.2015г. до 15.09.2017г.; сумата от 232, 18 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.09.2017г. до 20.12.2017г.; сумата от 5,
96 лева – застрахователна премия за периода от 01.06.2015г. до 15.09.2017г. В
чл. 10, ал. 2 от договора било уговорено право на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем при възникване на просрочено плащане на задължение със
забава над 90 дни. В клаузата на чл. 16 страните са постигнали съгласие, че
всички известия между тях ще се смятат за правилно адресирани, ако са изпратени
на адреса на страната посочен в началото на договора, а в конкретния случай
кредитополучателката е посочила за свой адрес – гр. София, жк „*********.
По спорните въпроси на етапа на въззивното
производство по отношение на изискуемостта на процесните вземания:
Преценката за изискуемостта на вземания по договори за
банков кредит, обявени за предсрочно изискуеми,
се извършва съобразно задължителните разяснения, дадени с т. 18 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г., постановено по тълкувателно дело № 4/ 2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че в хипотезата на
предявен иск по чл. 422 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно
изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Прието е още, че
постигнатата в договора за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или при други обстоятелства, кредитът става предсрочно изискуем и без да се уведомява
длъжника кредиторът може да събере вземането си, т. е. т. нар. уговорка за
автоматична предсрочна изискуемост, не
поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника-кредитополучател. В хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков
кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва
да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост настъпва от датата, на
която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател
и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока.
В конкретния случай ищцовото дружество се позовава на
обявена преди подаване на заявлението предсрочна изискуемост на кредита, като
за установяване на това обстоятелство е представил покана от 17.08.2017г. за
плащане с предупреждение, че при неиздължаване на просрочената част от кредита
в определения срок, цялото задължение на кредитополучателя ще се счита за
предсрочно изискуемо, и известие за доставяне, с отбелязване, че поканата е
връчена на В.К.– баща на адресата. Пощенската пратка е изпратена на адрес гр.
София, жк „*********. При съобразяване на изричното оспорване от страна на
ответницата, че поканата е надлежно връчена и предвид факта, че писмото е
изпратено на адрес, различен от посочения в договора като адрес за съобщения
/чл. 16 от договора/, а пратката не е получена лично от адресата, се налага
извод, че предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Независимо от изложеното, правилен е изводът на
първоинстанционния съд за основателност на предявените искове. Решението е
съобразено със задължителните разяснения по т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
02.04.2019г. на ВКС по тълкувателно дело № 8/2017г. В посоченото тълкувателно
решение е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК. Както
е посочено в мотивите по т. 1 от тълкувателното решение на ВКС, решението на
съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е
то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе
предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение
за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват - например
ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става
изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването
на иска. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена
с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене
в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на
иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В аспекта на изложеното правилен е формираният от
първоинстанционния съд извод, че към датата на приключване на съдебното дирене
в СРС – 07.03.2019г., крайният падеж за погасяване на задължението по процесния
договор е изтекъл. Всички неплатени вноски по договора, чиито краен срок е
изтекъл на 01.03.2019г., представляващи главница, договорна лихва, такса по
застрахователна премия, както и дължимите суми за обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва, са изискуеми към посочения релевантен
момент – датата на последното публично съдебно заседание пред СРС, в което е
приключено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания. Ищцовото
дружество се легитимира като кредитор по спорното вземане в пълния претендиран
размер и има вземане срещу ответницата в приетия от първоинстанционния съд
размер.
Като е достигнал до същите изводи, СРС е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените във въззивното
производство съдебни разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не
подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до
20 000 лева за търговските дела. В случая делото е търговско, тъй като е
образувано по иск за установяване съществуването на вземане за парична сума,
предоставена по договор за банков кредит, представляващ абсолютна търговска
сделка – чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ с цена под 20 000 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 68110 от 18.03.2019г., постановено по гр.д. № 67455/2018г. по описа на СРС,
ГО, 125 състав.
ОСЪЖДА В.В.К., ЕГН **********,*** да заплати на „Е.” АД /с предишно наименование
„С.Ж.Е.“/, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.