Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. Лом, 25.06.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ломският районен съд, в
публичното съдебно заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА МИРОНОВА
при
секретаря Румяна Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Миронова гр.д.
№ 41 описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно
съединени искове с правно основание чл. 422
ал.1 във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК.
Предявени са обективно съединени искове от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********,
гр. София, представлявано от пълномощника Р. И., срещу Л.М.Л., ЕГН **********,***, за
заплащане на дължими суми по договор.
Ищецът посочва, че ответникът
е сключил Договор за потребителски кредит,
по силата на който, при действието на ОУ на дружеството е получил кредит
в размер на 600 лв., които се е задължил да върне съгласно погасителен план за
срок от 24 месеца /т.е. до 24.11.2017 год./. Заедно с кредита, ответникът
закупил и пакет допълнителни услуги на стойност 600 лв.
Ищецът изпълнил задължението
си да предаде договорената сума по кредита на ответника, но последният не
изпълнил задължението си да погасява кредита.
По заявление по чл. 410 ГПК
от ответника, по ч.гр.д. № 1336/2018 год. на ЛРС била издадена заповед за
изпълнение срещу ответника, но тя била връчена при условията на чл. 47 ГПК,
поради което и за ищеца е налице правен интерес от предявяването на иск за
установяване на вземането си.
Иска
се: да бъде признато от
съда за установено между страните, съществуването на вземането в размер на 1640,44 лв., от които: 1431,10
лв. – главница и неустойка в размер на 206,24 лв., представляваща неизплатено
задължение по Договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на депозирането в съда на заявлението по чл. 410 ГПК /11.05.2018
год./, до окончателното изплащане на задъжението.
Претендират се и направените
разноски по заповедното и исковото производство.
Писмен отговор в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК е постъпил от ответника.
Ответникът, чрез назначеният
си по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител оспорва предявените искове
по основание и размер и моли да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Предвид процесуалното
поведение на ответника, съдът е приел с
доклада си, че между страните е спорно настъпването на предсрочна изискуемост и
достигането до ответника на уведомлението за това.
В съдебно заседание ищецът не изпраща процесуален представител, като в
писмена молба поддържа исковете така, както са предявени и счита, че следва да
бъдат уважени в цялост, тъй като възраженията, въведени с отговора на ответника
са неоснователни. Претендира разноски, като представя списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът, редовно и своевременно
призован не се явява. Представлява се от адв. Ц.П., МАК, назначен при условията
на чл. 47, ал. 6 ГПК, който поддържа становището, изразено в писмения отговор.
Съдът, като анализира и прецени
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
От
фактическа страна:
По ч.гр.д.№ 1336/2018 г. по описа на Ломския районен
съд е издадена на осн. чл.410 ГПК Заповед от 05.07.2018 год., за изпълнение на
парично задължение, в полза на заявителя – настоящ ищец, против ответника Л.М.Л.,
за сумата от 1642,66 лв.,
представляваща: 1434,10 лв. – главница
– задължение по Договор за потребителски кредит № **********/24.11.2015 год., 206,34 лв. – неустойка и 2,22
лв. – лихва върху главницата за периода 21.01.2016 – 05.04.2016 год., ведно
със законната лихва върху главницата от 04.07.2018 год. /датата на подаване на
заявлението/, до изплащане на вземането и разноски в размер на 182,85 лв., направени
по заповедното производство.
За издадената заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК длъжникът е уведомен при условията на чл. 47 ГПК и съдът, с
Разпореждане от 25.10.2018 год. е указал на заявителя правото да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок от съобщението.
Съобщението е получено от заявителя, ищец
в настоящото производство на 06.11.2018 г.
Искът на Заявителя, основан на чл. 415
ал.1 вр. чл. 422 ГПК е подаден в указания срок /в първия работен ден, следващ
датата, на която изтича срокът/.
В с.з. страните са се съгласили с
изготвеният от съда предварителен доклад по делото и правната квалификация и
същият е обявен за окончателен.
