№ 20156
гр. София, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20251110130246 по описа за 2025 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от Б. Г. Б., ЕГН
**********, с адрес гр. София, .. против ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД,
ЕИК .., представлявано от .., с адрес гр. София, ... с която е предявен иск за
осъждане на ответника да заплати сумата от 1 лв., предявена частично от
185,39 лв., представляваща заплатена без основание сума въз основа на
нищожни клаузи за допълнителни услуги „.“ и „.“ в договор за потребителски
кредит № .. от 28.11.2022 г., сключен между Б. Г. Б. и ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, с която ответникът неоснователно се е обогатил. Сумата
се претендира ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба до изплащането.
Ищецът твърди, че на 28.11.2022 г. е сключен Договор за потребителски
кредит № .. между страните по спора, по силата на който кредитодателят
„Профи Кредит България“ ЕООД й предоставил кредит в размер на 2400 лв. В
договора било посочено, че кредитополучателят ще ползва допълнителни
услуги „.“ и „.“, за което следва да заплати сумите съответно от 120 лв. и 210
лв., общо 330 лв., като възнаграждението е в размер на 13,5 % от главницата.
С влязло в сила Решение № 20990/19.11.2024 г. по гр. д. № 22239/24 г. на
СРС, 85 състав, клаузата, предвиждаща заплащането на допълнителни услуги
„.“ и „.“ по посочения договор, е прогласена за нищожна поради противоречие
със закона и неравноправност. Поради това ответникът дължи връщане на
сумите, заплатени от ищцата, на основание посочената клауза, които са в
размер на 185,39 лв.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника. Заявява, че оспорва исковете като недопустими и евентуално
неоснователни. Твърди, че с предявяването на настоящия иск ищцата
злоупотребява с права.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговорите на исковата
молба фактически твърдения и съобрази формулираните искания, намира, че е
сезиран с обективно съединени искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.
1
1 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира следното:
С протоколно определение от открито съдебно заседание на 29.10.2025 г.
съдът е допуснал по реда на чл. 214 от ГПК увеличение на размера на иска
като същия се счита предявен за сума в размер на 229.86 лв., представляващи
разлика над сумата от 548.74 лв., присъдена по Решение № 20990/19.11.2024
по гр. д. № 22239/24 г. на СРС, 85 състав до заплатената сума от 778.60 лв.,
която ищцата е заплатила над чистия размер на кредита по нищожен Договор
за потребителски кредит № ../28.11.2022 г.
Видно от представените по делото писмени доказателства на 28.11.2022 г. е
сключен Договор за потребителски кредит № .. между страните по спора, по
силата на който кредитодателят „Профи Кредит България“ ЕООД й
предоставил кредит в размер на 2400 лв. В договора било посочено, че
кредитополучателят ще ползва допълнителни услуги „.“ и „.“, за което следва
да заплати сумите съответно от 120 лв. и 210 лв., общо 330 лв., като
възнаграждението е в размер на 13,5 % от главницата.
С влязло в сила Решение № 20990/19.11.2024 г. по гр. д. № 22239/24 г. на
СРС, 85 състав, клаузата, предвиждаща заплащането на допълнителни услуги
„.“ и „.“ по посочения договор, е прогласена за нищожна поради противоречие
със закона и неравноправност.
Според заключението на вещото лице по неоспорената съдебно –
счетоводна експертиза /ССЕ/ сключеният между страните Договор за
потребителски кредит № ../28.11.2022 г. е с посочените по - горе параметри.
Според експерта общия размер на платените от кредитополучателя суми е
3 178.60 лв. /три хиляди сто седемдесет и осем лева и шестдесет ст./, в която
сума се включва и сума в размер на 2 400 лв. главница, а в останалата част
лихви, допълнителни услуги, такси и разходи. Вещото лице дава заключение,
че действителния размер на ГПР при включване на договорната лихва е в
размер на 73.33%, а при включване и на услугите и таксите е в размер на
110.00 %, при заложен в договора ГПР – 48.95 %.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретния казус съдът
намира за установено от горепосочените писмени доказателства, че
ответникът е кредитор по Договор за потребителски кредит № ../28.11.2022 г.,
а ищецът е заемополучател.
Съдът намира, при съобразяване с приетите по делото писмени
доказателства и неоспорено заключение на вещо лице по ССЕ, че между
страните е налице сключен Договор за паричен заем № 916093 от 23.08.2023
г., като ищецът има качеството на кредитополучател, а ответното дружество -
кредитор.
По делото безспорно се установява, както от събраните писмени
доказателства, така и от заключението на вещото лице по ССЕ, че общия
размер на платените от кредитополучателя суми е 3 178.60 лв. /три хиляди сто
седемдесет и осем лева и шестдесет ст./, в която сума се включва и сума в
размер на 2 400 лв. главница, а в останалата част лихви, допълнителни услуги,
2
такси и разходи. Вещото лице дава заключение, че действителния размер на
ГПР при включване на договорната лихва е в размер на 73.33%, а при
включване и на услугите и таксите е в размер на 110.00 %, при заложен в
договора ГПР – 48.95 %.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за
нищожност на договора, както и служебно да извърши проверка за
нищожност на договора, респ. на клаузи от него. Това е така, защото съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013
г., ОСГТК "При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне
на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.", от
което следва извод, че първоинстанционният съд следи служебно и може да се
произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи,
доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за
потребителски спор, съдът следи и например за наличието на неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и за клаузи,
предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за спазване на
императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно
постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза
трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от
обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната
практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на
Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че според разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на
разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а именно
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата
предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така определените
максимални размери. В конкретния случай е видно, че клаузите от договора,
уреждащи ГПР и неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител,
сключени между ищеца и ответника са нищожни, тъй като превишават повече
от десет пъти размера на законната лихва (ГПР при включване на всички
лихви, такси, допълнителни услуги, разходи е 110.00 %). В тази насока е и
заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.
Ето защо, съдът намира, че неустойка при неосигурена банкова гаранция
или поръчител, а и договорната лихва, следва да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от
ДРЗПК на ЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
3
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия“.
Поради гореизложеното, съдът приема, че доколкото в процесния случай в
уговорения годишен процент на разходи не са включени всички действителни
разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съдът намира, че поради тези особености на сключения между страните
договор, същият е нищожен поради противоречие с добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Разгледан по същество искът е основателен.
Платената сума по договора за кредит в общ размер на сума в размер на
229.86 лв., представляващи разлика над сумата от 548.74 лв., присъдена по
Решение № 20990/19.11.2024 по гр. д. № 22239/24 г. на СРС, 85 състав до
заплатената сума от 778.60 лв., която ищцата е заплатила над чистия размер на
кредита по нищожен Договор за потребителски кредит № ../28.11.2022 г.,
представлява сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка
на ищеца при липса на основание, тъй като тя е надплатена сума и подлежи на
връщане. В този смисъл следва да се има предвид, че съгласно чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне.
Съобразно така посочената разпоредба и с оглед допуснатите и събрани
доказателства по делото, решаващият съдебен състав приема, че в настоящия
случай фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е осъществен и
доказан от ищеца при условията на пълно и главно доказване поради следните
съображения:
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание. От значение е
моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този момент трябва
да е липсвало основание. Началната липса на основание за преминаването на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго ще е налице във
всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за получаването
на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или
предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване
унищожаемостта на сделката. В този смисъл са и постановките на т. 1 от
Постановление № 1 от 28.05.1979 г., ПЛЕНУМ НА ВС.
При преценка основателността на иска съдът съобразява и разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК заемополучателят дължи единствено чистата стойност на
кредита и не дължи лихви и други разходи по кредита, т.е. платените от
ищцата суми над главницата в размер на 2 400 лв. подлежат на връщане от
ответното дружество.
С оглед установената недействителност на договора, както и че в настоящия
случай неоснователното обогатяване е налице в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД, съдържаща се в договора за заем, сумата в общ размер на 1 108
/хиляда сто и осем/ лева, се явява заплатена от страна на ищеца без наличие на
валидно правно основание за това, поради което предявеният от Б. Г. Б.
осъдителен иск против ответника следва да бъде уважен в пълния му размер,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 27.05.2025 г.
С оглед изхода на делото, ищецът е представил доказателства за сторени
разноски в размер на 50 лв. за държавна такса и 300 лв. депозит за вещо лице
4
по съдебно-счетоводна експертиза. Затова съдът намира, че на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски в размер на 350 лв. Съдът
намира, че възражението на ответното дружество да бъде осъден да заплати
възнаграждение за безплатна правна помощ на адвоката на ищеца ЕАД Д. М. в
размер на 480 лв. е напълно основателно. Това е така, защото договора за
правна помощ, приложен по настоящото дело е бил приложен и по делото по
гр. д. № 22239/24 г. на СРС, 85 състав, видно от служебна справка по това
дело и вече му е присъдено с влязлото в сила Решение № 20990/19.11.2024 г.
възнаграждение за безплатна правна помощ в размер на 480 лв. В тази насока
следва да се има предвид, че от обстоятелството, че процесуалния
представител на ищеца е решил да генерира отделни дела по нищожните
клаузи на един договор за кредит е негов избор, но съдът намира, че същия
има право на едно адвокатско възнаграждение, още повече в договора за
правна помощ не е уговорено изготвянето на различни искови молби по един
и същи договор за кредит, а за сключени договори за кредит, т.е. за различни
договори.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК .., представлявано от .., с адрес гр. София, ... да
заплати на Б. Г. Б., ЕГН **********, с адрес гр. София, .., сума в размер на
229.86 лв. /двеста двадесет и девет лева и осемдесет и шест стотинки/,
представляващи разлика над сумата от 548.74 лв., присъдена по Решение №
20990/19.11.2024 по гр. д. № 22239/24 г. на СРС, 85 състав до заплатената сума
от 778.60 лв., която Б. Г. Б. е заплатила над чистия размер на кредита от 2 400
лв. по нищожен Договор за потребителски кредит № ../28.11.2022 г., както и да
заплати разноски в размер на 350 лв. /триста и петдесет лева/.
Банкова сметка по която може да бъдат платени присъдените суми –
IBAN .....
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5