№ 2897
гр. София, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100510606 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Кредит Асист“ ЕООД срещу решение № 20124791 от 19.06.2024 г.,
постановено по гр. дело № 64300/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, с което са отхвърлени
предявените срещу „ЗАД Армеец“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 405, ал. 1
КЗ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 9400 лв., представляваща застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско“ на МПС, сключена с полица № 0306Х0506738, за настъпило
застрахователно събитие – увреждания по лек автомобил марка „БМВ“, модел 530, с рег. №
*********, вследствие на ПТП, настъпило на 13.11.2019 г. в 15:30 ч. в с. Маноле, ул.
„Първа“, със срок на покритие на застраховката от 16.09.2019 г. до 15.09.2020 г., ведно с
мораторна лихва от 28.11.2019 г. до датата на подаване на исковата молба в съда, както и със
законната лихва върху главницата от предявяване на исковата молба до окончателното
плащане.
В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и превратно тълкуване на
събраните доказателства, от които несъмнено се установявала причината за настъпване на
ПТП – загуба на контрол върху МПС поради спукана лява гума. Въззивникът счита, че не се
1
доказва никое от основанията за отказ на застрахователя да плати обезщетение, като дори и
да е налице превишаване на скоростта на движение над позволената, същото е минимално и
не сочи на проявена груба небрежност от водача на автомобила. Поддържа, че по делото не
се установява управление на МПС с несъобразена скорост, като липсват категорични данни
в тази насока, а и не бил представен акт за установяване на административно нарушение.
Намира, че причина за ПТП е наличие на технически проблем, като общите условия на
застрахователя били неприложими, поради което същият дължал обезщетение в
претендирания размер и лихва за забава. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното
решение и уважаване на предявените искове за главница и мораторна лихва в цялост.
Въззиваемият ЗАД „Армеец“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно,
поради следните съображения:
За основателността на иска с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ в тежест на ищеца е да
докаже възникване на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена
застраховка, настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие,
за което застрахователят носи риска, причинна връзка между застрахователното събитие и
настъпилите вреди, размер на вредите. При установяване на тези обстоятелства в тежест на
ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане.
Съобразно твърденията на страните по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че към 13.11.2019 г. между „Кредит Асист“ ООД и ЗАД
„Армеец“ АД е съществувало валидно правоотношение по договор за застраховка „Каско” на
увредения автомобил, обективиран в полица № 0306Х0506738, с уговорена застрахователна
сума от 9400 лв., като от съдържанието на отговора на исковата молба е видно, че между
страните не се спори и относно факта на настъпило застрахователно събитие на посочената
дата – 13.11.2019 г., в причинна връзка с което на застрахованото МПС са причинени щети.
Изложеното се установява и от представените писмени доказателства, като предвид
възраженията на ответника спорни по делото остават обстоятелствата дали процесното ПТП
представлява покрит риск по договора за застраховка, респ. какъв е размерът на дължимото
застрахователно обезщетение.
От представената по делото комбинирана застрахователна полица №
0306Х0506738/16.09.2019 г. е видно, че страните са се съгласили Общите условия на
ответното дружество за застраховки „Каско на МПС“ да бъдат неразделна част от
2
застрахователния договор. Същите са приложени към отговора на исковата молба и не са
оспорени от ищеца в първоинстанционното производство, а едва във въззивната му жалба,
към който момент възражението му се явява преклудирано. Съгласно клаузата на т. 14.5 от
ОУ, застрахователят не покрива пълна или частична щета на застрахованото МПС,
причинена при, от или вследствие на умишлени или с груба небрежност действия на
застрахования, член на негово семейство, негов служител, трето ползващо МПС лице,
водача на МПС, превозваните с МПС лица, чиито действия са предизвикали застрахователно
събитие. Съобразно съдържащите се в ОУ дефиниции, като „груба небрежност“ се
квалифицират неизчерпателно посочените в т. 17 на раздел XVIII действия или бездействия,
както и всички други случаи, в които вредата е следствие от самонадеяното поведение на
водачите и/или неполагане на минимално дължимата грижа за предпазване на
застрахованото МПС от вреди. Описаните договорни клаузи съответстват на разпоредбите
на чл. 395, ал. 1 и ал. 4 КЗ, съобразно които застрахованият е длъжен да вземе мерки за
предпазване на застрахованото имущество от вреди, а когато неизпълнението на това
задължение е изрично предвидено в договора като основание за отказ, застрахователят може
да откаже плащане на обезщетение при настъпването на застрахователно събитие, ако то е
следствие от неизпълнение на посоченото задължение.