От доказателствата по делото се
установява, че по искане за отпускане на потребителски кредит № ********** от 23.11.2015
год., ответникът е заявил кредит в размер на 600 лв., с период на погасяване 24
месеца и падежна дата – 20-то число на месеца. На същата дата е сключен между
страните Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № **********/24.11.2015
год., по силата на който на ответника е отпуснат кредит в размер на 600 лв., с
период на погасяване 24 месеца и падежна дата – 20-то число на месеца.
Договорени са ГПР 49,88 % и Годишен лихвен процент 41,17%.
Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е 890,16 лв., без да е уточнено дали
сумата включва главница и такси или главница и лихви. Включен е избран и
закупен пакет от допълнителни услуги на
стойност 600,00 лв., платима на вноски от по 25 лв. месечно, като така общо
дължимата сума на задължението по кредита е 1490,15 лв.
Съгласно отделно подписаното Споразумение
за предоставяне на допълнителни услуги, те се изразяват в предоставяне по
искане на кредитополучателя на една или всички от посочените услуги, изразяващи
се в:
1. Приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит,
2. Възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски,
3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски,
4. Възможност за смяна на датата
на падеж и
5. Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Останалите условия на договора за кредит и на споразумението за ползване на
допълнителни услуги са регламентирани в общите условия на ищеца.
Общият размер на месечната вноска
съгласно приложеният към договора погасителен план е договорен на 62,09 лв., от
които – 37,09 лв. – вноска по кредита и 25,00 лв. – вноска по закупеният пакет
допълнителни услуги. Последната падежна
дата съгласно погасителния план е 20.12.2017 год.
Сумата по кредита – 600 лв. е преведена
на ответника на посочена от него банкова сметка ***.11.2015 год.
От приложеното извлечение по сметка,
представено от ищеца, ответникът е заплатил частично една погасителна вноска –
погасил е сумата от 56,06 лв. на 20.01.2016 год.
С писмо, представено от ищеца и датирано 06.04.2016
год., договорът е бил едностранно прекратен, а задължението – обявено за
предсрочно изискуемо.
По делото няма данни това писмо изобщо да
е било изпращано на ответника, но към датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК, по което е образувано ч.гр.д. № 1336/2018 год. на ЛРС /14.05.2018 год.,
като заявлението е подадено пред СРС, откъдето е изпратено по подсъдност/,
срокът по договора вече е бил изтекъл.
По принцип с исковете по чл. 422 ГПК се
цели установяване на съществуването на вземане, реализирано по реда на заповедното
производство в случай на подадено възражение от страна на длъжника или при уведомяването
му по реда на чл. 47 ГПК /настоящият казус попада във втората хипотеза/.
В това производство по същество се
установява и дали вземането съществува и дали е изискуемо.
В тежест на ищеца е доказване на факта на съществуване на
валидно облигационно отношение между него и ответника, произтичащо от договор
за заем, изпълнение на поетите от него задължения по договора, основното от които
е за предаване на заемната сума, факта на осъществяване на всички предпоставки
по договора, въз основа на които е възникнало правото му да обяви кредита за
предсрочно изискуем, надлежното уведомяване на длъжника за последното и размера
на претендираното вземане, а в тежест на
ответника е и да установи факта на изпълнение на претендираните задължения,
респ. основанието, поради което счита, че не дължи претендираната сума.
По
делото следва да се приеме, че ищецът е финансова институции по смисъла на чл. 3
ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства
/както е в конкретния случай/, което определя дружеството като кредитор по
смисъла на чл. 9 ал. 4 ЗПК.
За
това и съгласно разясненията дадени в т.18 на ТР № 4/2013г.на ОСГТК на ВКС, изискването
за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем важи и за него.
В
случая обаче, към датата на подаване на заявлението всички вноски са били падежирали, следователно изискуеми. Поради
това, съдът счита за неоснователно възражението на особения представител на
ответника – адв. Ц. П. за неизискуемост на претенцията за главница поради
ненадлежно уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост.
Установено е по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по
договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл. 9 ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10 ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл. 11 ал. 2 ЗПК общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора.
По делото е доказано, че сумата по кредита
- 600 лв. е преведена на ответника на 24.11.2015
год. от ищеца – т.е, кредиторът е изпълнил. Доказано е също, че срокът за
погасяване на задължението е изтекъл, поради което и то е изискуемо.
По отношение останалите елементи на
претендираното вземане извън главницата по кредита – допълнителен пакет услуги,
следва да се приеме, че като сключен при наличие на неравноправни клаузи, той е
нищожен в тези части, респективно не поражда валидни правоотношения между страните,
при следните съображения:
Отпуснатият на ответника като физическо
лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла
на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същият има качеството
потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този закон, според който потребител
е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Като потребител ответникът разполага със
защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които
съдът следи служебно, /по този въпрос е налице категорично установена съдебна
практика, която задължава съда да следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнася, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка
дали клаузите на договора са нищожни.
Съгласно практиката на Съда на ЕС по
приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.
В Закона за защита на потребителите и
по-конкретно в чл. 143 от същия е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно - всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба.
Според чл. 146 ал. 1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2-ра от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потреби-телят не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия.
Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се счита за
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че
някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално
договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата
част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
В случая е видно, а и не се спори от ищеца,
че процесният договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.е.
при предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи.
Доколкото самият договор е бланков, съдът
намира, че същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от
което следва извод, че ответникът не е имал възможност да влияе върху
съдържанието му.
В случая е бил подписан стандартизиран
бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от кредитора.
Видно още от договора, е, че кредиторът се
е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване.
Правната уредба на потребителските
кредити е разрешена в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, който е в сила
12.05.2010 г., а разпоредбата за размера на възнаградителната лихва е в сила от
23.07.2014 г. - чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно този текст, Годишният процент на
разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Съобразно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Именно тази
разпоредба следва да бъде приложена към настоящия договор, тъй като същия е сключен
след приемането на изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Измененията са в сила от
23.07.2014 г., а договорът е сключен на 24.11.2015 г.
При съобразяване дали клаузите на
договора по отношение на лихвата са нищожни, съдът изследва кой е материалния
закон действал по време на сключването. Както по-горе беше посочено, ГПР не
може да надвишава пет пъти размера на законната лихва. По договора ГПР е в
размер на 49,88%, т.е. той е под законоустановения размер. В годишният процент
на разходите е включен и размера на договорената възнаградителна лихва, който е
41,17 % и е част от размера на ГПР по договора. Не може самостоятелно да се
разглежда лихвата извън годишния процент на разходите, защото законодателят е
поставил горна граница на разходите по потребителския кредит и в тази граница
те следва да се съобразяват. В случая, в тази си част договора е сключен
съобразно правилата на ЗПК.
Неясно защо обаче цялата сума, посочена в
Раздел VІ като дължима сума по кредита, след приспадане на частично платената
първа вноска – 1434,10 лв., се
претендира в настоящото производство като главница.
В Раздел VI от договора е уговорено и
заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в общ
размер на 600 лева – сума, равна по
размер на сумата по кредита.
Възнаграждението, което се е задължил да
заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги се явява
прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На първо място,
предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора за
потребителски кредит каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а наред с това не е формирана цена за всяка от услугите по отделно.
Следва да се има предвид, че в чл.10а, ал. 4 ЗПК е предвидено, че „видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит."
В настоящия случай в договора за
потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се
събират съответните такси.
В сключеното между страните Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги /стр.25/, са изброени вида на
услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия договор,
нито в споразумението е предвидена клауза, която да приобщава последното към
процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се приеме, че е
изпълнено изискването на горепосочената правна норма – за посочване на всяко
конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на съответната
такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит.
В противоречие с императивното правило на
чл. 10а, ал. 4 ЗПК, в процесния договор за различните видове допълнителни
услуги е определено общо възнаграждение за плащане.
Същевременно заплащането на това възнаграждение от
потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. Следва да се има предвид, че принципът на добросъвестност
и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за
реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. Отделно,
включените в „пакета“ услуги по същество представляват действия, обслужващи
усвояването и управлението на кредита, а не допълнителни услуги по смисъла на
чл.10, ал.1 ЗПК, като посочената тяхна цена е равна на размера на кредита.
Тези клаузи са нищожни, като
заобикалящи закона, като въвеждат допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по
кредита. Клаузата е противоречи на добрите нрави и следователно нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
По изложените съображения, настоящият
състав намира, че е налице неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на
кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в общ размер на 600
лева.
