Р Е Ш Е Н И Е №
1223
гр.Пловдив, 15.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно
заседание на 17.09.2018г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН
АНАСТАСОВ
при
участието на секретаря: Валентина Василева
като
разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело №
1355/2018г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по въззивна
жалба от Н.К.К. с приложена към нея втора въззивна жалба също от нея против
решение от 05.04.2018г. по гр. д. № 733/2017 г. на РС - Карлово, в частта с
която е допусната делба между страните на апартамент № 39, находящ се в гр.
****, а също така на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт №
52/09.02.2017 г., с който жалбоподателката е призната за собственик на
основание давностно владение на ½ ид.ч. от делбения имот.
Въззиваемият И.Х.Б. оспорва жалбата като
неоснователна.
Производството по гр. д. №
733/2017 г. на РС - Карлово е по иск за делба, предявен от въззваемия
И.Б.. Обжалваното решение е постановено в първата фаза на делбата. В исковата
молба се твърди, че страните са бивши съпрузи. Бракът им бил прекратен с влязло
в сила решение по гражданско дело № 572/1996г.. Делбеният апартамент бил
придобит от тях през време на брака им с договор за покупко- продажба на
недвижим имот от 19.03.1991г.. След прекратяване на гражданския брак между
страните, жилището останало в обикновена съсобственост между тях при равни
права. Жалбоподателката- ответница в първоинстанционното производство, сочи, че
с бракоразводното решение процесният имот бил предоставен за ползване на нея и
децата от брака. След прекратяване на брака въззиваемият прекъснал връзката с
нея и децата. В периода от повече от двадесет години от развода бившият й
съпруг нито веднъж не посетил жилището. През тези години единствено тя се
грижила за имота, поддържала го, правила ремонти, заплащала дължимите данъците,
включително и припадащата се на въззиваемия. В този смисъл жалбоподателката
претендира, че е придобила неговата ½ ид. част на основание давностно
владение през период от 20 години. На това основание тя се снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка №
52/09.02.2017г..
Във въззивната жалба се сочи, че неправилно първоинстанционния съд е
приел, че жалбоподателката не е своила идеалната част от правото на собственост
на бившия й съпруг. Той напълно се бил дезинтересирал от делбения имот и било
обективно невъзможно тя да демонстрира спрямо него своенето на идеалната му
част. Твърди се също така, че в негова доказателствена тежест е било да
установи такива свои действия, свързани с упражняване на правата му, с които да
е отблъснал владението й. Това не било сторено. Напротив- от събраните в
първоинстанционното производство доказателства се установила, че
жалбоподателката през период от 20 години явно демострирала пред всички, че се
счита за единствен собственик на бившето семейно жилище. В отговора от
въззиваемия се поддържа, че жалбоподателката по никакъв начин не е демострирала
спрямо него своене на притежаваната от него идеална част. С бракоразводното
решение жилището й било предоставено за ползване, заедно с децата, и поради
това тя била с ясното съзнание, че е ползвател на спорната идеална част. Твърди
се, че тя не обосновава, кога и по какъв повод е променила отношението си към
имота и е започнала да го счита за своя еднолична собственост. И двете страни
се позовават на Тълкувателно решение № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с
материалите по делото и в частност със събраните в първоинстанционното
производство доказателства, намира следното:
Видно от решението на л.5 по гр. д. № 733/2017 г. на
РС – Карлово, страните са сключили граждански брак на 20.11.1983г., като същият
е прекратен с посоченото решение от 27.01.1997г., влязло в сила на датата на
постановяването му. През време на брака, с договор за покупко-продажба на държавен недвижим имот, сключен на 19.03.1991 г., те са придобили в
режим на СИО правото на собственост върху делбения имот – апартамент№ 39, находящ се в гр. ****. С бракоразводното решение този имот, в качеството му на семейно
жилище, бил предоставен за ползване от жалбоподателката и родените от брака
деца- Х., роден на ***г., И., роден на ***г., и А., родена на ***г.. С нот.акт
№ 52/09.02.2017г. жалбоподателката е призната за собственик на основание
давностно владение на ½ ид.ч. от процесния имот, като не е налице
съмнение, че тази ½ ид.ч. е квотата на въззиваемия в съсобствеността,
формирала се след прекратяване на СИО.
В Тълкувателно
решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК е записано
следното: „Презумпцията на чл. 69 ЗС
се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В
случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа
власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите,
намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е
упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС.
Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да
държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв
юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците,
който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна
давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че
е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си“. По аргумент на
противното от изречение първо на цитираното тълкувателно решение, тъй като
съсобствеността между страните не е възникнала по наследство, би следвало да се
презюмира, че жалбоподателката, упражнявайки фактическа власт върху бившето
семейно жилище, е държала за себе си не само собствената си ½ ид.ч., но
и идеалната част на въззиваемия. В изречения трето и следващи обаче е обсъдена
хипотезата, при която, независимо от основанието за възникване на
съсобствеността, лицето установило фактическа власт върху съсобствената вещ
първоначално да е държало идеалните части на останалите съсобственици за тях и
едва впоследствие да е формирало воля за своене на чуждите идеални части.
Напълно логично е тогава, когато някой упражнява фактическа власт върху
съсобствена вещ с ясното съзнание, че има съсобственици и че определени идеални
части от вещта са тяхна собственост, за да стане едноличен собственик на
основание давностно владение да демострира по някакъв начин, че е променил
отношението си към вещта и вече я счита изцяло за своя собственост. В
конкретния случай, тъй като с бракоразводното решение на жалбоподателката е
предоставено ползването на семейното жилище, тя несъмнено първоначално следва
да е действала със съзнанието, че владее своята ½ ид.ч. и държи чрез
ползване идеалната част на въззиваемия за него. Различен извод е възможен само,
ако е била налице уговорка между страните след развода жилището да остане в
еднолична собственост на жалбоподателката, а въззиваемият до получи придобития
през време на брака автомобил / в отговора на исковата молба е налице
твърдение, че те са се били разбрали апартаментът да остане за нея, а той да
вземе автомобила/. При положение обаче, че не е била налице уговорка, не ще да
е имало и основание непосредствено след развода жалбоподателката да се счита за
едноличен собственик на жилището. В горепосоченото тълкувателно решение изрично
е посочено, че упражняващият фактическата власт съсобственик, който възнамерява
да придобие по давност идеалните части на останалите съсобственици, да
обективира спрямо тях намерението да владее идеални им части за себе си. Не е
достатъчно своенето на чуждите идеални части да е демонстрирано пред познати,
приятели или съседи, които не са съсобственици.
По гр.д.№
733/2017г. на Районен съд- гр.Карлово са разпитани пет свидетели- един на
ищеца- въззиваем в настоящето производство, и двама на ответницата-
жалбоподателка. От показанията им непротиворечиво се установява, че след
развода жалбоподателката е останала във фактическа власт на делбения имот.
Всъщност, по отношение на това обстоятелство не е налице спор между страните.
Спорът се свежда до това, дали тя е своила идеалната част на въззиваемия.
Свидетелят на въззиваемия естествено не установява Н.К. да е владяла, освен
своята собствена ½ ид.ч., и останалата ½ ид.ч.. В показанията си свидетелката М. Д. сочи, че е приятелка на дъщерята на
страните. Познавали се още от преди да тръгнат на училище. Свидетелката често
посещавала дома на приятелката си. Като пораснали А. често споделяла, че това
жилище е на майка й. Откакто се познавали, жилището било поддържано от Н.К.. Тя
правела ремонти – сменила дограма, мебели, боядисвала го. Помагали й децата й.
До момента никой от семейството не бил споменавал пред свидетелката, че има
спор за жилището и бащата на А. има претенции за дял от същото. Свидетелката не
знаела, че жилището е съсобствено, но не и чувала ответницата да казва, че този
апартамент е единствено неин. Другата свидетелка на жалбоподателката- П. Г.
сочи, че не познава бившия й съпруг. С жалбоподателката били съседки, живеели
на едни етаж от над двадесет години. Свидетелката знаела, че апартаментът е
собственост на Н.К.. Бившият й съпруг не проявявал интерес, не посещавал имота.
Свидетелката И. Н. знаела, че бившите съпрузи са се разбрали жилището да остане
на жалбоподателката, а въззиваемият да вземе автомобила. От раздялата им не го
била виждала. Жалбоподателката се чувствала собственик на жилището, ремонтирала
го и го поддържала единствено с лични средства. В показанията си свидетелката
П. М. сочи, че Н.К. никога не говорела за бившия си съпруг, свидетелката не го
познавала. Свидетелствала пред нотариус относно владението върху жилището при
снабдяване на жалбоподателката с нотариалния акт по обстоятелствена проверка.
Не знаела по документи на кого се е води жилището.