В настоящия случай несъмнено се доказва, че процесното ПТП е настъпило в резултат от
действията на водача на застрахованото МПС. От приетите писмени доказателства
(протокол за ПТП, заявление за изплащане на обезщетение за вреди на МПС) и
заключението на САТЕ е видно, че на 13.11.2019 г. около 15:30 ч. лек автомобил „БМВ 530
Д“ с рег. № ********* се е движил в с. Маноле, по улица „Първа“, с посока към гр. Пловдив
и в района на втори завой на улицата (около № 10) водачът е загубил контрол върху
превозното средство и е самокатастрофирал в бордюр и крайпътна стена. Противно на
доводите във въззивната жалба, по делото не се установява причината за настъпване на
инцидента да е технически проблем в автомобила – вещото лице по САТЕ е категорично, че
в описите на застрахователя липсва спукана лява гума, като не са налице каквито и да били
данни или следи гумата на автомобила действително да е била спукана и това да е довело до
занасяне на МПС. Подобно обстоятелство е отразено единствено в заявлението за
изплащане на обезщетение и въпросник-декларация, подадени от водача Е.С.С., но същият
не е разпитан като свидетел по делото, за да потвърди този факт, като същевременно това
обстоятелство се опровергава от останалите писмени доказателства (описите на щетите,
изготвени от застрахователя непосредствено след ПТП), изводите на вещото лице и
извънсъдебното поведение на самия ищец, който във възражение до застрахователя от
13.03.2020 г. е изложил противоречиви твърдения, че събитието е настъпило поради хлъзгав
и опесъчен асфалт на пътя, а не поради технически проблем в автомобила.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че от техническа гледна точка причина за
настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на застрахованото МПС, който с
избора на скорост и органите на управление на лекия автомобил не се е вписал в
траекторията на завоя, без да настъпи загуба на напречната устойчивост (занасяне) на
3
превозното средство. Следователно, застрахователното събитие е настъпило единствено
поради действия на водача на застрахованото МПС, но според настоящия съдебен състав те
не се характеризират с груба небрежност и не обосновават наличие на основание за отказ да
бъде изплатено застрахователно обезщетение по смисъла на т. 14.5 от ОУ.
В закона липсва легално определение за понятието „груба небрежност“, като в доктрината и
съдебната практика (Решение № 184/2016 г. по т. д. № 3092/2014 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., Решение № 18/2012 г. по гр. д.
№ 434/2011 г. на ВКС, III г. о. и цитираната в него практика, Решение № 33/2018 г. по гр. д.
№ 2292/2017 г. на ВКС, III г.о., Определение № 244/21.04.2011 г. по т. д. № 882/2010 г. на
ВКС, II т. о.) се приема, че такава е налице, когато не е положена грижата, която и най-
небрежният би положил в подобна ситуация. Несъмнено, управлението на МПС по
пътищата от републиканската пътна мрежа представлява високорискова дейност с наличие
на опасност от причиняване на значителни материални и неимуществени вреди, поради
което изисква стриктно спазване на правилата за движение. Въпреки това, не може да се
приеме, че всяко нарушение на правилата за движение по пътищата представлява груба
небрежност, като за характеризирането му като такова, то трябва да е тежко – да са
пренебрегнати основни правила за безопасност, при липса на елементарна грижа, каквато и
най-небрежният би положил за предпазване живота и здравето на участниците в
движението.
В практиката често се приема, че подобно тежко нарушение на правилата за движение по
пътищата е налице, когато водачът е шофирал със скорост, надвишаваща с повече от 20-30
км/ч разрешената за съответния пътен участък. В настоящия случай не се установява
подобно грубо нарушаване на ЗДвП – съгласно писмените доказателства (писмо от община
Марица, област Пловдив, на л. 168 от делото на СРС) и изводите на САТЕ, към датата на
ПТП в с. Маноле не е съществувало допълнително ограничение на максимално допустимата
скорост за населено място съобразно чл. 21, ал. 1 ЗДвП, т.е. разрешената скорост за движение
на процесния пътен участък е била 50 км./ч. Съгласно заключението на допуснатата
допълнителна САТЕ, прието по делото и неоспорено от страните, критичната скорост за
вписване в дясната пътна лента на процесния завой, над която превозното средство би
навлязло в лентата за насрещно движение и ще започне приплъзване на гумите спрямо
пътната настилка, е 54 км./ч. Ето защо, вещото лице е категорично, че увреденият автомобил
се е движил със скорост над 55 км./ч., но при липса на данни за неговата траектория не може
да се определи каква е била точната му скорост на движение. В открито съдебно заседание
от 19.03.2024 г. експертът изяснява, че съобразно установените деформации на автомобила и
ако се знае каква е била неговата траектория (къде се е ударил – в бордюр, стена, стълб или
др., за да се прецени каква кинетична енергия е била погасена при всеки от ударите) би могла
да бъде определена точната му скорост на движение, но в случая няма регистрирани
спирачни следи и няма данни за точната траектория на превозното средство, поради което не
може да се даде отговор с какво превишение на скоростта над критичната се е движило
застрахованото МПС.
4
С оглед на изложеното, по делото се доказва пълно и главно, че водачът на МПС е
управлявал с превишена скорост от 55 км./ч., но не става ясно в каква степен е била
нарушена разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Същевременно, превишение с едва 5 км./ч. над
разрешената скорост на движение не може да обоснове проявена от водача груба
небрежност. Макар същата да е над критичната скорост за движение в завоя, на процесния
пътен участък няма поставени знаци за допълнително ограничение на скоростта с оглед
пътните условия или за опасен завой, поради което минималното превишаване на скоростта
не се характеризира като тежко нарушение на правилата за движение – обичайно подобно
завишаване на скоростта за движение не обуславя висок риск от настъпване на
произшествие, поради което същото не обосновава липса на най-елементарна грижа, която и
най-небрежният водач на МПС би положил. Ето защо, въззивният съд намира, че в случая е
проявена обикновена небрежност от водача на МПС, който все пак е нарушил правилата за
движение по пътищата, но с действия, които не обуславят основание за отказ от изплащане
на обезщетение по застрахователния договор. Доколкото ответникът навежда посоченото
правоизключващо възражение, на основание чл. 154 ГПК негова е тежестта да докаже
наличието на всички предпоставки за прилагане на разпоредбата на чл. 395, ал. 4 КЗ, но по
делото не е проведено пълно и главно доказване на твърдяното поведение на застрахованото
лице, респ. на водача на застрахования автомобил, който при проява на груба небрежност да
е предизвикал настъпване на застрахователното събитие.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
настоящият въззивен състав намира, че са налице предпоставките за ангажиране на
договорната отговорност на ответника за изплащане на обезщетение по сключената
застраховка „Каско на МПС“. Застрахователното обезщетение, което се дължи от
застрахователя по имуществена застраховка, подлежи на уговаряне от страните в
застрахователния договор, като в случай на настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да плати обезщетение, което не може да надхвърля
застрахователната сума (лимита на отговорност) – арг. чл. 386, ал. 1 КЗ. Съобразно
разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ, обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата
към деня на настъпване на застрахователното събитие и не може да надвишава
действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност
на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същия вид и със същото качество (чл. 400, ал. 1 КЗ),
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка (чл. 400, ал. 2 КЗ).
Съгласно заключението на САТЕ, към момента на настъпване на процесното ПТП за
отстраняването на причинените вреди (описани от застрахователя по образуваната щета) на
база средни пазарни цени са били необходими 27733,58 лв., а действителната стойност на
автомобила към същата дата е в размер на 9350 лв., т.е. разходите за възстановяване по
средни пазарни цени надхвърлят 70 % от стойността на вещта, поради което е налице
5
тотална щета – арг. чл. 390, ал. 2 КЗ. Вещото лице е изчислило, че при констатираните щети
на автомобила стойността на запазените части е в размер на 20 % - 1870 лв., като след
приспадането им размерът на дължимото обезщетение е 7480 лв. Ето защо, предявеният иск
за главница се явява основателен за сумата от 7480 лв., а за разликата до пълния предявен
размер от 9400 лв. следва да се отхвърли.
Задължението на застрахователя по застраховка „Каско на МПС“ да плати обезщетение на
застрахованото лице при настъпила вреда на застрахованото имущество е задължение с
определен ден за изпълнение – обезщетението следва да бъде изплатено не по-късно от 15
работни дни от деня, в който застрахованият е уведомил насрещната страна за настъпилото
събитие и е представил всички доказателства по щетата, освен ако по договора е уговорен
по-кратък срок – арг. чл. 405, ал. 1 КЗ. В настоящия случай не се установява наличие на
клауза, регламентираща различен срок за изпълнение на задължението на застрахователя да
плати обезщетение, поради което следва да се приеме, че същият е изпаднал в забава с
изтичане на 15 работни дни от уведомяването. Между страните не се спори, а и от
приложените по делото писмени доказателства е видно, че застрахователят е бил уведомен
за настъпилото застрахователно събитие на 13.11.2019 г. – с подаване на заявление за
изплащане на обезщетение за вреди на МПС от същата дата, т.е. 15-дневният срок за
определяне и изплащане на обезщетението (изчислен в работни дни съобразно разпоредбата
на чл. 405, ал. 1, вр. с чл. 108, ал. 1 КЗ) е изтекъл на 04.12.2019 г. и от следващия ден
ответникът е изпаднал в забава съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Следователно, за
периода от 05.12.2019 г. до деня, предхождащ подаването на исковата молба – 20.12.2020 г.
(от датата на подаване на исковата молба се дължи законна лихва върху уважената част от
претенцията) същият дължи мораторно обезщетение върху непогасеното главно задължение
в размер на 793,72 лв. За посочените сума и период предявената акцесорна претенция се
явява основателна, а за разликата до пълния предявен размер от 1018,41 лв. и за периода
28.11.2019 г. – 04.12.2019 г. следва да се отхвърли.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени
предявените искове за главница за сумата от 7480 лв. и за лихва за забава за сумата от 793,72
лв., като в тази част претенциите следва да бъдат уважени, а в останалата част обжалваното
съдебно решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно уважената част от исковете
за сумата от 1775,71 лв., разноски за платена държавна такса, депозити за вещо лице и
адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, както и за сумата от
804,46 лв., разноски за въззивното производство (платена държавна такса за въззивно
обжалване и адвокатско възнаграждение, което в уговореният и платен размер от 1605 лв. с
ДДС се явява прекомерно и по възражението на въззиваемия по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да
бъде намалено до сумата от 800 лв. с ДДС). На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият
има право на направените разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на
6
176,01 лв., депозити за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение в
първоинстанционното производство (т.е. обжалваното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която на ответника са присъдени разноски над тази сума), както и в размер на 20,59
лв., юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20124791 от 19.06.2024 г., постановено по гр. дело № 64300/2020 г. по
описа на СРС, 148 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „КРЕДИТ АСИСТ“
ООД, ЕИК *********, срещу „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, осъдителни искове с
правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 7480 лв., представляваща
застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ на МПС, сключена с полица №
0306Х0506738, за настъпило застрахователно събитие – увреждания по лек автомобил марка
„БМВ“, модел 530, с рег. № *********, вследствие на ПТП, настъпило на 13.11.2019 г. в
15:30 ч. в с. Маноле, ул. „Първа“, ведно със законната лихва върху главницата от
предявяване на исковата молба до окончателното плащане, както и за сумата от 793,72 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 05.12.2019 г. до 20.12.2020
г., както и в частта, с която „КРЕДИТ АСИСТ“ ООД, ЕИК *********, е осъдено да заплати
на „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разликата над
сумата от 176,01 лв. до пълния присъден размер на разноските от 855 лв. (т.е. за сумата
от 678,99 лв.), представляваща разноски в първоинстанционното производство, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Стефан Караджа“ № 2, да заплати на „КРЕДИТ АСИСТ“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Клокотница“ № 2А, ет. 5, офис 19, по
предявените искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД сумата от 7480 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ на МПС, сключена с
полица № 0306Х0506738, за настъпило застрахователно събитие – увреждания по лек
автомобил марка „БМВ“, модел 530, с рег. № *********, вследствие на ПТП, настъпило на
13.11.2019 г. в 15:30 ч. в с. Маноле, ул. „Първа“, ведно със законната лихва върху главницата
от предявяване на исковата молба – 21.12.2020 г., до окончателното плащане, сумата от
793,72 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 05.12.2019 г. до
20.12.2020 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1775,71 лв., разноски в
първоинстанционното производство, и сумата от 804,46 лв., разноски във въззивното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20124791 от 19.06.2024 г., постановено по гр. дело №
64300/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, в останалата част.
7
ОСЪЖДА „КРЕДИТ АСИСТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Клокотница“ № 2А, ет. 5, офис 19, да заплати на „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Стефан Караджа“ № 2, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 20,59 лв., разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8