РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 01.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА И.
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Снежана Апостолова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 1496 по описа за 2019 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 22.10.2018 г. на А.И.Й. Решение № 491955/20.09.2018 г. по гражданско дело № 27 867/2015 г. на Софийския районен съд, 118. състав, с което са отхвърлени предявените от въззивницата искове за осъждане на „С.“ ЕООД (с предишно наименование „Т. АС“ ЕООД) искове за признаване за установено по отношение на дружеството, че същото ѝ дължи сумата от 100 545, 33 лева –незаплатено трудово възнаграждение за периода от месец октомври 2010 г. до месец август 2011 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума от10.04.2014 г. до пълното ѝ изплащане, както и сумата от 30 205, 52 лева – лихва за забава за изплащане на горепосочената сума за периода от 30.11.2010 г. до 07.04.2014 г. – вземания, които са предмет на заповед за изпълнение, издадена по гражданско дело № 19395/2014 г. на Софийския районен съд, 118. състав, като въззивницата е осъдена да плати и разноски.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че по делото било установено, че между страните бил сключен трудов договор с продължителност на работния ден 4 часа, работна заплата от 10 000 лева и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 17%, като по делото е било установено подписването на същия договор от представител на въззиваемото дружество – „С.“ ЕООД. Излагат се доводи, че трудовият договор бил регистриран в Националната агенция по приходите, като били подавани и справки за дължимите се на въззивницата трудови възнаграждения в процесния период. Излагат се доводи, че така било установено наличие на трудово правоотношение между страните. Излагат се доводи, че на въззивницата не били налагани дисциплинарни наказания, а трудовото правоотношение било прекратено по взаимно съгласие. Поради това се приема, че първоинстанционният съд неправилно бил отхвърлил иска, като бил приел, че въззивницата Й. не била доказала полагане на труд. Излагат се доводи, че от събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателства било установено престиране на труд от страна на въззивницата Й.. Оспорва се, че свидетелят на въззиваемото дружество е възприел релевантни за правната характеристика на отношенията между страните факти. Сочи се, че свидетелят на въззиваемото дружество се намирал във връзки на зависимост със същото. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба, от въззиваемата страна – „С.“ ЕООД, чрез органния ѝ представител В.К.. В отговора се излагат аргументи за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се доводи, че в първоинстанционното решение не било прието, че между страните е възникнало валидно трудово правоотношение, тъй като първоинстанционният съд бил установил, че трудовият договор на въззивницата не бил подписан от органния представител на въззиваемото дружество. Твърди се, че не било установено възникването на трудово правоотношение между страните. Излагат се доводи, че в тежест на въззивницата Й. било да установи полагането на труд от нейна страна, като този факт не се бил презумирал. Твърди се, че подобно полагане на труд не било установено по делото. Излагат се доводи, че регистрацията на договора на въззивницата Й. в НАП, както и на декларациите за заплащане на данъците върху твърдяното от нея възнаграждение, не били доказателства за полагане на труд, като самата въззивница имала достъп до електронния подпис, с който били подадени посочените декларации. Твърди се, че бил налице опит за облагодетелстване на въззивницата. Излагат се доводи, че въззивницата Й. не била полагала труд, а дори да е полагала такъв, не бил установен размерът на уговореното възнаграждение. Отново се сочи, че това обстоятелство не можело да се установи от изпратените от трети лица в системата на НАП  декларации. Излагат се доводи, че заповедта за уволнение също не била подписана от представител на дружеството, евентуално – че е налице интелектуална фалшификация, тъй като въззивницата я била дала за подпис на органния представител заедно с други документи. Излагат се доводи за незаинтересованост на свидетеля, доведен за разпит от представители на въззиваемото дружество. Излагат се доводи, че по делото били налице индиции за недобросъвестно поведение на въззивницата Й.. Поддържа се направено възражение за погасяване по давност на част от исковата претенция. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.

 В съдебното заседание не се явяват представители на страните. В същото заседание съдът е приел уточнение на исковата претенция, като е приел, че предявеният иск е за трудово възнаграждение в размер на 11 700 лева месечно за периода 01.10.2010 г. – 31.08.2011 г., както и за законна лихва за забава за периода от 30.11.2010 г. до 07.04.2011 г. в размер на 30 205, 52 лева, съгласно молба-уточнение, депозирана от въззивницата Й. (ищца в първоинстанционното производство).

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения по реда на чл. 422 ГПК главен иск като такъв по чл. 128, т. 2 КТ. Приел е, че за уважаването на иска въззивницата Й. (ищца в първоинстанционното производство) е следвало да установи наличие на трудово правоотношение с „Т. АС“ ЕООД, размера на уговореното трудово възнаграждение и обстоятелството, че е престирала труд съгласно условията на сключения от нея договор. Съдът е възприел от показанията на разпитаната по делото свидетелка на въззивницата Й. – М.В., че за процесния период (2010 – 2011 г.) въззивницата е имала кабинет в сградата на „Т. АС“ ЕООД (предишната фирма на въззиваемото дружество – „С.“ ЕООД), а от показанията на свидетеля С.А., че същата е идвала спорадично в офиса на дружеството и е изпълнявала функции на счетоводната къща, която управлявала (трето неучастващо по делото лице, в която въззивницата била назначена на трудов договор на непълно работно време съгласно възприетото от Софийския районен съд). Въз основа на тези доказателства първоинстанционният съд установява, че не е доказано въззивницата Й. да е изпълнявала трудовите функции на „финансов директор“ (длъжността, която твърди, че е заемала), още повече за период от 4 часа всеки работен ден. Поради това съдът е отхвърлил иска, без да разсъждава дали между страните е бил налице трудов договор, като е коментирал, че би могло да се направи и такъв извод въз основа на доказателствата по делото. Във връзка с отхвърлянето на главния иск не е уважен и акцесорният иск за присъждане на лихва за забава.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Първоинстанционният съд правилно е приел, че за уважаването на предявения иск, който правилно е квалифициран като такъв по чл. 128, т. 2 КТ, следва да се установят три основни факта: наличие на трудово правоотношение (в случая се твърди трудов договор), уговорен размер на месечното възнаграждение, както и полагане на труд от работника.

По първата предпоставка първоинстанционният съд не е формулирал изводи, доколкото е приел, че не са установени останалите предпоставки за уважаване на иска. Настоящият съдебен състав намира, че между страните по делото е възникнало трудово правоотношение по трудов договор № 25/30.08.2010 г. (на лист 5 от първоинстанционното дело), съгласно който А.И.Й. е постъпила на работа при „Т. АС“ ЕООД (със сегашна фирма „С.“ ЕООД) на длъжност „финансов мениджър“ с място на работа – администрацията на дружеството, и основна работна заплата в размер на 10 000 лева с допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит от 17 %, или общо помесечно брутно възнаграждение от 11 700 лева. Между страните е безспорно (съгласно протоколно определение на Софийския районен съд от 21.10.2016 г. на лист 97 от първоинстанционното дело), че този трудов договор не е бил подписан от тогавашния законен представител на въззиваемото дружество, който е описан като лице, подписало договора – И.Д.И..

Така договорът е сключен от името на юридическо лице без представителна власт. Договорите, сключени без представителна власт, не са нищожни, а подлежат на потвърждаване (чл. 42, ал. 1 ЗЗД). Настоящият съдебен състав намира, че трудовият договор от 30.08.2010 г. е бил потвърден от законния представител на „Т. АС“ ЕООД (понастоящем с фирма „С.“ ЕООД) – И.Д.И., най-късно на 31.08.2011 г. Това обстоятелство се установява от факта, че последният е издал заповед № 23/31.08.2011 г. за прекратяването на трудовото правоотношение. Съгласно неоспореното от страните заключение на назначеното по допусната от първоинстанционния съд съдебнопочеркова експертиза (на лист 155 – 163 от първоинстанционното дело), което настоящият съдебен състав намира за обосновано, изготвено в съответствие с изискванията на закона, и защитено от вещото лице  в откритото съдебно заседание пред първата инстанция, поради което го кредитира напълно, заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е подписана от И.И.. С това свое действие управителят на „Т. АС“ ЕООД (сега – „С.“ ЕООД) е потвърдил наличието и съществуването до този момент на правоотношение по трудов договор с въззивницата Й., тъй като от тълкуването на изявлението му следва, че той е приел, че е възникнало трудово отношение, за да го прекрати. Следователно страните по делото са били във валидно трудово отношение в периода 30.08.2010 г. – 31.08.2011 г., през който въззивницата Й. е  била назначена на длъжността „финансов директор“ при въззиваемото дружество.

В представения по делото трудов договор е определено и нейното месечно брутно възнаграждение – 11 700 лева.

Оп въпроса дали въззивницата Й. е полагала труд в съответствие с определената продължителност на работното време по трудов договор № 25/30.08.2010 г. (на лист 5 от първоинстанционното дело), а именно – 4 часа дневно, настоящият съдебен състав намира следното:

Въззивницата Й. твърди във въззивната си жалба, че от обстоятелството, че срещу нея в периода не действие на трудовия договор не били предприемани дисциплинарни действия от страна на работодателя, можело да се направи извод, че тя ежедневно е предоставяла работната си сила на „Т. АС“ ЕООД. Доказването на факта на полагане на труд обаче не се осъществява единствено чрез установяване на обстоятелството, че един работник или служител не е наказван дисциплинарно. Трайна и безпротиворечива е съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС), че работодателят има право да упражнява дисциплинарните си правомощия спрямо извършилите нарушение работници, но не и задължение да прави това (Решение № 183/08.06.2015 г. по гр. д. № 7381/2014 г., ІV ГО; Решение № 23/27.01.2014 г. по гр. д. № 3758/2013 г., ІV ГО). Следователно пасивността на работодателя да упражни дисциплинарната си власт не може да се приеме сама по себе си за признание на обстоятелството, че работникът е изпълнявал всичките си задължения по трудовото правоотношение и не е допускал нарушения – това е въпрос на преценката на работодателя, която не подлежи на съдебен контрол, в случаите, когато не са предприети действия срещу работника. Този факт може да има значение само за индиция за добросъвестно упражняване на трудовите права.

Фактът на предоставяне на работна сила обаче подлежи по принцип на доказване по общите правила – чл. 154 ГПК – той следва да се докаже от страната, която извлича облаги от установяването му – т.е. работникът или служителят (така е прието и в практиката на ВКС – Решение № 376/21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г.,
III ГО). С оглед на особеностите на трудовото право и презумпцията за добросъвестност на страните по трудовото правоотношение (чл. 8, ал. 2 КТ) това доказване е в известна степен облекчено – не е необходимо работникът да доказва, че е полагал труд през всяка минута от работното си време през периода, за който претендира възнаграждение. Доколкото обаче законът презумира не изпълнението на задълженията по трудовия договор, а добросъвестността при изпълнението им, ако се установи, че такова изпълнение наистина се е осъществило, работникът не дължи доказване на обстоятелството, че е изпълнявал характерните за своята трудова функция задължения през цялата продължителност на работното си време. Достатъчно е да се установи, че работникът е имал определена трудова функция, и с определена периодичност е извършвал действия по изпълнение на тази функция.

За установяване на обстоятелството, че е полагала труд като „финансов директор“ при въззиваемото дружество „С.“ ЕООД (през процесния период с фирма „Т. АС“ ЕООД), въззивницата Й. се позовава на три групи доказателства – подадени уведомления до Националната агенция за приходите (НАП) за регистриране на трудовото правоотношение на въззивницата, декларации за начисляване на осигуровки за нея през процесния период, и показанията на свидетелката М.В..

По делото са представени (на лист 177 – 198 от първоинстанционното дело) платежни ведомости и декларации за осигуряване, изготвени от името на „С.“ ЕООД. Същите обаче не носят подпис на представител на въззиваемото дружество и са изискани от третото неучастващо по делото лице – „В.К.1“ ЕООД, за което е безспорно, а и се установява от показанията на свидетелката В., че е било работодател на въззивницата и изцяло е извършвало счетоводната дейност на въззиваемото дружество през процесния период. Поради това тези документи не могат да бъдат кредитирани от съда, доколкото същите лесно биха могли да бъдат манипулирани (а е възможно дори и да са съставени) от въззивницата, която има интерес да внесе в тях данни за извършена трудова дейност. От представено на лист 134 от първоинстанционното дело писмо на НАП – Дирекция „Средни данъкоплатци и осигурители“ с изх. № 2544-00-271#3/17.02.2017 г. се установява, че уведомлението за регистриране на трудовия договор на въззивницата Й. също е подадено от дружеството „********ЕООД, което е извършвало счетоводно обслужване на въззиваемото дружество именно чрез въззивницата Й..

Поради това установяването на полагане на труд от страна на въззивницата Й. следва да се извърши единствено на база на събраните по делото гласни доказателства. Доведената от въззивницата свидетелка М.В., чиито показания от съдебното заседание от 27.06.2018 г. са възпроизведени на лист 147 – 148 от първоинстанционното дело, дават сведения за това, че въззивницата Й. и свидетелката В. са работили заедно в една счетоводна къща „********ЕООД и са извършвали дейности за „Т. АС“ ЕООД.  Свидетелката сочи, че въззивницата Й. е била на по-висока длъжност от нея, но заедно с няколко други служители в периода от 2011 г. до 2013 г. са били назначени на два трудови договора на непълно работно време – един за 4-часов работен ден при „В.К.1“ ЕООД и един на 4-часов работен ден при „Т. АС“ ООД. Свидетелката освен това посочва, че винаги, когато е била викана в сградата, където е било управлението на „Т. АС“ ЕООД, там е виждала въззивницата Й. на място, като тя се е намирала в друг кабинет. Посочва се и причината за прекратяване на трудовите отношения – сключване на договор с друга счетоводна къща.

Настоящият съдебен състав кредитира изцяло показанията на свидетелката В.. Макар и същата да е заинтересована, доколкото е водила дело за трудовото си възнаграждение в „Т. АС“ ЕООД за периода, в който е била служител на това дружество, настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетелката кореспондират с тези на свидетеля на ответника – С.А., разпитан в същото съдебно заседание като свидетелката В. (на лист 146 от първоинстанционното дело). В показанията си свидетелят посочва, че като адвокат на „Т. АС“ ЕООД , който е имал кантора в същата сграда, в която се е помещавала и администрацията на дружеството – с адрес: София, бул. „********3, той е виждал въззивницата Й. в периода 2011 г. – април 2013 г. Свидетелят ясно посочва, че въззивницата е извършвала счетоводни дейности в полза на „Т. АС“ ЕООД, но  се представяла като служител на друго дружество, нямала работен график и идвала от време на време – „веднъж на една – две седмици“ в сградата. Настоящият съдебен състав не кредитира показанията на свидетеля Андреев единствено по отношение на честотата на посещенията на въззивницата Й. в сградата, в която е работил, защото същите не кореспондират с тези на свидетелката В., а и се опровергават косвено от обстоятелството, че спрямо въззивницата Й. не са предприети действия за прекратяване на трудовия договор поради неизпълнение от нейна страна. Освен това професията на адвоката предполага често отсъствие от кантората му заради явяване в съдебни заседания, срещи с клиенти и т.н., поради което свидетелят няма как да придобие пълни и непосредствени впечатления за честотата на идване на въззивницата в сградата, в която е работил. В останалата си част показанията на този свидетел напълно кореспондират със събраните по делото други гласни и писмени доказателства, поради което няма основание да не бъдат кредитирани.

За целите на доказване на полагане на труд във връзка с иска по чл. 128, т. 2 КТ установените от свидетелите обстоятелства по принцип биха били достатъчни да обосноват претенцията за заплащане на труда с оглед на презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ, ако по делото беше установено правоотношение само по един трудов договор.

Свидетелката В. обаче посочва, че въззивницата Й. в процесния период е полагала труд по два договора на непълен работен ден (с продължителност на работното време по 4 часа всеки) – един с дружеството „********ЕООД и друг – с въззиваемото дружество „Т. АС“ ЕООД (сега преименувано на „С.“ ЕООД), като по първия договор същата е извършвала счетоводна дейност за клиенти на „********ЕООД, сред които и въззиваемото дружество. Следователно и по двата договора е бил полаган труд в полза на въззиваемото дружество и в тежест на въззивницата Й. е да установи, че полаганият от нея труд, за който дават показания  свидетелите В. и Андреев е бил в изпълнение именно на втория сключен от нея договор за работа на длъжност „финансов мениджър“. Първоинстанционният съд с доклада си е указал на въззивницата Й., че следва да докаже положен труд именно в предприятието на „Т. АС“ ЕООД (сега преименувано на „С.“ ЕООД), а това не е установено пълно и главно по делото. Длъжността на въззивницата Й. предполага установяване на извършвана управленска дейност за въззиваемото дружество, за каквато свидетелите по делото не съответстват. Напротив, техните показания установяват изпълнение от въззивницата Й. единствено на дейности, характерни за счетоводител – длъжност, която тя е заемала по основното си трудово правоотношение при неучастващото в делото трето лице – „********ЕООД. Липсват данни тя да е изпълнявала други функции пряко за въззиваемото дружество – „Т. АС“ ЕООД (сега преименувано на „С.“ ЕООД), поради което е недоказано и полагането на труд по втория сключен от въззивницата трудов договор.

Следователно третата предпоставка на предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение (чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 128, т. 2 КТ) не е установена по делото, а искът на въззивницата Й. правилно е отхвърлен изцяло от първоинстанционния съд.  Следователно и обжалваното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има само въззиваемото дружество – „С.“ ЕООД съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Тъй като изходът на спора по предявените искове не се променя пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение следва да се потвърди и в частта за разноските.

За въззивното производство на въззиваемото дружество – „С.“ ЕООД, не следва обаче да се присъждат разноски пред въззивната инстанция, тъй като същото не е предявило такава претенция.

Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 КТ, доколкото цената на предявения иск е над 5 000 лева.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 491955/20.09.2018 г. по гражданско дело № 27 867/2015 г. на Софийския районен съд, 118. състав.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

 

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.