Относно изначалната форма на упражняваната
от жалбоподателката фактическа власт върху идеалната част на бившия й съпруг
следва да се отбележи, че единствено свидетелката И. Н. сочи, че между тях е
имало уговорка „той да вземе колата, а жилището да остане на нея“. Тъй като
гражданският брак между страните е прекратен по реда на чл.100 от СК / отм./, с
постигнато между съпрузите споразумение, то в случай, че наистина са имали
съгласие за поделяне на придобитото през време на брака имущество, това е
следвало да бъде отразено в споразумението. Постигането на съгласие за подялба
на имуществото в режим на СИО не е било задължително, но съгласно чл.101, ал.1
от СК / отм./ в споразумението съпрузите
е трябвало да изложат своето съгласие относно имуществените си отношения. Т.е.,
ако е било налице съгласие за подялба, същото е следвало да бъде отразено в
споразумението, а, ако не е било постигнато съгласие, да се запише, че
имуществото остава в съсобственост при равни права. В случай, че е пропуснато
да бъде записано, че имуществото остава в обикновена съсобственост при равни
права, то това следва от самия закон / чл.27 от СК / отм.//. Видно от приетото
по делото заверено копие от решение № 4/27.01.1997г. по бр.д.№ 572/1996г. на
Районен съд- гр.Карлово, в споразумението е записано само, че ползването на
семейното жилище се предоставя на Н.К. и на децата от брака и движимото
имущество е разделено между страните извънсъдебно. Не е записано нито, че
жилището остава изключителна собственост на съпругата, нито, че автомобилът
остава в собственост на съпруга. Придобиването на право на собственост както
върху жилища, така и върху автомобила се осъществява / и към онзи момент се е
осъществявало/ чрез сделки, оформени с писмени договори в определена форма за
валидност- съответно с нотариален акт и с писмен договор с нотариална заверка
на подписите. Това е общоизвестно и за всеки е ясно, че с устни уговорки не
могат да се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти и автомобили. В този
смисъл, дори и да е била налице твърдяната от жалбоподателката и от
свидетелката Н. уговорка, а за установяването на такава уговорка не е достатъчен
един свидетел, то същата следва да се разбира в смисъл на разпределяне на
ползването и то не на вещното право на ползване, а на фактическото ползване.
Н.К. е останала да живее с децата в жилището, както е отразено и в
споразумението, а И.Б. взема автомобила. Такава една уговорка не би могла да
бъде основание за установяване от жалбоподателката на владение върху идеалната
част на бившия й съпруг още от първия момент след прекратяване на СИО.
Действително от прекратяване на СИО върху
жилището до завеждане на делбеното производство са изминали повече от 20
години, през които само жалбоподателката е живяла в този имот, поддържала го е
и е извършвала ремонти в него. Ето защо, е напълно логично в определен момент
тя да се е почувствала като единствен негов собственик. За да се приеме обаче,
че фактическата й власт върху идеалната част на съсобственика й се е
трансформирала от държане във владение, тя следва под някаква форма- с
нотариална покана, с писмо с обратна разписка, в личен разговор пред свидетели
или др.- да му е заявила, че вече не го счита за съсобственик. Нито една от
нейните свидетелки обаче не сочи тя да е обективирала по някакъв начин спрямо
бившия си съпруг намерението си да владее неговата ½ ид.ч.. В подкрепа
на твърдението, че само тя е плащала дължимите данъци за апартамента не са
налице писмени доказателства и не може това обстоятелство да бъде прието за
установено единствено на база на свидетелските показания, още повече, че
свидетелките не са преки очевидци на плащанията, а и на база на показанията им
не може да се прецени за какъв период от време се отнасят. По
първоинстанционното дело е налице данъчна оценка за имота / л.14/ от дата
10.02.2017г. / един ден след снабдяване на жалбоподателката с нот.акт по
обстоятелствена проверка/, видно от която като собственици по данъчната партида
се водят и двамата бивши съпрузи и това е напълно нормално, като се има
предвид, че едва на 09.02.2017г. жалбоподателката се е снабдила с документ,
легитимиращ я като едноличен собственик. Констатацията за изтекла в полза на
жалбоподателката придобивна давност, въз основа на която е издаден нот.акт №
52/09.02.2017г., не се подкрепя от събраните доказателства и следва да се счита
за опровергана, като в тази връзка се има предвид и това, че по делото на РС-
гр.Карлово са разпитани всички свидетелки, които са изслушани и от Нотариус Т.
Р. Ето защо, първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Съдебни разноски не следва да бъдат присъдени, тъй като не
се установява такива да са направени от въззиваемия.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
05.04.2018г. по гр.д.№ 733/2017 г. на РС- Карлово в частта, с която е допусната
делба между страните- И.Х.Б.- ищец в първоинстанционното производство и въззиваем
в настоящето производство, и Н.К.К.- ответник в първоинстанционното
производство, и жалбоподател в настоящето производство, на апартамент № 39,
находящ се в гр. ****, а също така на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен
нотариален акт № 52/09.02.2017 г., с който жалбоподателката е призната за
собственик на основание давностно владение на ½ ид.ч. от делбения имот.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му
на страните при наличието на предпоставките за допускане до касационно
обжалване по чл.280,
ал. 1 и 2
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: