№ 6231
гр. София, 21.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20221110167302 по описа за 2022 година
С исковата молба е предявен от Ц. И. С. против [фирма] установителен иск за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № ****** от
25.11.2021 г., както и иск за осъждането на ответника да заплати сумата от 50 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за предоставяне на
поръчителство № ******, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда - 09.12.2022 г. до окончателното плащане.
Ищцата Ц. И. С. твърди, че е страна по договор за паричен заем № ****** от
25.11.2021 г., сключен с [фирма], по който следвало да върне сума по кредита в общ размер
от 1280 лева, при получена от нея сума в размер на 1200 лева. Задължението следвало да
бъде погасено с 16 погасителни вноски. Сочи, че във връзка с чл. 4 от договора за паричен
заем сключила с ответника - [фирма] договор за предоставяне на поръчителство № ******,
по силата на който следвала да заплати на дружеството сумата от 496 лева, платими
разсрочено, на вноски, всяка от които в размер на 31 лева. По сключените договор за заем и
договор за поръчителство твърди да е заплатила сумата от 1200 лева главница, 80 лева лихва
и сумата от 50 лева възнаграждение за поръчителство. Счита, че сключеният договор за
поръчителство е нищожен. Договорът бил неравноправен по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП
като противоречал на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Не се спазвала разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, която била заобиколена. Били накърнени добрите нрави. Намира, че поради
накърняването на принципа на „добри нрави" с регламентираното възнаграждение за
поръчител по процесния договор се достига до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел
изгода на кредитора. Счита, че неправилно предвидените суми по договора за
1
поръчителство не са включени в предвидения ГПР. Сочи и за наличие на свързаност между
дружествата [фирма] и ответника [фирма], като печалбата на ответника на ответника се
разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала му, а именно - [фирма]. На
следващо място твърди, че поради нищожния характер на атакувания договор, ищцата не е
следвало да заплаща възнаграждението за поръчителя. Общо платената сума по този договор
била в размер от 50 лева, за която претендира ответникът да бъде осъден да й заплати, тъй
като е получена без правно основание. Претендира разноски по делото.
В подадения в срок отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените
искове. Счита, че ищцата няма правен интерес от предявяване на установителния иск за
прогласяване нищожността на договора. Счита, че процесният договор отговаря на
изискванията на закона, като не води до накърняване на добрите нрави. Излага подробни
съображения. Счита, че договорът за предоставяне на гаранция не се регулира от ЗПК, а от
ТЗ, поради което наведените от ищцовата страна доводи за нищожност поради
противоречието на договора със ЗПК са неотносими. Като неотносими намира и наведените
твърдения за нищожност, свързани с договора за заем, по който ответникът не е страна.
Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
С протоколно определение от 21.03.2023 г. е допуснато изменение на размера на
осъдителната претенция по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, като е увеличен размерът на
претенцията от 50 лв. на 496 лв. Предмет на производството е вземане в размер на 496 лв.,
която сума представлява пълния размер на вземането.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация: чл. 26, ал. 1 ЗЗД – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, както и кумулативно съединен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
С определение от 16.02.2023 г. е отделено като безспорно и признато между страните
обстоятелството, че страните са сключили договор за предоставяне на
поръчителство/гаранция № ****** от 25.11.2021 г.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство /гаранция/
потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 496 лв., като потребителят
заплаща възнаграждението разсрочено на 16 вноски от по 31 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е
посочено, че гарантът овластява [фирма] да приема вместо него изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение.
Видно от събраните по делото доказателства договорът за гаранция е сключен във
връзка с договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и [фирма]. [фирма] се е
задължило да предостави на ищеца сумата 1200 лв., който е поел задължение за връщането й
в срок от 16 седмици. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
2
посочените обезпечения. От доказателствата по делото се установява, че договорът за
поръчителство е сключен от ищеца с ответника [фирма] в изпълнение на задължението си
по чл. 4 от договора за потребителски кредит, сключен с [фирма].
Представена е по делото справка от счетоводството на [фирма], от която се
установява, че възнаграждението по договора за поръчителство/гаранция в размер на 496 лв.
е заплатено в цялост – л. 26гръб.
По исковете по чл. 26 ЗЗД:
Процесните договори се подчиняват на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно. За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не
като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност. Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, то на първо
място следва да се разгледат твърденията за противоречие с разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 138 ЗЗД поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да
отговаря за изпълнение на неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.
е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните
може да бъде включена клауза за заплащане на такова. След извършена служебна справка в
Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на [фирма] е
[фирма] - кредитор на ищеца. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала
на дружеството - поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване
на договора за заем, сключен с [фирма], доколкото, плащайки задължението на потребителя,
кредиторът плаща вземането си сам на себе си.
Въз основа на изложените от ищцата фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1
и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че
сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
3
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Съобразно императивната правна
норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
В настоящия случай сумата по договор за заем № ****** от 25.11.2021 г., сключен с
[фирма] е в размер на 1200 лева, а възнаграждението по договора за гаранция е в размер на
496 лева, почти половината от сумата по договора за заем. ГПР по договора за заем е в
размер на 48,14 % без обаче в него да е включено възнаграждението по договора за
гаранция. Следователно ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 % след като се
прибави възнаграждението по договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на [фирма] по процесните договори за потребителски заем,
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Невключването на възнаграждението на гаранта в ГПР представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на
кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК
При множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива,
трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло,
за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. Договорът, сключен между
потребителя и [фирма], и договорът, сключен между потребителя и [фирма], се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което
последиците от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
4
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията. Въпреки че договорът за кредит и договорът за предоставяне на
гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се
разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост
от предоставяне на обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице -
гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за
кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция, ведно с основното задължение по кредита. Оттук и недействителността на
договора за кредит води до недействителност на свързаната с него обслужваща сделка –
договорът за гаранция /поръчителство/.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен, поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани
от ищцата основания за нищожност на процесната клауза.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е
дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника
е да докаже, на какво основание е получил даденото /виж решение № 239/ 16.07.2013 г., по
гр. дело № 1050/2012 г. на IV г. о. на ВКС/. Доколкото твърденията на ищеца са относно
недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Установява се по делото, че цялата дължима сума по договора за поръчителство е
заплатена от ищеца. По делото е представена справка за издължени суми по договора, от
която е видно, че сумата в размер на 496 лв. е заплатена изцяло. Предвид доказване факта на
плащането на сумата в размер на 496 лв. – възнаграждение за гаранта, в тежест на ответника
е да докаже основание за задържане на сумата. Доколкото искът за установяване на
нищожност на договора е основателен, то липсва основание за задържане на сумата.
Искът е основателен в пълния се размер /след изменението е открито съдебно
заседание на 21.03.2023 г./ за сумата в размер на 496 лв.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр.1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част – виж решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на I т.
о. на ВКС. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 50 лв.
следва да бъде присъдена, считано от 09.12.2022 г. – датата на депозиране на исковата молба
в съда /съобразно диспозитивното начало/ до окончателното плащане, а върху разликата над
50 лв. до пълния размер от 496 лв. /или за сумата от 446 лв./ – от подаването на молбата по
чл. 214 ГПК – 18.03.2023 г. – датата се установява след служебна справка в електронната
страница на Еконт по пратка № *****.
По разноските:
На ищеца ще се присъди сумата от 100 лв. за заплатена държавна такса по
5
производството.
Претендирано е адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Уговарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира
и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно
основание за оказване на безплатна помощ по чл.38, ал.1 ЗА обвързват съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство
по делото не е необходимо да се провежда /виж определение №515/02.10.2015г. по ч. т. д.
№2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Налице са предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в
договорът за правна защита и съдействие изрично е посочен този текст от закона.
Възнаграждението съдът определя в размер на 400 лв. по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На първо място и
двата предявени иска са оценяеми. На следващо място, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата има значение, когато е уговорено и заплатено възнаграждение по всеки отделен
иск, но не и когато адвокатското възнаграждение се определя в минимален размер от съда
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАд. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и на
чл. 72, ал.1 ГПК използват понятието „интерес“. В случая са предявени кумулативно
съединени иска, но те са в защита на един интерес, същите са оценяеми и възнаграждението
следва да се определи по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Ето защо,
на оказалия безплатна правна помощ адвокат следва да се присъди възнаграждение в размер
на 400 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Ц. И. С., ЕГН **********, с
адрес: [адрес], срещу [фирма], ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: [адрес], че
договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ № ****** от 25.11.2021 г. е нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: [адрес], да
заплати на Ц. И. С., ЕГН **********, с адрес: [адрес], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
сумата от 496 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за предоставяне на
гаранция /поръчителство/ № ****** от 25.11.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата
от 50 лева, считано от 09.12.2022 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 50 лв. до
пълния размер от 496 лв. /или за сумата от 446 лв./ – от подаването на молбата по чл. 214
ГПК – 18.03.2023 г. до погасяване на задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 100 лв. - разноски по настоящото производство.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: [адрес], да
заплати на адв. Д. В. М. от АК-П., с адрес на упражняване на дейността: [адрес], на
6
основание чл. 38, ал. 2 ЗАд, сумата от 400 лв. – възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на Ц. И. С..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7