Предвид установената нищожност на клаузите
на договора за кредит настоящият състав намира, че претендираните вземания за
договорно възнаграждение по пакет от
допълнителни услуги са неоснователни поради нищожността на клаузите, свързани с
неравноправния им характер при сключване на договора.
В исковата молба ищецът твърди, че
непогасената главница по заема към датата на предсрочното прекратяване на
договора за кредит е в размер на 589,53
лв.
Ето защо и доколкото в настоящото
производство лихви не се претендират, искът следва да се уважи до размера на
реално получената от ответника сума – главница по кредита 600 лв., от която да
се приспадне частично платеното с първата погасителна вноска – т.е, да се уважи
до размер от 589,53 лв. и над този
размер – до претендираните като главница 1434,10
лв. – да се отхвърли като неоснователен.
Относно претенцията за неустойка: това искане е с правна квалификация чл. 422 ГПК
вр.чл.92 ЗЗД:
Относно искането
за неустойка, следва да се посочи, че то се основава на т. 12.3 от ОУ, съгласно
която при забава на клиента за заплащането на една месечна погасителна вноска
повече от 30 календарни дни настъпва автоматично
прекратяване на договора за кредит без
да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента уведомлене, покана, известие
или други, като съгл. т. 12.4 от ОУ клиентът остава задължен да заплати всички
дължими суми по заема, както и неустойка в размер на 35 % от остатъчния размер
на главницата съгласно погасителния план.
Не е
възникнало вземането за неустойка, поради което искът за неустойка е
неоснователен и подлежи на отхвърляне по следните съображения:
След
като към момента на депозиране на заявлението по ч.гр. д. № 1336/2018 г. на ЛРС
ищецът не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, както и
не е изпълнил задължението си да уведоми
за това обстоятелство ответника, без основание по ч. гр. д. № 1336/2018 г. на ЛРС
е претендираната начислена неустойка в размер на 206,34 лв. при прекратяване на
договора, определена в ОУ.
Кредиторът
не е довел до знанието на длъжника обявената предсрочна изискуемост на
задължението по договора и за това договорът не е прекратен на претендираното
основание, при което вземанията по него не са предсрочно изискуеми, липсва
изобщо основание за начисляване на претендираната неустойка в размер на 206,34
лв. при прекратяването му.
При този изход на спора страните си
дължат разноски съобразно уважената/отхвърлена част от исковете.
Съгласно задължителната
практика на съдилищата, т. 12 от ТР№ 4/2013 год. от 18.06.2014 год., ОСГТК,
ВКС, съдът, разглеждащ исковото производство следва да се произнесе и по
разноските, сторени в заповедното, с осъдителен диспозитив.
Направените от ищеца разноски
за тази инстанция, видно от представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата
по делото са в общ размер на 946,96 лв.
36 % от предявените искове са
уважени, съответно – 66 % - отхвърлени.
Ответникът ще следва да
заплати на ищеца 340,91 лв. – разноски съобразно уважената част от исковете.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1, т.1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП и чл.
21, ал. 1 и чл. 22 от ЗПК, Раздел VІ, в частта „По избран пакет допълнителни
услуги“, Договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ № **********/24.11.2015 год., със страни - ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, гр. София и Л.М.Л., ЕГН **********,***.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че съществува вземането на ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, гр. София срещу Л.М.Л., ЕГН **********,***, за сумата
от 589,53 лв. (петстотин осемдесет и девет лева, 53 ст.), представляваща
остатък от главница по Договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ № **********/24.11.2015 год.., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението, 11.05.2018 год. до окончателно погасяване на вземането, за
което вземане е издадена Заповед
от 05.07.2018 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д.№ 1336/2018 г
на ЛРС, като ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ за главницата над уваженият размер от 589,53
лв., до претендираните 1434,10 лв., а за претендираната неустойка в размер на 206,34 лв. – изцяло,
като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Л.М.Л., ЕГН **********,*** да заплати на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********,
гр. София сумата от 340,91 лв., представляваща
разноски пред първата инстанция по настоящото производство и по ч.гр.д.№ 1336/2018
г. на ЛРС съобразно уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд Монтана в двуседмичен срок от съобщението.
Районен съдия: